Та, ето какво се случи миналия месец между мен и г-н Уилям Шекспир. Налага се да го споделя, защото не беше само между нас двамата. Има и други замесени.
Отидох на гости при дъщеря си в София и тя, като голяма почитателка на великия драматург (крушата не пада по-далеч от дървото), ме изненада с билети за «Веселите уиндзорки» - постановка на Народния театър. Радост голяма! Нагласихме се, накитихме се и ето ни във великолепната зала. За съжаление, като безнадежден, макар и вече остаряващ романтик, не пожелах да науча предварително нищо за постановката.

Когато светлините угаснаха, дъщеря ми все пак ми прошепна на ушенце да се подготвя, защото пиесата била с изключително модерен прочит. Лошо ми стана! Аз иначе съм голяма почитателка на модерното изкуство във всичките му (е, почти) прояви, но не и когато става въпрос за Шекспир. Там съм тотален традиционалист! Абсолютна консерва! Ама какво - да изляза ли? Провинция, провинция, но и ние достойнство имаме. Пък и ще обидя детето!
Ако тук очаквате да ви разкажа какво се случи, скъпи читатели - грешите, а и не искам да ви отегчавам. Защото постановката беше толкова модерна, че дори мобилните телефони, минижупите и уличния език, които властваха на сцената, бяха най-малкото, което може да те шокира. Шекспир просто го нямаше! Изобщо! Nein! Kein! Nicht! Присъстваше само на афиша и в рекламите за постановката!

Нещо, което прикова вниманието на публиката почти 3 часа и не прогони навън нито един зрител. На сцената, зад сцената и над времето властваха други хора - талантливи, всеотдайни, раздаващи се до последен дъх, оригинални, интерпретиращи, импровизиращи, безапелационни в убеждението си, че точно така трябва да се играе Шекспир - режисьор, сценограф, композитор, актьори … И макар че до края на спектакъла си останах с резерви, няма как да не призная, че на сцената видяхме професионализъм от най-висока класа. И няма как всичко това да не заслужи, ако не преклонение пред големия труд, смелост и вдъхновение, то поне искрени аплодисменти! Наблюдавах и публиката, защото според мен един спектакъл е абсолютна симбиоза от това, което се случва на сцената и това как откликва залата. Половината от зрителите си умираха от смях. Другата половина, между които и аз (естествено!), не се засмяха нито веднъж. И намирам това за нормално.

Но можем да бъдем различни и все пак да съществува нещо - идея, личност, концепция, кредо или ценност, която да ни направи общност и да събуди нашето уважение и подкрепа. И аз, вече във възрастта на (почти ) мъдрата зрялост, си мисля, че знам какво е това. Това са безспорните неща: Смелостта да се опиташ да направиш невъзможното! Да разгърнеш и покажеш таланта (ума), с който Господ те е дарил, в пълната му сила и красота! Да не си правиш тънки сметки затова кой как ще те види и какво ще разбере, какво ще е признанието и доколко то ще промени живота ти към по-добро! Да не бъдеш дребнав, хилав или лъжлив, какъвто може би си в истинския живот … И понякога, само понякога, поне понякога, да показваш истинската си същност. Без да се страхуваш или срамуваш от това какво ще кажат другите … Но това е на финала, скъпи читатели. Първо трябва да преминеш през другото - ситото на безспорните неща.

(Не се шашкайте! Шекспир беше само прелюдия, макар универсална, съвършена и вечна.) Не ме стряска броят на партиите, коалициите, лицата и ф(п)айтоните, които ще участват в евроизборите - повечето абсолютно неизвестни. Нека се кандидатират! Нека се радват! Ще ги покажат по телевизията. Съседите, съселяните, родата, съучениците, състудентите ще се гордеят с тях (или ще ги попържат). Пък може и евродепутати да станат! (Не)дай, Боже! А и аз този път изобщо не съм ядосана. Гледам по-веселко на нещата. Нашите евродепутати са много важни лица - струват ужасно скъпо на данъкоплатеца, малко хора са наясно какво точно правят в Брюксел, повечето от гласувалите още на другия ден забравят имената им и вече не искат и да знаят за тях (да не говорим за онези към 60%, които изобщо няма да отидат до урните), защото като станат евродепутати моментално забравят за гласоподавателите, които сега неистово ужажват. И после като кажат за някой, че бил най-успешният евродепутат, та пак да гласуваме за него, се чудиш да се смееш ли, или да плачеш. (По-рано плачех, сега се смея.) Това направил депутатинът, онова направил. И говорят, говорят … За евроинтеграцията, за европейските ценности, за важни закони, регламенти, мерки, фондове. Но за онези, западните, стандарти мълчат и нищо не казват.

Защо онези хора живеят така, а ние иначе? Защо ние искаме да отидем там, а те не искат да дойдат тук. Ей така, да си сменим държавите! Смешно, нали! На пръв поглед това няма много общо с евроизборите, тъй като на тях по правило гласуват два типа избиратели: заинтересованите (включително и най-вече партийните структури) и купените. Останалите - безразличните, отчаяните, отвратените, омерзените и избягалите, сигурно пак ще ги пропуснат. За съжаление! Защото точно те могат да променят съдбата на България (не само на тези избори). Те са голямата сила, която може да помете всичко гнило -  без революции, метежи и бунтове - просто с един глас. Ако до него застане още един. И още един! …
Сигурно ще кажете: Я, остави тези романтични брътвежи и слез на земята, бе госпожо! Ами, слизам. Затова реших да споделя това мое преживяване с г-н Шекспир. Нали животът е сцена, а всички ние сме актьори  - първокласни или некадърни, талантливи или имитиращи, несръчни, ентусиазирани, бездарни, самодейни и каквито още се сетите. Но все трябва да има и нещо, което да ни обединява, колкото и да сме различни - нещо голямо, силно и истинско. 

И макар че поне за момента не виждаме на сцената нито смелост, нито вдъхновение, нито талант, още по-малко искреност и величие, все пак има и изключения! Стига да имаш очи да ги видиш.
Знам, че повечето от вас, уважаеми читатели (регистрираните евентуални зрители на спектакъла), отдавна сте напуснали залата. Други са още там, но сладко похъркват. Трети се заливат от смях и това им стига - шоу винаги ще има. Четвърти са дошли от суета - да ги видят другите и оценят просперитета (парите) им. Пети - да научат някоя (политическа) клюка и се ориентират накъде да поемат. Шести - и те не знаят защо - барабар Петко с мъжете, калабълък да става, движение да има … Но все пак вярвам, че има и такива, които са дошли заради Шекспир. И заради безспорните неща.
Затова ще гласувам! Този път преференциално.
Един глас от мен.
За тези, които дръзват!

Мариана Бойрикова

Бел. авт.  Заглавието е цитат от трагедията на У. Шекспир „Хамлет”.

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините