Питаха ме дали не ме е страх. Разбира се, че ме е страх. Страх ме е от тъмното, от гръмотевици, от дълбока вода, от лицемери и доносници. Страх ме е да не загубя някой, когото обичам. Страх ме е от невярна болест. Страх ме е от старостта, която вече е на прага ми и с костеливо пръстче ме вика бавно да тръгвам по оня път, който води към други вселени. Такива работи! Много ме е страх. Но не ме е страх да казвам, каквото мисля. Защото повече от половината си живот мълчах заради … е, знаете заради какво (в този текст няма да говоря за политика). И не че е чак толкова важно какво ще кажа аз! Ама пък, си викам един ден: Ами ако е важно?! И така се започна.

И сега е моментът да ви благодаря,
мои най-верни читатели - приятели, познати и непознати,
които ме подкрепяхте и осмисляхте труда ми. Без вас нямаше да сме толкова дълголетни … с рубриката ми. Благодаря ви от цялото си сърце. С вас може би ще се срещнем отново. Може би!
И за да не премине този текст във формат: «бла-бла-бла», ще ви разкажа една последна история. Сигурно се питате защо история, а не някое тържествено слово за кмета или общинските ни съветници, например?! Ами, защото вие предпочитате историите. И го знам, защото следя рейнитгите на текстовете си. Последният (от месец ноември) има 3500 четения. Разбрах, че за това предпочитате да ви разказвам: истории за доброто, за сърцата на другите, за мъката и човешките неволи, истории за любовта и онова, което оцелява дълбоко в нас. Въпреки всичко!
С тази история искам да ви пожелая цялото щастие на света. И да ви посъветвам да не чакате някой да ви изпее коледна песен или да ви подари звезда. Сами си я открийте, сами си я свалете и отнесете в своя дом … И нека светлината бъде винаги с вас! Та да не се загубите в тъмното.

(Измислена) Коледна история за едно момче, което продаваше борина
Момчето седеше на крайчеца на градския пазар и продаваше полупразно чувалче с борина. Беше седнало на смачкана мукавена кутия и стискаше премръзналите си ръчички, като ту  ги мушваше под палтенцето, за да ги сгрее, ту подухваше в тях. Слабичък, несресан, неумит, очевидно и недоспал, защото от време на време се унасяше в сладък детски сън, но градската врява скоро го връщаше в действителността. Тогава примигваше уплашено и с тънко гласче започваше да подвиква: „Хайде боринатаааа! Подпалки за печката и каминатаааа.” Никой не го забелязваше и не му обръщаше внимание. Някои, по-изнервени клиенти, дори го побутваха с крак, че им пречеше да минат. А денят беше студен - толкова мразовит, че дори не можеше да завали. Снежинките прехвърчаха оскъдно, поспираха, после пак засилваха, но снегът все не идваше така, както го чакаха за Коледа - да вали тихо, да сипе,

да покрие града с бяла пелена, да скрие грозното и да смекчи сърцата.
Скоро пред него спря възрастна жена, постоя няколко минути, замислена за нещо свое си, после бръкна в чантата си и извади банкнота от 50 лв. Подаде я на момчето и взе чувалчето. Детето занемя! То щеше да ги продаде за 5 лв., ама се надяваше и на 10, та да сложат и те нещо на трапезата. А тази жена му подаряваше цяло богатство! Държеше парите и я гледаше, сякаш бе призрак, който ей-сега ще се стопи в зимния мраз и ще изчезне завинаги. А заедно с него и бленуваната Коледа. Но жената не изчезна, поне не веднага, наведе се и погали детето по главичката. После бавно тръгна. Преди да свие по алеята, която извеждаше от пазара, се обърна и го погледна. Детето все още седеше там, стискаше здраво паричките и гледаше уплашено към нея. Тя му се усмихна и му махна с ръка. После продължи по пътя си.
Прибра се вкъщи. Живееше в голяма хубава къща в центъра на града. Беше сама. Съпругът й се беше споминал преди 2 години, а децата й се бяха разпилели по света.

За Коледа при нея нямаше да има никой,
защото поради лошото време синът й не искаше да лети през океана, а на дъщеря й тази година се падаше да бъде при родителите на съпруга си. Каниха я, молиха я да отиде при тях, но тя отказа. Къде да се мотае по летищата на тези години?! Най-хубаво си беше у дома. Така мислеше в началото, но после взе да съжалява - натъжи се.
Занесе чувалчето в пристройката на къщата, в която имаше камина, но я палеха, само като се събираха с децата и внуците. Поогледа се, позачуди се, пък взе да слага дръвца в огнището, наслага доволно и борина. Скоро огънят озари стаята, пламъците затанцуваха по стените и прозорците, стана топло и уютно, и тя се отпусна. Седна на любимото си кресло  и се загледа в огъня … И си спомни.
Спомни си един ужасен ден от детството, в който с другите деца от махалата решиха да влязат в двора на най-лошия човек в квартала, ей така, за да го ядосат. Той не даваше живо пиле да прелети над имота му, камо ли човешки крак да стъпи там.

Но най-много от всичко мразеше децата.
За беда, човекът си беше вкъщи. Като ги видя, грабна една лопата и ги подгони, крещейки като луд: „Ще ви хвана, гадини такива! Ще ви обеся всичките на дървото!” А дърво наистина имаше, прекрасна топола в средата на двора му, която се извисяваше над всички къщи, а през горещото лято хвърляше благодатна сянка по дворовете…Тя се прибра ужасена вкъщи. През нощта вдигна температура, бълнуваше, викаше насън. Сънуваше, че виси обесена на дървото, вятърът я люлеее, тя се задушава, но не може да извика, защото въжето я стиска за гърлото … Накрая не издържа и призна на родителите си за необмислената постъпка. Те първо я успокоиха, а после й разказаха за лошия човек - как се били струпали хиляди беди на главата му, как загубил цялото си семейство и останал напълно сам … Затова станал такъв. И тя научи първия си урок:

Понякога нещастието прекършва хората. И те стават зли.
Спомни си и един инцидент от първи клас, когато, въпреки невинната си детска възраст, преживя първото си публично унижение. Покрай тичането и врявата в края на часовете, няколко по-големи деца я бутнаха точно пред класната стая. Тя падна и ученическата й чанта се изсипа - мастилницата се счупи и индиговосиньото мастило са разля върху мраморната мозайка. Всички се разбягаха уплашено, а класната така се ядоса и й се разкрещя, че тя се сви на пода и поиска да умре, просто да умре и всичко да се свърши. Връчиха й огромен мокър парцал и тя започна да търка, за да поправи сторенето. Но колкото и ожесточено да търкаше, петното не само не излизаше, но и ставаше по-голямо. Наоколо се бяха събрали ученици и я наблюдаваха. Някои хихикаха, други открито й се подиграваха, а трети мълчаха и може би й съчувстваха, но … беше сама в нещастието си. Остана там часове - сменяше водата, търкаше, плачеше.
Дълги години не забрави синьото петно. И научи поредния урок:

Справедливостта не ти се полага по право.

Трябва да се бориш за нея. Или - да се примириш. Изборът си е твой!
После си спомни за учителката си по руски и едно класно в 5-ти клас, за което грижливо се беше подготвила да преписва, защото така и не можа да научи падежите. Скри листчето в тетрадката, но забрави за него. Оказа се, че си знае всичко, но докато пишеше, без да иска бутна тетрадката и листчето падна. Погледна с ужас към учителката, която се приближи, вдигна листчето и го погледна. Тя се наведе над чина си и зачака наказанието. Сега всички щяха да кажат, че е преписвачка. А не беше. Но учителката реши друго, мушна листчето в джоба на престилката си и не каза нищо. Седна отново на катедрата и продължи да наблюдава учениците.
Поредният й житейски урок. Благородството може да промени човека. Никога повече не се опита да преписва и да лъже за възможностите си. И не сгреши. И трудът, и умът й бяха възнаградени.
После сред буйните пламъци на огъня изплува образът на първата й любов. Той беше толкова красив, толкова богат, успял, невероятен чаровник и толкова секси (трябваше много да внимава!), а тя, най-обикновена студентка от провинцията със сиво плетено палтенце и розово шалче. И макар че беше умна и красива, оказа се, че това не е достатъчно за любовта. Но след дългите дни и нощи на сълзи и любовни терзания 

осъзна, че светът не свършва с една любов. Ще има и други.
И беше щастлива в любовта.
И после, децата. Огромното щастие, което заля сърцето й с тяхното раждане, грижите, безсънните нощи, тревогите … Спомни си една нощ, в която дъщеричката й, още бебе, изгаряше от температура. Нищо не помагаше! Тя с ужас гледаше как очичките на детенцето помръкват и толкова се уплаши, че в отчаянието си започна горещо да се моли. «Нека Бог прехвърли болестта върху мен, нека смъкне температурата и пренесе всичката болка в моето тяло! Нека помогне на невинната душица!» Беше изпаднала в някакъв унес, когато усети, че тялото й започна да гори, сякаш наблизо гореше буен огън, кожата и пареше, от очите й потекоха горещи сълзи. Беше се случило! Дъщеричката й спеше спокойно в ръцете й, а тя гореше. В тази нощ разбра, че понякога Господ поглежда към нас. Никой не знае кога, защо и как, но се случва!

И повярва в Него!
Последният й ярък спомен бе свързан с най-черния ден в живота й - смъртта на баща й. Отиде си така внезапно, че тя с години не можа да дойде на себе си. Плачеше, молеше се да й го върнат за малко, за да му каже колко много го обича! Това беше най-тежкият й урок! Дотогава живееше с усещането, че всичко хубаво, което има, й се полага по право, че ще бъде вечно, че ще бъде част от живота й завинаги.

И разбра, че трябва да казваш на тези, които обичаш, че ги обичаш.

Защото … просто нямаме време. Не знаем дали ще има утре. Никой не знае! А и любовта не се подразбира от само себе си.
И колкото и да обичаш децата си, един ден трябва да ги пуснеш да отлетят, да свият свои гнезда и да пуснат корени там, където са щастливи. И сами да научат своите житейски уроци. (Боже, дано не са тежки като нейните!) Тогава, където и да си - на този или на онзи свят - ще бъдеш в сърцата им, ще бъдеш част от живота им. И в последния си миг ще знаеш, че е имало някой на този свят, който те е обичал истински! …
В празничната нощ един ангел прелетя над града, но хората помисилиха, че е светлинен лъч и не му обърнаха внимание. Домовете им преливаха от музика, светлини, пищни трапези и весела детска глъч. Така и не усетиха аромата на прясна борина, който премина като свеж  полъх над града.
Просто  бяха щастливи,
в тихата и свята нощ ….


Мариана Бойрикова

Бел. авт. Сърдечно благодаря на Па медиа - Катя и Стефан,  за трибуната! Благодаря за търпението и съпричастието, за лоялността, коректността и приятелството.
Бъдете здрави! И успех по пътя!

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините