Ще започна по-отдалече. Преди години на едно германско летище, в очакване на проверката за сигурност, докато си дремех на опашката, се случи нещо, което, ако и да не беше между звездните мигове в моя живот, не забравих, защото ми даде поредния горчив урок. Впечатляваща с ръста си и безупречната униформа германска служителка изхвърча от един страничен вход, скочи върху малка маса в дъното на помещението и на два езика съобщи на уважаемите пътници, че се налага известно забавяне в обслужването, а може би и на излитането. Ние, дето малко познайваме езици, разбрахме, че има проблем със сигурността, разбира се не е сериозен, но те трябва да направят допълнителни проверки, които ще отнемат време и т.н., дрън-дрън, любезности и успокоителни слова.

Явно нещата бяха сериозни, за да има такава реакция,
но аз не се притесних особено, тъй като вярвам на германците повече, отколкото на себе си. Обаче една групичка наблизо, с деца и стари хора, очевидно не разбра указанията, защото се обърнаха към мен на руски и ме попитаха какво става. Читателите от моето поколение знаят колко «прилежно» учехме едно време руски език, но за зубърите като мен, отличната оценка беше цел на съществуването им, така че горе-долу успях да им преведа казаното. Хората закимаха с глави успокоени, обаче аз (за какъв дявол ми трябваше), за по-сигурно, накрая реших да добавя, че няма защо да се притесняват, тъй като в никакъв случай не става въпрос за бомба.

Представяте ли си, казах «бомба» на летище.
И… стана тя, каквато стана! Хората взеха да се ослушват, да се бутат, да повтарят „bombе”, да се суетят и само след минути ситуацията хич не изглеждаше спокойна. Рекох си: Дотук беше, Марианке, сега вече ще те арестуват и ще ти теглят един бой и то - заслужено. Нали втората ти любима мъдрост беше: „Пътят към Ада е посеян с добри намерения!” Да, ама Не! „Bombе” премина като „пролетен полъх” над летищното време и пространство и настана лека паника. Искаше ми да потъна вдън земя и, често казано, взех да се оглеждам къде да се скрия. Слава Богу, очевидно имаше достатъчно служители наоколо, които бързо успокоиха обстановката, и когато самолетът най-после излетя, си обещах най-тържествено вече никога да не се опитвам да оправям нещата … с поанта.
След тази дълга-предълга уговорка започвам.

В Пазарджик се случи нещо. Нещо наистина хубаво.
И това няма как да се отрече от нашите съграждани, независимо дали са фенове на „Металика”, или почитатели на Вагнер. Защото не става въпрос за концерт, фестивал или нещо, което идва, радва (или не) и си отива, а за среда на живот, която остава, с нас е всеки ден и ще ни надживее. Без да повтарям вече казаното от медиите и социалните мрежи, че това обсъждане и въпросният ремонт са нашето събитие на годината, ще се опитам да обърна внимание на няколко дребни детайла. Защо ли? Ами, защото Дяволът се крие там. А където е той, там сме и ние. Сега по-скептичните сигурно ще си рекат: Пак ще хейтиш! Споко, мразители мои: Съвсем мъничко.
Присъствах на това обсъждане и през цялото време се гордеех с моите съграждани. Дори г-н градоначалникът беше там, дори главният архитект, гражданският комитет,  общински съветници, журналисти, пиари - свят, свят, как да не му се зарадваш!

И тъй като хубавото вече се каза, остават детайлите.
Първият. Уважаеми, г-н кмете. Когато присъствате на такова историческо (без ирония) събитие, присъствайте докрай. Чуйте хората, отговорете им, скарайте им се ако трябва, разгневете се, посмейте се. Но бъдете с тях! Защото те това искат. Приказките за неотложни ангажименти ги оставете за наивниците. Толкова отдавна планирано и оповестено събитие не може да не бъде съобразено с Вашите ангажименти. Колко важни бяха те: НАТО, НАСА или английската кралица?! В такъв момент никой не е по-голям от Вашите съграждани, които Ви плащат заплатата и Ви избират вече трети мандат (е, без мен и някои други заблудени лица). Не Ви критикувам. Само Ви моля да помислите.

Вторият. Уважаеми г-н главен архитект. Когато говорите на гражданите, спестете си (уж лекото) превъзходство и ирония, не ги подценявайте. Колкото и да сте голям днес, все пак сте само един човек, обикновена единичка, а те са много. Колективният ум има по-голяма сила, ако е позитивен. Не го разгневявайте! Резултатът никак няма да Ви хареса.

Третият. Уважаеми представители на Инициативния комитет. Едно голямо браво! за стореното и за усилията, които се увенчаха с успех! И, разбира се, малък детайл. Когато хората отиват на подобно обсъждане, те искат да говорят, а не да слушат някой, който да им разказва вече известни неща. Не искат конферансиета и многословни водещи. Тези, които дойдоха в залата онзи ден, имаха достатъчно информация. И много повече въпроси. Все пак да кажем, че като за първи път беше почти перфектно!
Много се надявам, че похвалих всички и отдадох заслуженото на тази събудена обществена сила и енергия, както и на това обнадеждаващо взаимодействие между управляващи и управлявани, сиреч свободни граждани. Изпълних заръката. Но дори да не съм успяла, няма да търся поанта.

Горчивият опит е най-добрият. Дори накрая самолетът да излети.
И като за финал, напълно сериозно да кажем, че наистина очакваме отличен резултат - чудесна улица със запазени дървета, нови паркоместа със съответните приходи за «синя зона», красива визия, тревни площи и цветенца, и най-вече: «Първата велосипедна алея на Пазарджик», изградена в най-новата ни история. Постигнахме един напълно демократичен акт - създадено с парите на народа, с неговото съгласие и в негова полза. И дай, Боже, тези алеи да се множат. Та един ден (по-скоричко, де) и ние бъдещите пенсионери да можем да си джъткаме с велосипедчетата я за хлебец, я за доматки, я на екскурзийка до Стадиона или Острова, я за някоя промоцийка на хипермаркетите (хей, там вече да изграждат стойки за паркиране!).

И ще настане такъв велосипеден рай, че само си викам: Дано!
Колкото и да ви се струва пресилена тази радост, скъпи съграждани, мисля, че най-после имаме основание да се поздравим и отдадем заслуженото на всички, които участваха отначало докрай в този процес. Резултатът, колко и миниатюрен да изглежда на фона на световните събития/катастрофи, за нас е важен и значим. Той говори за събудена енергия, която може да превърне толкова тривиално нещо, като ремонта на една улица, в събитие на годината. Надявам се някое друго (разбира се, негативно) да не го изпревари.
Защото в нашата, леко сбъркана, държава черното става бяло за часове, а бялото, вкл. нечие достойнство, може да бъде смачкано в калта за минути. И не става въпрос само за онези грандиозни проекти, които обезкървиха страната ни и ни направиха още по-бедни и задлъжнели. Нито за онези алчни политици, които и целия свят да откраднат, пак няма да им стигне. Още по-малко за амбициозните простаци, които си умират да управляват, а някой да се гъне пред тях като червей.
А за какво става въпрос, всъщност?!

За малкото хубаво, което ни е останало:
За родината и родния град,
за семейството и приятелите,
за човешкото достойнство
и за куража - онази неведома сила, която ни кара да се борим и променяме света/града около нас, иначе, създаден по наш образ и подобие.
И ако не ни харесва, да го променим.
Като започнем със себе си.


Мариана Бойрикова



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините