На снимката: Петя Точкова

Неделя вечер е. Телефонът звъни, а екранът изписва името на приятелка, журналистка, за която със сигурност знам, че е в ковид отделение. Преди броени дни тя изгуби родителите си, които също с ковид бяха настанени в друго лечебно заведение. При звъна на телефона в първия момент се стъписвам - как да ѝ изкажа на живо съболезнованията си. Да го напиша в коментар под пост в социална мрежа със сигурност беше по-лесно… Буца засяда в гърлото ми само при мисълта, че е загубила двамата най-близки на сърцето ѝ хора, че е осиротяла, че вече няма нито майчино, нито бащино рамо, на които да се опре.

„Кате, искам да ти разкажа моята история с ковид. Не мога да я напиша, затова искам да я разкажа, докато съм още тук, в болницата“. Така започна разказа ѝ, в който почти не се намесвам, не я прекъсвам. Петя изля душата си за това, което преобърна живота ѝ буквално за дни.