| Това е архивен сайт на PA media.
Балада за тъжния град
 В зелената долина живееше малък град. Жителите му сигурно биха поспорили затова дали градът им бе наистина малък, защото беше по-скоро среден, но това разбиране за него си остана от едни минали времена и една песен за малкия град, в която се пееше: „тук във тъмно започва денят и завършва със първа програма”. Тогава по телевизията имаше само две програми, като втората се хващаше единствено в столицата. Така на другия ден целокупната провинция обсъждаше вечерния филм от първа програма и съпреживяваше мъките на Робинята Изаура, например (първата сапунена опера по соцтелевизията) или на другите скромни герои, с още по-скромни истории. И в тях много повече се мислеше (на глас) и говореше, отколкото стреляше. А заради един куршум и една целувка, филмът го забраняваха за ученици и те си лягаха с кокошките (о, ужас!) без филм. С две думи, общуваха си хората, споделяха туй-онуй, вълнуваха се, караха се, дори се биеха след вечното дерби „Левски” - ЦСКА, ама и това не беше бой като хората, а само леко поступване, колкото да се защити честта на фамилията. Така си живееше малкият град. Но бързо отминаха тези времена и дойдоха други - нови, по-модерни, а в тях хората караха лъскави бързи коли, гледаха 100 програми по телевизията, като зомбирани зяпаха по цял ден в едни екранчета и си общуваха най-вече с тях. Виртуалното общуване, виртуалната реалност и виртуалното пространство дотолкова превзеха живота им, че дори онази прочута формула за времето и пространството започна да се изпразва от съдържание, защото реалното време и пространство непрекъснато се смаляваха за сметка на виртуалното.
Въпреки това градът бе жив, весел и забързан. От сутрин до вечер търчаха гражданите по задачи, защото и в настоящите времена, както и в онези - далечните, трябваше да си изкарват хляба. А той хич не беше виртуален, даже. Вечер се прибираха по домовете си и включваха телевизорите, за да изберат някоя от 100-те програми, с която да се ядосат или приспят. А когато паднеше нощта, започваше друг живот - пълен с тайнства, опасности и приключения. И макар че дневните и нощните хора живееха в различни реалности, все пак се срещаха - повечето виртуално, но някои, по-старомодни, и на живо. И този факт трябва дебело да се подчертае, защото в малкия град имаше и едни други хора, които бяха почти невидими. Това „почти” веднага ще бъде обяснено, защото е много трудно да си „почти” нещо, например почти щастлив или почти успял?! Сигурно защото все нещо не ти достига! Та тези, невидимите, ги виждаха най-често ранобудните граждани, защото много от тях едва дочакваха да съмне и тръгваха - те си знаят накъде и за какво.
Един от тях, слабичък мъж около 30-те, излизаше още в тъмно по пустите улици. Сложил ръце в джобовете, рошав и със смачкани дрехи, той крачеше с огромни крачки и спираше пред първата отворена пицария или дюнерджийница. Заставаше на известно разстояние, но не поглеждаше към ароматните пици и сандвичи, не вдигаше поглед и към намръщените продавачи (кой да е весел в този ранен час?). Някои граждани го виждаха спокойно и кротко да чака, други - лакомо да ръфа подарения дюнер, трети - да продължава разходката си със същите огромни крачки. Имаше дни, обаче, в които не вървеше кротко, а крещеше. Правеше три крачки, спираше, разтърсваше глава и надаваше такъв пронизителен крясък, че някои граждани стъписани спираха, защото този отчаян вой смразяваше кръвта им. Други пък (по-страхливите) бързаха да свият в някоя глуха уличка, трети (по-милостивите) скришом се кръстеха, а четвърти (повечето) се правеха, че нито виждат, нито чуват. По-наблюдателните скоро разбраха, че той се държи така, само когато е много гладен. Защото вече го бяха виждали, макар и рядко през деня, спокойно да седи на някоя пейка по Центъра, блажено да хапва половин баничка или дори цял хамбургер, изхвърлени от някой глезен синковец. По обяд се явяваха други двама от невидимите - мъж и жена, които по едно време бяха станали почти видими, защото местен вестник писа за тях и ги направи известни, макар за кратко. Те бяха двойка и очевидно се обичаха. Мъжът беше ужасно брадясал, с дълга сплъстена коса и точно толкова раздърпан, колкото се полага за най-известния градски клошар. Жената, пък - мъничка, с дълги поли до земята, влачеше грозни подпетени обувки, но косата й беше прилежно прибрана и украсена с лъскави шноли и фиби. Такива по кошчетата се намираха често, защото бяха по един лев и се чупеха бързо. Като любимо място за обитаване невидимите влюбени си бяха избрали стара пейка в единия край на централния градски парк, точно до най-посещаваната детска въртележка. Натрупваха чувалчетата си около пейката и удобно се разполагаха. Тука винаги се намираше нещо за ядене, а и беше весело - децата се смееха, пищяха, майки се караха, татковци въдворяваха ред - истинска семейна идилия. Мъжът пийваше чайче или кафенце, или биричка - както дойде, а неговата Дулсинея обикаляше наоколо и търсеше съкровища по кошчетата за смет. Веднъж, от близкото кафене, състрадателна сервитьорка я извика и й подаде чашка димящо кафе. Беше началото на есента, когато утрините стават толкова хладни, че дори обедното слънце не може да стопли нито ръцете, нито сърцето ти. Така че малката клошарка с радост пое кафето и веднага се упъти към къщата-пейка, където я очакваше мъжът на сърцето й. С такава любов и нежност му подаде горещата картонена чашка, че тези, които наблюдаваха сцената, извърнаха погледи. От неудобство, разбира се. Дявол да го вземе - любов!
В късния следобед на градската сцена излизаше още един невидим - пак така мъничък и раздърпан. Сядаше на някое по-оживено място, изваждаше очукана тамбура и запяваше. Е, не точно тамбура, а кутия от маслини, превърната в подобие на музикален инструмент, но нали пак си беше музика! Когато беше млад, а гласът му - ясен и силен, минаваше за нещо като атракция и хората с удоволствие пускаха по някоя дребна монета в калаената му паничка. Но с годините се пропи, стана още по-мъничък, гласът му се позагуби и музикалните му изяви почнаха да дразнят гражданите. Веднъж няколко напети магазинерки публично се оплакаха от него и повикаха местната телевизия, за да го снима и покаже на властите и гражданите как този никаквец им пречи, дразни и смущава трудовия им процес. Телевизията наистина дойде и го снима, но очевидно екипът, който трябваше да отрази смутилото градския ред събитие, не беше убеден, че малкият музикант е чак такава заплаха за обществото, затова неволно или нарочно го нареди в (също невидимата) графа „градски тъги и неволи” и завърши репортажа с уникален кадър - човечецът стана, събра си партакешите, метна тенекията-тамбура на рамо и унило продължи по своя несретен път.
В късния следобед се появяваха и други невидими. А малко преди да излязат нощните хора, в онзи вечерен час, когато светлината нежно се прелива с мрака, една слабичка старица с разбъркани бели коси тръгваше по улиците на града. Тя не търсеше нищо, не искаше нищо и не отиваше никъде. Само отвреме-навреме спираше и на висок глас призоваваше Господ да накаже Злото. Хората бързаха да я отминат, за да не чуват страшните й прокоби, защото, каквито и грехове да имаха, и дневните, и нощните вярваха, че Злото не е у тях. Беше у някой друг или някъде другаде, но не и в този град.
А градът продължаваше да си живее необезпокояван в зелената долина. Нищо ново и интересно не се случваше тук, поне преди Коледа. Но това не притесняваше особено гражданите, къй като те си имаха лъскави бързи коли, големи телевизори, та и по няколко, гледаха 100-те си програми, а когато нямаше нищо за гледане, влизаха във виртуалната реалност. Там можеха да си правят, каквото си искат, да се срещат с когото си искат и да се забавляват на воля. А и не срещаха онези хора ... Но, за съжаление, не усещаха как полека-лека - неусетно, необратимо и абсолютно безболезнено ставаха като тях.
Почти невидими.
Мариана Бойрикова
Тази страница е видяна: 1516
|
| |
|
