Сутрин нямам желание да пусна телевизора и да гледам сутрешния блок. Страх ме е, че ще чуя нещо, което ще вгорчи деня ми. Предпочитам да нося в съзнанието си нещо хубаво от вчерашния ден и да забравя какво се случва в държавата. Психосамонагласявам се. Защото главата ми трябва да е бистра. Трябва да работя и да изкарвам пари, за да мога да живея и помагам на тези, които имат нужда от мен - на децата ми, майка ми, приятелите. И не трябва да се разболявам. Също така в никакъв случай не бива да се гневя, защото ако внезапно умра, ще създам ужасни главоболия на любимите си хора. А не бива. Но усещам, че инфарктът (или друго подобно хищно животно) ме наблюдава много внимателно от известно време.

Вчера по новините видях едни отрудени хора от малко градче, които протестираха срещу бежанците. На въпрос на репортера защо протестира, един човечец каза, че се страхувал, че като пуснели чужденците навън, те щели да влязат в къщите им. Бях потресена! Дали някой германец, дори от най-затънтената германска провинция (каквито всъщност няма) би казал подобно нещо! Този страх означава само едно – ужасно, безпределно отчаяние. Няма полиция за този човек, няма местна власт, няма кмет, няма институции, парламент. Няма държава! Той сам трябва да се справя с всичко. И понеже не може - се страхува. Най-вече от тези като него - отчаяните. И докато управниците и политиците, които се готвят за поредния скок във властта, се возят в лъскави лимузини, а накипрени депутатки в Народното събрание разхождат чанти от по 300 лв., този мизерник от онова малко градче си умира от страх. Сякаш живее в джунглата.

Разделиха ни. Нарочно. Онази формула: Разделя и владей! идеално ги устройва. Тези дни разделиха и децата ни. Ужасно е! Остава да разделят и мъртвите ни. Да извадят костите им и да ги квалифицират. Но ... Безплатен обяд няма! Всичко се плаща! Те го сториха на нас, ще им се върне стократно. И това не е прокоба, правило е.
Аз не протестирам. Майка ми ме закле да не са занимавам с политика. Толкова са били баща ми (който е на небето) в комунистическите полицейски управления, че и тя, милата, умира от страх. Иначе не я е страх от земетресения и наводнения, но от политиците и „добрите” им намерения се страхува. Затова гледам да не я огорчавам. Гневя се, плюя пред телевизора, плача понякога, но не протестирам. И казвам на децата си и те да не го правят. Дано не ме слушат!
Загубихме най-важното - това, което дава смисъл на живота ни - надеждата и посоката. Не вярваме на никого. Намираме корист дори в най-чистите намерения. „Който не скача, е червен!”. А дали, който скача, е син? На 10 ноември ми се искаше и аз да се слея със синьото множеството и да поднеса цветя пред паметника на жертвите на комунизма. Търсих обява някъде по медиите, питах. Нали и в нашия град има десни?! Можеха да ни призоват да се съберем, да бъдем повече, да бъдем общност и да покажем, че има и друга перспектива, освен ежедневно тиражираните. Но ... нямаше.

30 или 40 души, много приятни хора. Сигурно са си достатъчни и не ни искат - току-виж ние (гражданите) станем конкуренция някой ден за постовете. А те и така няма да стигнат. Ако дойдат на власт, де! Но може и просто да не са се сетили за нас. Дано!
Не знам какво ще се случи. Гледам много да не мисля затова. Не знам дали днешните скоро ще паднат и ще дойдат други. И дали няма да са същите. Или подобни. Гледам ги по телевизията как се нападат едни други и как лъжат. Едните казват: Ние направихме това! Другите отговарят: Нищо не сте направили! Едните вадят кирливите ризи на предишните, а другите, вместо да се оправдават, предпочитат да извадят подобни ризи на по-предишните. Които, по стечение на обстоятелствата, се оказват настоящите. Колко са „оригинални” пред камерите, колко са „духовити”, как се „борят” за истината и обществения интерес?!
Историята с прословутия Отряд 28 почти ни развесели!

И вместо някой от „набедените” да се изправи и да каже: „Не, това не е вярно!”, а после и да го докаже, последва доразкриване на историята - и предишните, и те така били правили. Ами, браво! Щом всички са в кюпа, значи са невинни, така ли?! Да повърнеш от отвращение. Ако преди това си ял нещо, разбира се.
Има дни, в които не знам на кой свят съм. И съжалявам, че не емигрирах. Можех да го направя и то на няколко пъти. Но обичах България. Обичам България! Моя град и моята улица! Приятелите, с които заедно, помагайки си, преминахме през  радости и неволи! Съседите, с които, ако и да се поскарваме за някой теч или други глупости, все сме си по-близки, отколкото с политиците. Роднините, с които, може и да се виждаме 2-3 пъти в годината (та и случайно), но носим една кръв, а и заедно изпращаме любимите си покойници. Колегите (бивши и настоящи), с които може и да сме преминали през повечко вражди, отколкото приятелства, но сме били една общност.
Останах. Когато не протестирах, следвах майчината заръка. Когато протестирах, следвах бащиния път. Но когато избирах позиция, слушах гласа на децата си, а и на всички деца на България. Защото те са бъдещето!
Така че - оставаме! С децата си. И с всички, които въпреки всичко обичат България. Които все още вярват в доброто и почтеността. Които знаят, че където е текло, пак ще тече. Които не са загубили надеждата за по-добро бъдеще. И които не се страхуват!
Оставаме!


Мариана Бойрикова







Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините