Николай Кънчев                         Снимка: Георги Панамски

    Ако попитате някого, дори той да е учител по литература, дали е чувал името на поета Николай Кънчев, най-вероятният отговор ще е отрицателен. И това изглежда странно, още повече, че дебютът на Кънчев в нашата литература е повече от блестящ. Първата му стихосбирка „Присъствие“ излиза през 1965 година, а три години по-късно – и втората, „Колкото синапено зърно“/1968/. В книгата си „Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия“, издадена по случай 80 години от рождението на Николай Кънчев, поетът Марин Георгиев пише:
    „Ако съдя по първите публикации на Николай Кънчев, той е приет навсякъде в началото на 60-те години, приет и публикуван безпрепятствено, оценен своевременно до там, че става най-сериозният конкурент на ония от поколението му, които искат да са първи…Първа книга не се издава току-така в издателство „Български писател“. Да издадеш там е все едно да си признат за почти класик, и то приживе. А Кънчев е постигнал невъобразимото дори: тъкмо в него издава първата си, дебютната си книга! Но не само това – издаде и втората си книга, при това – луксозно за ония времена – с твърда подвързия, обложка с маншет, снимка на автора, специален формат и шрифт, дори – хартия…Какво е станало, та така внезапно да бъде прекъснат възходът му!“
    И след това респектиращо начало Николай Кънчев получава негласната забрана да публикува стихове за възрастни в родната си страна. И тя е в сила цели 12 години, през които поетът напразно тропа по вратите на издателствата! Но те отхвърлят ръкописите му с непохватните – и най-вече напълно неверни – обяснения, че не стават за отпечатване. А на всичкото отгоре същите стихове стават известни по света и му носят международно признание.

    Наистина, каква е причината да бъде лишен от възможността да публикува? Може би, защото е „бяла врана“, не вписваща се в изискващата се представа за поет на социализма?

Бяла врана
О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш –
измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!

   И като „бяла врана“ живее уединено, като на заточение.

    Тогава аз живях в Петърч
    Тогава аз живях в Петърч, едно далечно село. И в това далечно село нямах близки. Бях от други край и там накрая на света аз виждах, че не му се вижда краят...Тогава аз живях в Петърч, и пишех стихове, които не печатаха, но пишеха в печата, че ако и в бъдеще, какво ти бъдеще, ги пиша все такива, лошо ми се пише...Тогава аз живях в Петърч, в оскъдно време, за да преживея. И не бях на себе си, когато виждах себе си човек на бога. Не човек на кесаря с вид, да му се не види...Тогава аз живях в Петърч, и преживях случайно. Но това, че аз живях в Петърч, не е случайно. Там, в Петърч, където не живее споменът за мене. Но Петърч живее в моя спомен...

    Или защото преобръща представите за нашето настояще по един йезуитски начин?

Церберът
Церберът е бил огромен пес за портиер на ада и не пускал никого да влиза и излиза. Днес, когато е настъпил раят, всеки влиза и излиза край мъниче, за което винаги ще каже: този хапльо никога не хапе...

    Или защото неговото „поетическото изкуство“ е толкова различно от официалното му дефиниране?

Поетическо изкуство
І.
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но не смее ли да слезе долу и да си ги вземе?
Догдето се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш!
ІІ.
Защо страданието именно? Даже кладенец
ще изкопаем само там, където плаче мъртъв.
Дори и до звезда да стигнем, трябва
да поразим завинаги пространството.
Сега единствено усилия, а после упреци!
Горко на този, който някога ги чуе:
и в тях ще търси красота, а красотата
ще бъде вече на отсрещната позиция.
Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим... но може да се случи!
Тогава ще говорим само със съгласни,
какво - не знам, кому - на мрака. Толкова.
И щом клони да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!

    Или защото самотата на твореца в едно колективизирано и организирано по определени правила общество е винаги подозрителна?

 Вътрешен емигрант
Закърмен с млякото на своята родина, той отдавна изоставен в нея, е останал с пръст в устата, както ако майката не си помръдва пръста за кърмачето, тогава то самото суче си от пръста.

    И е самотник, неразбиран и неразбран, търсещ в същината на думите „живеца“ на битието, истинското основание да продължаваш да посрещаш утрото:

    „Едно стихотворение не може да се напише, ако не потегля
обратно да си събера сълзите, изсипали се точно там, където
очите ми са пясъчен часовник на вечността. Аз, толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена.“

    И така – до 1980 година, когато излиза третата му стихосбирка „Послание от пешеходец". Вече му е разрешено да публикува, без обаче да е загубил „статута“ си на наблюдаван и подозрителен.

    Николай Кънчев е роден на 25.11.1936 г. в с. Бяла вода, Плевенска област. Следвал е българска филология в Софийския университет. Автор е на множество поетически книги, които са преведени в Полша, Холандия, Германия, Австрия, Чехия, Сърбия, Словения, Македония, Грузия, Швейцария, Италия, Испания, САЩ и Франция. През 2001 година е избран за член на Световната Академия на Поезията. Самият той е превъзходен преводач, добил първоначална известност като такъв, когато съвместно със Светлозар Игов изготвят антологията „Петима съвременни сръбски поети“. Превел е „Антология на грузинската поезия", антологията „Петима съвременни френски поети“, както и други поети от Франция, Англия, САЩ, Чехия… Умира на 12 октомври 2007 г.

    От 1 януари 2021 г. българските граждани ще могат да влизат и пребивават без виза във Великобритания краткосрочно за престой до 6 месеца, като в този период те ще могат да влизат многократно за туризъм, участие в срещи и конференции, кратки курсове, но не и да живеят постоянно, да работят или да имат достъп до обществени фондове. Които възнамеряват да пребивават за период, по-дълъг от 6 месеца, с цел работа, обучение или да се установят да живеят във Великобритания, ще трябва да кандидатстват за виза. Струва ми се, че британците ще имат повече ползи, отколкото вреди, след като излязоха от ЕС. Не че могат да възвърнат консервативния си комфорт, но все пак внесоха някакъв порядък, който отново ще зависи единствено от тях.   
     Водевилът за нова конституция и Велико народно събрание приключи така, както всички нормални българи очакваха – като спукан балон. Не само че нямаше как да се намерят 160 депутати, които да подкрепят това начинание, ами и самият проект за нов основен закон се оказа с много пробойни, посочени от междинното становище на Венецианската комисия. Бяха единодушни обаче, когато гласуваха своите партийни 8 лева субсидия, излизащи на около 25 милиона – с които биха могли да се закупят, да речем,   медицински хеликоптери. Ако тайванските депутати се замерят със свински черва, у нас свинските черва са добила статута на „народни представители“.
    Като гръм от ясно небе – и за опозицията, и за властта /най-вече за нея/ дойде появяването на министъра на околната среда и водите Емил Димитров - Ревизоро в Народното събрание, където той емоционално – спонтанно или репетирано – помоли народните представители да му помогнат в бъдещата според него водна криза. „Бургас ще бъде Перник!“ - предупреди патетично той. Нещо като „Септември ще бъде май!“, ама наобратно. Ама че министър! Не е ли разбрал досега, че в нашата държава всичко се решава от Него, от шофьора на джипката и държавата – Бойко Борисов! И ,о, чудеса! Отиде Ревизоро при Него и Той му каза, че няма да има криза. Колко лесно било! Просто е трябвало да му се обади. И Борисов го прегърна пред камерите демонстративно, потупа го покровителски по гърба…точно по начина, по който Тони Сопрано/мафиотският бос от сериала „Семейство Сопрано“/ прегръща сътрудниците си – не че това му пречи по-късно да убие някого от тях, ако намери причина за това. А двамата си и приличат – Бойко и Тони, и по физиономия и телосложение, и по начина, по който лежат проснати на леглото с изскокнало навън шкембе. Разбира се, това са случайни и лишени от предумисъл аналогии.
    Трябва да сме силно субективни и заслепени фенове на ГЕРБ, за да твърдим, че битката с коронавируса е планова и систематична. Всяка заповед на здравното министерство е предпоследна, всяко действие – дори то да е обявено от Борисов – е съмнително като изпълнение/справка: шумно обявената болница за ковид в Пловдив/, часовете за „коридорите“ за възрастните непрекъснато търпят промени, закриват се цели отделения за ковид, по смъртност от тази болест заехме първо място в света…Темата е болезнена и каквито и упреци да отнесем към управленците, те само нагарчат, без да лекуват.
    Като човек, който има правото и привилегията да ползва „зелен коридор“ за пазаруване, посетих в часовете между 13,30 и 16,00 часа „Кауфланд“. В първия момент си помислих, че е затворено. Огромният паркинг беше не полу-, а почти празен. Очевидно по някаква си причина моите набори са дошли да пазаруват без автомобилите си,  може би защото предпочитат да се движат, което всъщност е много здравословно. Пък и какво толкоз – напълваш пазарската си количка с продуктите, които можеш да си позволиш, и после – такър-такър, хайде у дома.
     На 25 ноември почина Диего Марадона. Гениален футболист. Футболният свят полудя. Странна е „народната любов“. Този аржентинец извърши – за мен поне е така – нещо грозно, което е в крещящ разрез с fair-play: вкара гол с ръката си и не си призна. Това било, видите ли, „ръката на Бога“! Как само една измама може да бъде дегизирана като божествено просветление! Извън стадиона Диего Марадона живя скандално, наркоманно, неморално. И почина както живя – нелепо. За мен Пеле си остава най-добрият футболист на всички времена, истинският „крал“ на футбола, който и извън стадиона е човек, достоен за уважение и възхищение. Какво да се прави, скандалното „продава“ – и ще е така, докато има „купувачи“ за него. Междувременно през седмицата починаха проф. Александър Чирков и академик Константин Косев – известни българи с изключителен принос към медицината ни и историята ни. Но те бяха споменати мимоходом, тук-там, като досадна необходимост. Всеки ден умират между 150 и 200 души от ковид. Но това е само число, рутинна справка.  
    Нормално е да поглеждаме към съседите как постъпват в условията на коронавирусната криза. Гърция например освобождава от данъци в размер на 50% онези, които прехвърлят данъчното си седалище там. Правителството подготвя значителни данъчни стимули за бизнеса, който ще се прехвърли от чужбина в Гърция. А у нас просто са раздават пари, с което нищо не се променя.
     Агресията, която демонстрираха „патриотите“ от прозорците на своята централа, е впечатлила румънската евродепутатка Рамона Стругариу, която написа следното във фейсбук:
    „Исках да взема думата днес по време на пленарния дебат за медийната свобода, но тъй като не бях разпределена за време за говорене и сините карти не са позволени в този формат, нямах възможност да говоря. Но ще отправя този въпрос тук към колегата ми Ангел Джамбазки, евродепутатът от България, който беше много фокусиран днес в пленарното си послание по въпроса за независимостта на медията и нейната роля в това да бъдеш пазител на демокрацията:
    Г-н Джамбазки, получих изображения от България, където изглежда, че сте хвърляли взривни материали и сте пръскали с вода протестиращи от прозореца. Те бяха мирни протестиращи, изправящи се в защита на демокрацията, независимото правосъдие, върховенството на закона, свободните медии и европейска държава. Ти ли беше, уважаеми колега? Ти ли направи това? Публично ви предизвиквам да отговорите на въпроса ми. Защото ако сте вие, възхвалявам независимите медии и хората, които разкриха тези изображения и разбирам вашата неприязън срещу тях. Но такова поведение, уважаеми колега, ако наистина сте вие, не принадлежи на Европейския съюз. Нито пък принадлежи на Европейския парламент. И трябва дълбоко да се срамувате от това. Какъв позор!“
    Дали е позор или слава, ще се разбере по-нататък. Ние си имаме друга ценностна система, според която български евродепутат може да шофира пиян и да бъде оправдан. Няма да го злепоставяме пред Европа, я!

    И да се върна пак към книгата на Марин Георгиев, който отчасти отговаря на въпроса защо Николай Кънчев все още няма заслужената популярност сред българските читатели:
    „Кънчев постигна най-сгъстения възможен синтез в българската поезия! Причините за неразбирането на неговите стихове са и у читателя, който няма подобни културно-исторически и литературни натрупвания, за да го разчете. Може би поради това засега най-проникновеният му тълкувател е Светлозар Игов.“
     Николай Кънчев има възможността – макар и принудителна – през 12-годишната му забрана за публикуване да се образова, да чете, да се занимава с преводи, да контактува с други поети и интелектуалци в чужбина. Съществува едно малко странно обяснение на факта, че Кънчев е от най-превежданите ни поети. Докато са го оставили в забвение, той търсел признание в чужбина, където изпращал стиховете си на познати и приятели. Знаел е отлично, че практиката на превеждане на български творци в чужбина се определя от властта, тя преценява кой и какво да стане достояние на чужденците. Така че Кънчев е намерил лични „канали за износ“ на поезията си и след като тя става известна, а най-вече – призната навън, той се е надявал, че домашните цензори ще се съобразят с това и ще започнат да го издават. И стратегията му се е оказала успешна. И не без участието на Федя Филкова – негова съпруга, поетеса, преводачка, крепителка на духа и волята му. Може би стихотворението й „Първият и последен поет“ ни подарява един интимен ключ към тяхната дружба:
На десет години съм.
Един летен ден научавам,
че в градчето ни е пристигнал поет.
Забравила съм много неща оттогава,
но той е непокътнато жив в паметта ми и днес.
Видях го през училищната сграда –
на пейка седеше млад, красив и решителен мъж.
Единствено светлината около него
беше различна от светлината,
която дотогава познавах.
Не сияние над поляна или сияние над река.
Светлината сияеше над човешка глава.
Първият и последен поет в лятото на моя живот.
    За истинските ценители на съвременната българска поезия Николай Кънчев отдавна е припознат като един от нейните изключителни първенци и представители. Мисля, че Светлозар Игов най-точно характеризира нейната специфична оригиналност и новаторството й:
 „Удивителен духовен стоицизъм прояви в самотното си присъствие в литературата поетът Николай Кънчев. Първите му книги „Присъствие“/1965/ и „Колкото синапено зърно“/1968/ са посрещнати с враждебност и неразбиране от страна на войнстващата догматична критика и в продължение на дванадесет години няма възможност да издаде нова поетическа книга. Книгите му след 1980 година се приемат като събития от литературната младеж, а след 1989 поезията му има и по-пълноценна  критическа рецепция…Като поставя в нов и често парадоксален образен и изразен контекст апофтегматични фрази от библията и митологията, фолклора и източните философии, Кънчев изразява духовния опит на модерния човек в един свят на  насилие и дехуманизирани човешки отношения, утвърждавайки морални и естетически ценности, произтичащи от най-дълбоки битийни извори. Поетът, „отшелникът на думите“, е призван да дари тези ценности  на света, извлякъл ги от собствените си глъбини  в миговете, в които проблясва „чудото на живота“. Създал необичаен със самобитната си поетика синтез на традиция и модерно, поетът Н. Кънчев е един от лидерите на модерната българска поезия, оказал силно влияние върху най-младите литературни поколения.“
Проф. Светлозар Игов, „История на българската литература“, изд. „Сиела“, 2001 г.
    Надявам се да продължим да се връщаме към онези наши творци, които ненавременно са били „открити“ или пък съвсем „навременно“ и умишлено са игнорирани – и причините за това, за жалост, не са били художествени, а извънлитературни, конюнктурно-политически и злощастно недалновидни. Защото, знаем, Истината винаги идва, или пък Надеждата, според Поета:

Надежда, вяра и любов, и пак надежда

Ако камъкът внезапно проговори,
върху себе си ще го запише с креда.

Затова не ходя никога в неделя
да се изповядам тайно на свещеник.

Най-далечен ми е бил съседът, който
чрез дистанционно управление общува.

Грях не грях, ездачът девствен гледа
как жребецът язди своята кобила.

...Който е откраднал някаква икона,
ще я върне може би като дарител...

    Още повече, че сам поетът е сигурен в неизбежното:

Есенна победа
Спасителят в беда не ми подава никога ръка за сбогом. Винаги ме е изваждал от реката на забравата, за да подишам от повяхналата слава на цветята. Все по-малко се оказва времето, което ми остава, все по-малко ми остава до деня на мойта есенна победа... Аз оставам, за да се здрависам с пръста на съдбата.


Георги К. Спасов




Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините