Питам се дали северомакедонците няма да припознаят като „свой“ и писателя ни Стоян Загорчинов, тъй като той е роден в семейството на бежанци от Охрид на 3 декември 1889 година в Пловдив? Започнат ли да броят и бежанците, ние, българите, ще се окажем по-малко от тях. Отгоре на всичко и аз мога да се окажа „македонец“, защото майка ми е бежанка от Егейска Македония. Дано се разберем кой кой е, че ставаме за смях.
    Загорчинов следва история в Софийския университет, след това продължава следването си в Женева и Ньошател в специалностите история на философията и филология /1910-12/ и окончателно се дипломира с история и френска филология в Софийския университет през 1915 г.
    Участва във войните в периода 1912–1918 г. Работи като преводач по време на Първата световна война в Главната квартира на армията, като банков чиновник във Варна, преподавател по история в Морското военно училище в града и по френски език във военното училище в София. Сътрудничи на списанията „Съвременна мисъл“, „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Съдба“, „Изкуство и критика“, „Изкуство“, „Балкански преглед“ и др.
    Автор на пиеси, критически статии и мемоари, Загорчинов намира място в нашата литература преди всичко със своите исторически повести и романи, сред които се откроява трилогията „Ден последен - ден Господен“. След публикуването на първите две части литературният критик Петър Динеков пише:
    „Сред многобройните книги, които напоследък излизаха с подзаглавието „исторически роман” и които имаха известен успех, защото това го налагаше официалният дух в просвета и политика, ето една книга, която заслужава нашето внимание. Романът на Ст. Загорчинов с право трябва да бъде отбелязан като най-високото стъпало, до което е достигала нашата историческа белетристика. Не може да се направи подробна и точна преценка на това произведение, преди да е излязла и неговата последна част. Но все пак достойнствата личат, хубавите качества се налагат, читателят чете творбата с истинска наслада и с радостта, че най-сетне в ръцете му е попаднала една талантлива и хубаво написана българска книга. Романът на Загорчинов разкрива в широка перспектива, в едно правилно историческо осветление живота на България през времето на Ивана Александра до битката при Димотика (1352) и преминаването на Дарданелите от турците (1354). Това е времето непосредствено преди турското завоевание, време, в което социалните и религиозни движения бунтуват измъчената душа на народа, който смътно очаква нещо ново, който предчувства настъпването на нещо страшно и спасително едновременно, което ще унищожи злото, ще прогони антихриста, ще донесе примирение и успокоение. Загорчинов е проучил епохата отлично, проследил е религиозните вълнения и бунтарските настроения на българина, като е успял да проникне не само във върховете, но и в низините на народа. А това е наистина нещо много трудно, защото у хронистите и летописците почти нямаме данни за тия низини. Обикновено се рисуват делата на царе и князе, на боляри и пълководци, а оная голяма и често пъти сляпа сила - народът, която тика и мени историята, бива оставяна на заден план. Загорчинов прави точно обратното, той насочва центъра на тежестта към нея и от нея прави главен герой на романа си. Изображението му е извънредно сполучливо, картините са правдиви, характерите са живи и непосредно налагащи се…“
„Ден последен - ден господен”. Роман в три дяла от Стоян Загорчинов, Дял 1, 2. в. „Литературен глас”, г. 4, 19 юни 1932 г.
    Обичащ уединението и самовглъбяването, Стоян Загорчинов има свой подход към историческото време, за което разказва:
    „Не сгреших ни срещу историческата правда, нито пък спрямо вечната правда на живота, който, вчера и днес, е един и същ, еднакво прост и разнолик.”
    Но Загорчинов не е безразличен и към съвременността си. Вгледан в нея с очите на мъдрец, той извлича актуални послания за хората.

Съд

Мина ден, мина нощ и настана утро, ведро утро. И душата застана пред Неведомото гола, за да бъде съдена.
Гласът й каза: „ Говори! Позна ли греха?“
Тогава почна душата: „ Не! Аз съм чиста.“
И само това каза тя, защото бе горда в своята чистота.
Гласът пак я запита: „Кажи! Позна ли греха?“
Пак почна душата: „Не! Аз съм чиста.“
И потрети Гласът, и пак същото отговори душата, защото бе горда в своята чистота.
„Добре - каза Гласът. - А щастлива ли си?“
Замълча душата и нищо не отговори. И пак повтори Гласът, а тя все мълчеше.
Тогаз промълви душата: „Това аз не зная. Остави ме да размисля.“
И мина нощ, и мина ден, и припадна вечер, тъжна вечер.
Пак гласът запита: „Кажи! Щастлива ли си?“
И душата отговори: „Не, не съм щастлива.“
„А защо?“ - запита Гласът.
„Защото… не го познах, не го познах греха.“

    Тази алегория ми припомня цикъла „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин, в който „певецът на селото“ /колко банално и в същото време невярно и обидно за таланта му „типологизиране“!/ слуша благоговейно пълните с поучение и дълбока мъдрост „приказки“ на отец Сисой. И двамата се „хранят“ от „чорбата“ на отец Никодим, оставил след смъртта си гърне, пълно с фасул, като всяко зърно поотделно е завито в книжка – черно бобено зърно за непростимо прегрешение, бяло – за възникнало съмнение кое е грях и кое не. И мъчителната мисъл за това: „Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ И за онзи млад и красив обущар, избягващ съблазните и повиците на плътта, който избожда очите си, поддали се на изкушение…но видението на „изящния крак, нежно обгърнат в тъмен копринен чорап“ не само не изчезва, а става още по-живо и натрапчиво. За да се стигне до болезненото му признание: „Погубих очите си, за да те постигна – а далече съм от тебе. Научи ме как да те постигна. Направи знамение, господи!“ И получава обратно сините си очи, защото те са дадени, за да гледат и да се възхищават на хубостите в света.

    Но днес у нас „хубостите“ са кът. Зарадвахме се, разбира се, на златния и сребърния медал на очарователната гимнастичка Стиляна Николова, спечелени на европейското първенство по художествена гимнастика за девойки.  Момичето даде няколко интервюта. „Не мога да опиша чувствата, които изпитах там - невероятни са. Винаги съм си мечтала да чуя химна на България в моя чест. Това е сбъдната мечта" – признава Стиляна. Лъчезарна, умна, талантлива – едно рядко съчетание, което респектира. Дано да бъде здрава и да продължи шампионския си път!
    „Заделихме 2,5 млрд лв. за саниране“, хвали се Петя Аврамова, по някаква случайност министър на регионалното развитие и благоустройството.  И с чии пари? Чрез външни заеми, които идват в Българска банка за развитие, „която има ролята на  разпределителна гара - осигурява ресурса, който после данъкоплатците връщат – твърди в свой анализ икономистът Петър Ганев. - Ето как те ще финансират една програма, която върви „встрани” от нормалния бюджетен процес. Това е програма, която прескача обичайното бюджетно планиране. Каквито и резултати да постигне като програма, в бюджетен план санирането е прекрасна илюстрация на т. нар. фискални илюзии - хората почти повярваха в безплатния обяд с тази програма.“ А санирането е така интензивно, сякаш е част от Националния план за борба с коронавируса. Хубавото е, че в него са ангажирани млади и здрави роми – по-добре да работят, отколкото да се занимават със съмнителни далавери.
    Злопаметни са нашите управленци, това трябва да им се признае. Те преследват всеки, който сега или някога ги е компрометирал. След Бобокови дойде ред и на Елена Йончева – нашата прокуратура, разбирай Иван Гешев, поискала от Правната комисия в Европарламента да й свали имунитета, за да бъде разследвана у нас за пране на пари от КТБ. Да, за Йончева става дума, не за Пеевски. Дали защото тя изнесе факти за „онази“ къща в Барселона? Да би мирна седяла, не би чудо видяла!
    Росен Плевнелиев, президентът ни в периода 2012 - 2017 година, коментира ситуацията у нас по БНР: „През първата вълна на Covid-19 минахме добре, през лятото се отпуснахме, във втория етап влязохме леко неподготвени и с лоша дисциплина“. Това „леко неподготвени“ е свенливо признание за несправяне с коронакризата. И, разбира се, вината за това отново е хвърлена върху нас – „отпуснахМЕ се“, „лоша дисциплина“. И ето че СЕГА е приет Национален план на България ЗА ГОТОВНОСТ ПРИ ЕПИДЕМИЯ. Вече сме погълнати от „втората й вълна“, даже епидемията лека-полека утихва, но властта показа ГОТОВНОСТ да се справи с нея. Отгоре на всичко беше приет и Национален план за ваксинирането ни! Е, не можеше ли той да бъде просто част от Националния план за пандемията? После пък се структурира още един Национален щаб, който щял да ръководи ваксинирането. Кой може да обвини властта, че не прави нищо в борбата срещу коронавируса!
    Знаем, че по отношението на държавата към психично болните се съди за нейното цивилизационно равнище. Очевидно у нас то е ниско. Доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа изнася ужасяващи факти за нашите психиатрични клиники, чиито обитатели ставали жертва на насилие: връзвали ги с вериги, биели ги с пръчки. Изглежда подобряването на болничните условия не компенсира липсата на хуманност. Цветните фасади трябва да успокояват външните зрители и да им внушават, че и вътре цари нормална болнична обстановка и истинска грижа за болните.
    Очаквахме – и все още очакваме! -  да има предсрочни парламентарни избори, а не да агонизираме до месец март догодина, но ето че властта заговори за евентуалното им отлагане през месец май. Все пак, уточняват от ЦИК, това зависело от президента. А президентът побърза да заяви, че изборите не бива да се отлагат, а сериозно да бъдат подготвени. Управляващите го усукват, че, видите ли, какви ще са тези „избори по време на епидемия“ -  ами хората, поставени под карантина, ами 20-те хиляди болни, за които трябва да се осигурят подвижни урни…Ами щом може да има „любов по време на холера“ и в  разгара на епидемията в САЩ да се провеждат избори, защо у нас, с няколкото милиона останали българи, това да е невъзможно? Продължавам да мисля, че месец март 2021 година – независимо дали ще има избори, или те ще бъдат отложени, ще бъде решаващ за съдбата на демокрацията у нас.
    Изнурително, унизително, омерзително…/и т.н./ по няколко пъти на ден телевизиите да показват Онзи, който се разпорежда със съдбата ни с лицемерно бащинската си загриженост – за лекарите, за полицаите, за учителите, за бизнеса, за пенсионерите…очаквам вече да ни назовава и по име. Интервюто му за германския вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ е мазохистично саморазобличаване, потресаващо признание за аморалността и дебелоочието на един европейски премиер, за което всеки цивилизован народ би го изритал „немедлено“/ако използвам речника на КГБ/. Но у нас може. У нас „мачовщината“ се цени. У нас има разбиране към онзи, чиято „защита е пробита от една красива жена“; към мъжагата, който в следобедните часове се е отдал на „човешките си потребности“. Хората казват: „човек без капчица срам“. Нека да видим как тълковният речник го дефинира: СРАМ – 1. Мъчително чувство на недоволство от себе си, предизвикано от съзнанието за извършена простъпка. 2. Болезнено притеснение; свян.  3. Постъпка, която е в разрез с общоприетия морал; позор, безчестие, излагане. Май третата дефиниция най му приляга.
    Германският канцлер Меркел заяви, че „всички страни трябва да направят компромис“ за бюджета на ЕС. Тази жена, която отдавна трябваше да отстъпи мястото си на по-млад, по-енергичен и по-решителен наследник, започва да прикляква пред Полша и Унгария, които не желаят финансовата помощ за държавите-членки на ЕС да е обвързана с върховенството на закона. Съвсем логично Борисов бързо подкрепи нейната позиция. Това означава, че европейските лидери ще продължат да гледат с широко затворени очи как се/не прилага върховенството на закона у нас, в Полша и в Унгария. А ние ще намираме утешение във фейсбукгрупата „Аз подкрепям Лаура Кьовеши“.
    Една обнадеждаваща новина: виенският окръжен съд осъдил бивш министър на финансите на 8 години затвор. Бил „съветвал“ частен инвеститор в рамките на кампания за продажба на държавни апартаменти. Разстоянието между София и Виена е 1015 км. Близо е. Дано „мечката“ да заиграе и у нас.
    Комисията по вътрешна сигурност към Американския Сенат разследва депутатa от ДПС Делян Пеевски за това, че се е опитал да прикрие нелегални плащания през посредници, за да наеме американски лобисти, които да подобрят репутацията му в САЩ. В свой коментар пред в. „Капитал“ Маршъл Харис, който е управляващ съдружник в Alexandria Group International, казва: „Като основен олигарх на Борисов Пеевски няма морални или етични притеснения и не признава границите на закона. Неговите пипала се простират до всяко кътче на България, но и не само. Очаквано незаконната му дейност би привлякла вниманието на американските служби за борба с наркотиците и тези за финансов контрол. Нормално е да се опита да подобри репутацията си в САЩ, а тя е на мафиотски дон и международен престъпник“.
    В последния ден от седмицата 196 000 именици у нас празнуваха своя Никулден. На този ден винаги имаме разногласия с жената – каква риба да купим, непременно ли трябва да е шаран, жив ли да е… Отбихме се в едно заведение, което имаше табела „ЖИВ ШАРАН“. В нещо като басейн плуваха насам-натам поне петдесетина шарани. Продавачът попита кой от тях да е, каза и цената – 6,50 лв., ами нека да е около два килограма, упъти го жената. Онзи гребна със сака, хвана една от рибите, премери я, после я очисти, доплатихме за труда му, отдъхнахме си…е, спазихме традицията. Няколко часа след това видях в друг магазин шарани по 4,50 лв., не живи, поставени в лед. Казах това вкъщи и жената избухна: „Ех, как съм се минала!“ Сигурно такива като нас е имал предвид онзи търговец:
   Двама си говорят.
-    Обожавам шараните по Никулден.
-    Как ги готвиш?
-    Не ги готвя, продавам ги на двойно по-високи цени.


     Всеки творец търси отговорите за смисъла на живота и на изкуството, за тяхното взаимодействие, за мистичното им припокриване понякога. Върху това разсъждава и Стоян Загорчинов в миниатюрата си  „Говори!“:
    „От някое време от дворчето на нашия кооперативен дом се чуват силни удари от чук върху камък. Дори през неделния ден ударите продължават с редки прекъсвания. Сетих се, че в това дворче бе издигната барака за ателие - ясно, на скулптор. Значи, дялат статуя! Пред очите ми се мярна, кой знае защо, Микеланджело, като дяла с чука си статуята на Мойсей. Какъвто е дребен, попрегърбен и с козята си брадичка, побеляла не само от годините, но и от мраморния прах, той чука камъка неуморно. И щом се спре, то не е от умора, а да огледа синайския мъдрец отпред, отзад, отстрани. После пак продължава…И ето - последният удар на длетото, статуята е завършена. Мойсей е жив! И тогава скулпторът удря чука си в коляното на Мойсей и му вика: „Говори!” (Parla!) Какво би станало, ако статуята проговореше наистина? Сигурно за Микеланджело това би било естествено и логично. Не би умрял от уплаха, че камъкът е оживял. Това ми напомня два други подобни случая от литературата, които собствено са известни. Един ден, когато Балзак разговарял с приятели за някои случки из живота, изведнъж се прекъснал рязко и казал: „Стига празни приказки, да говорим за действителността, за Евгения Гранде! Балзак тъкмо тогава пишел своя знаменит роман. У Пушкин забележката му, пълна с горчива ирония: „Знаете ли каква игра ми нагласи Татяна? Взе, че се омъжи!” Мойсей на Микеланджело, Евгения Гранде на Балзак, Татяна на Пушкин - творения на човешкия дух, станали по-живи от действителността! Ние ще умрем, те ще живеят… вечно!“
    Имам познат, който живее в далечно и все повече опустяващо село. На години е, пенсионер е и единственото му занимание е…да пише – епиграми, стихотворения, кратки разсъждения върху въпроси, които го вълнуват…И понякога ми се обажда по телефона, да ми прочете нещо ново, да ме попита за мнението ми. „Защо го правиш?“ – попитах го веднъж доста нетактично. „Ами…- той помълча малко и продължи: - Виж, тук сме останали двайсетина души, все старци. Всички очакват оная с косата. Е, и мен няма да ме отмине. Но пиша, за да й се опъна. Знам, ще ме победи, но онова, което съм написал, остава. Имам няколко издадени книги и те са в библиотеките. Те свидетелстват, че съм бил жив, че съм се вълнувал, че съм ЖИВЯЛ!...“
    Не знам дали това е наивна утеха, но си заслужава да я имаме.


Георги К. Спасов


Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините