Най-често свързваме името на Николай Хайтов с книгата му „Диви разкази“ – едно наистина уникално явление в нашата литература. Някакси отбягваме, или по-набързо споменаваме за блестящата му есеистична книга „Шумки от габър“, и като че ли забравяме, че няма друг писател в българската литература, чиито произведения да са били толкова екранизирани, и то при огромен зрителски интерес: „Сватба“, „Мъжки времена“, „Краят на песента“/по разказа „Ибрям Али“/, „Орисия“/ по мотиви на разказа „Дервишово семе“/, киноновелата „Изпит“, сериалът „Петко войвода“ и др. Измежду тях грее с ярката си светлина най-добрият български филм за всички времена – „Козият рог“, удостояван и с най-много наши и чуждестранни награди.
    Режисьор на филма е Методи Андонов, а сценарист Николай Хайтов по едноименния му разказ. Пътят обаче до реализацията на лентата е труден, на моменти и драматичен. Иновативният Андонов има свои идеи, според които сценарият трябва да претърпи промени, които Хайтов не желае да направи. Стига се дори до там, че режисьорът се отказва да прави филма. Най-сетне двамата се споразумяват, като Андонов се съгласява на сценария на Хайтов, но всъщност остава верен на собствените си творчески идеи. Хайтовата Мария, изнасилена от турците, полудява и отива в манастир. Андоновата героиня умира по време на насилието. Във филма Караиван не е сакат, убийствата на насилниците също не следват сценария.
    Двамата спорят и при избора на актьори. Писателят иска Караиван да се играе от Апостол Карамитев, Андонов е за Антон Горчев. За Мария – Хайтов желае Катя Паскалева,  Андонов – Мая Драгоманска.
    И ето че в тази история малка роля има и нашият град.
    Една вечер Андонов и Стефан Мавродиев, един от любимите му студенти във ВИТИЗ, идват в Пазарджик, за да гледат „Както ви харесва“, в която Паскалева играе главната роля. Андонов остава впечатлен от играта на актрисата и е категоричен в избора си: „Тя ще е Мария“.
    И в това творческо противоборство между двамата се ражда българският филмов шедьовър.
    „Козият рог“ е сниман за около месец и само за 156 х. лева, удивително малка сума дори и за онова време. Премиерата е на 14 февруари 1972 година и до края на м. май е гледан от 2 340 796 зрители. Доколкото си спомням, филмът беше „забранен за ученици“ заради сцените с бруталното изнасилване на Мария/Катя Паскалева/. Те предизвикаха и възражения не само сред обикновени зрители, но и сред някои кинокритици. Основният въпрос беше: защо така дълго и мъчително режисьорът акцентира върху този момент? Толкова ли е важен той за посланията на филма?
    Без кадрите на изнасилването филмът не би бил същият. Това насилие мотивира Караиван да подчини живота си на идеята за отмъщение, в чието оръдие той ще превърне дъщеря си Мария. Но когато тя става „жена“, мотивът за отмъщението е дискредитиран от поривите на природата…
    Големите режисьори умеят да интегрират в лентите си такива сцени, които изглеждат недопустими от морална гледна точка, но те се оказват не само съвместими, а и обуславящи внушенията на авторите си. Във филма „Необратимо“, 2002 г., режисьор и сценарист Гаспар Ное, е показано изключително натуралистично  изнасилването на героинята на Моника Белучи в един подлез.  Истински изтезаващо е не само за гледане, но, предполагам, и за самите изпълнители. Но и тук режисьорският акцент е най-силен и емоционално, и зрително най-въздействащ, защото всичко останало произтича от този момент. Оттук нататък тръгва  мисълта за отмъщението и неговото реализиране.
     И за да не си помислят чужденците, че ТОВА се случва СЕГА, Хайтов предлага да има обяснителни надписи: „Тази кървава история е станала през 17 век. Тя започва с едно насилие…“
    През 1972 г. „Козият рог“ е един от 8-те чуждестранни филми, номинирани за „Оскар“. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри. Ние обаче не си правим труда да го направим.
    Българската лента е номинирана и за фестивала в Кан. Очевидно „по онова време“ вестниците са ни спестили новината, че от Турция е имало официални възражения, та даже и масови протести на мюсюлманската общност в Алжир, Тунис, Мароко, което е попречило на официалното му излъчване. Въпреки това филмът е закупен от 62 страни.
    Николай Хайтов е роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, област Пловдив. В не едно интервю той разказва живота си, битките си с корумпирани ръководители, освобождаването му от работа като инженер-лесовъд, присъдата от 8 години строг тъмничен затвор, дисциплинарното му уволнение, отменянето на присъдата, безработицата… Бях студент във Велико Търново, когато се организира среща с него в театралната зала под читалище „Искра“. Помня как разказваше със специфичния си глас и леко присвита гънка в крайчеца на устните си своите житейски перипетии. Трябва да е било около 1970 година.
    По време на среща на писателя с ученици от електротехникума в Горна Оряховица, 15 февруари 1984 г., писателят споделя пред Ангел Тонов, мой преподавател от великотърновския университет:
     „Животът ми протече хаотично - образование до ІІІ клас на село. Започнах физическа работа в Пловдив. Три години смених няколко професии. Започнах да уча като частен ученик, за да се освободя от физическия труд. Завърших и станах лесничей. Работих 10 години и бях уволнен дисциплинарно. Прописах заради хляба. Нямал съм цел да стана писател. Сега имам цел - творчеството ми, това, което искам да напиша и да го напиша както мисля. Пазя честта и достойнството си, затова животът ми е бил вечна борба. Воювах, за да утвърдя достойнството си.“
    Месец след това, на 18 март 1984 г. писателят е на среща със свои почитатели в Клуба на дейците на културата – Горна Оряховица. И отново Ангел Тонов разговаря с него. Пита го: „Кога за първи път почувствахте, че има какво да кажете на хората? Хайтов отговаря: „Започнах да пиша не под напора, че имам какво да кажа. Започнах да пиша, защото останах без работа. На 34 години бях уволнен и трябваше някак  да си изкарвам хляба.“
 
    И Седмицата на Николай Хайтов е наситена с горещи събития.
    На 14 септември Българската православна църква чества Въздвижение на Господния кръст/Кръстовден/. Този християнски празник е установен в чест на намирането на дървения кръст, на който е бил разпнат Исус Христос.
Образуваха се колони от автомобили по пътя за Кръстова гора, където вярващите се надяват да получат чудодейни изцеления.
    В същия ден научихме и за разследването на германското списание ”Der Spigel”, в което се твърди, че българският премиер Бойко Борисов и Сотир Цацаров като главен прокурор, са помагали на режима на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, като са предавали на Анкара дисиденти и опоненти на властта. Спомняме си тези унизителни за националното ни достойнство действия – докато гърците дадоха убежище на турските политически бежанци, ние ги върнахме обратно на Ердоган с ясното съзнание, че ще бъдат измъчвани, съдени и затворени. Така се постъпва между „приятели“.
    Започна новата учебна година при условията на Ковид-19. Телевизионни репортажи ни запознаха с обстановката в училищата ни, с предприетите предпазни мерки и с първите случаи на зараза с учители и ученици. Научаваме, че писателят Георги Марков „влиза“ в учебниците по литература – чак сега, и то не в задължителната програма! Ще се изучават неговите „Задочни репортажи“, тоест ще се гледа на него по-скоро като политик, като противник на социалистическата система, но не и като писател! Ами „Жените на Варшава“, „Портретът на моя двойник“, „Мъже“, ами драмите му? Или ще го запомним само като един от сценаристите на телевизионния сериал „На всеки километър“?
    Приет беше на първо четене Проектът за изборната система. Щяла да бъде смесена – с машини и хартиени бюлетини. „Подготвя се пладнешки обир на гласовете на гражданите, какъвто имаше на местните избори в София.  Пак човешка ръчичка ще пипа вота. Това обезсмисля машинното гласуване“, каза мнението си Мая Манолова, лидерът на „Изправи се. БГ.“
    Бойко Борисов обяви, че всички пенсионери ще получат по 50 лв. и през октомври. По този повод в пенсионерските клубове се организираха танцови забави с томбола.
     …Оправдан, осъден, чака се решението на Върховния съд. За Марешки става дума. Има някои хора, които изглеждат така, че трябва автоматически да се вкарват в затвора, без да търсят доказателства за вината им.
    Държавните финансови разходи у нас така динамично нарастват, че това прилича на последна разпродажба на държавата. Пари за администрацията, пари за туризма, пари за надзирателите в затворите, пари за пенсионерите, пари за бизнеса, пари за всички, които са на „първа линия в борбата срещу Ковид-19“, пари, пари…Насааам, народе, който разбира, пак Бойко ще избира! А пък ни казваха, че Черепа раздавал пари! И сега какво – двамата ще наддават за доверието ни? Само че единият ги вади от джоба си/независимо как го е напълнил/, а другият ги вади от хазната ни /която ние сме напълнили/. Та изсипват се пари като от коледен чувал. Отгоре на всичко сме взели нов външен заем в размер на 5 милиарда лева.
И финансовият министър, онзи, който доскоро управляваше здравеопазването, представя това не като заем, а едва ли не като фантастичен приход, щото, цитирам го:
     „Постигнахме доходност, която ни намалява разходите по обслужване на този нов дълг и при десетгодишната, и при трийсетгодишната емисия, което означава, че ще плащаме много по-ниски лихви от първоначалните ни намерения.".
    Ликуй, народе! Да му мисли следващото правителство.
    И някои даже вече се подготвят за него. Като Цветан Цветанов, бившата дясна ръка на Борисов, който ще учредява партия „Републиканци за България“. Не остава назад и бившият здравен министър Петър Москов, който бил лидер на партия КОД/Консервативно Обединение на Десницата/ - признавам си, че едва сега научавам за този КОД…ама то наистина доста консервативно го дават. И смятали да се коалират с НФСБ, ВМРО и СДС. Има ли изненадани? А пък онзи, който си махна пъпката от носа и се води „лидер“ на движение „Заедно“,  блокирал с още десетина души движението на булевард „Черни връх“ и поискал оставката на премиера и на главния прокурор. Ех, какъв куражлия! Ами има си човекът солидна политическа закалка - че то не беше БСП, ГОР, Българска Евролевица, даже по едно време оглави и ЦСКА.
    Задават се избори – предсрочни или редовни, и забравени политически скелети започнаха да излизат от гардероба.
     КПКОНПИ обжалва съдебно решение, според което трябва да плати обезщетение на Трайчо Трайков/спомняме си с какъв трясък беше арестуван и обвинен в „престъпление по служба“/. Вместо обжалване, най-добре е високоплатените служители на Комисията да  посъберат сумата помежду си и да я изплатят на Трайчо. И следващия път да внимават в подбора на „доказателствата“ си, нали така, г-н Цацаров?
    Министърът на отбраната Красимир Каракачанов нападна Европейския парламент в своя публикация във Facebook. В нея той твърди, че ЕП оказва натиск върху България и пита „Какво се случи с този Европейски съюз?" Трудно ми е да разбера това поведение на „войводата“. Обича да го раздава „мъжкарски“, да създава впечатлението на човек, който „не цепи басма никому“, и в същото време да ползва благинките на същия този Съюз, срещу който роптае.
    И Вежди Рашидов издаде книга, даже позакъсня. „Вежди“ – такова е оригиналното й заглавие, 350 страници – богат живот, дебела книга. Та в интервюто си във в. „Телеграф“ – на цели две страници – „мултакът“ отново напада несъгласните с управлението на ББ: „Неосъществени безхаберници днес искат да властват над можещите“. Той е от „можещите“. Имаше момент – сигурно си го спомняте, - когато ваятелят ронеше горчиви сълзи от фалита на КТБ, че там е загробил няколко милиона. Е, казах си, щом си гонел високата лихва, така ти се пада. Но ето че Веждито по едно време млъкна, даже засия от радост, щото, оказа се, че е получил всичките си авоари – и то благодарение на ТАЗИ ВЛАСТ и нейната еманация ББ.
   Докато антиправителствените протести в страната продължават, президентът на Беларус Александър Лукашенко пристигна на работно посещение в Русия. Щял да поиска от Кремъл освен политическа, но и икономическа подкрепа, която ще е под формата на кредити и евтини газ и петрол. Владимир Путин призна президентските избори в Беларус за легитимни. Той каза още, че по молба на Лукашенко е създал резерв от служители на руските силови структури, които са готови да заминат за Беларус, ако се наложи.  Приятел в нужда се познава. В същото време Европейският парламент прие резолюция, в която отхвърля официалните резултати от „така наречените президентски избори“ в Беларус, проведени на 9 август тази година, тъй като тези избори са били проведени в „явно нарушение на всички международно признати стандарти“. След изтичането на мандата на сегашния авторитарен лидер Александър Лукашенко на 5 ноември Европарламентът вече няма да го признава за президент на страната.
    Бела Хадид постнала снимка с бременната си сестра Джиджи Хадид и се пошегувала че и двете имат „хлебче в печката" - английски идиом, с който се съобщава, че една жена е бременна. Но Бела Хадид обяснила, че тя буквално има хлебче в стомаха си - от бургер, който е изяла! Не знам коя, ама така се притесних! Защо плашат хората!
    Шведът Арманд Дуплантис постави нов световен рекорд в овчарския скок на открито. Той преодоля 6.15 метра по време на Диамантената лига в Рим и подобри постижението на легендарния Сергей Бубка от 1994 година - 6.14 метра. Най-добрият български тенисист Григор Димитров се класира за 1/4-финалите на Мастърс турнира в Рим, където обаче отпадна след загуба от Денис Шаповалов. Даниел Иванов-Аоияма спечели четвърта победа на турнира по сумо в японската столица Токио. Така българинът вече е с равен баланс 4-4 седмица преди края на септемврийския турнир.
     Десети ноември 1989 година пренасочи България в едно друго обществено- политическо, пък и цивилизационно пространство, за което тя не беше готова. Получи се пренареждане и в ценностните приоритети, в отношенията към властта и публичните личности във всички сфери. Започнаха така наречените „преоценки“ не само на класиците в нашата литература, но и на съвременните й представители. Много от тях, които бяха близки на властта, нейни любимци и ръководители на културата, бяха вече свободно обругавани, плюти, „разобличавани“, и то от довчерашни техни адмиратори и поклонници на творчеството им. Един от тях беше и Николай Хайтов. Едва сега, в една среда на безотговорни изявления и произволни обвинения, се появиха на бял свят слуховете за плагиатство: че се е опитвал да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова; че е присвоил изцяло за себе си документалната книга за историята на село Манастир от Славчо Дичев;  че е откраднал беловата на романа „Левски“ от Яна Язова…И един безспорен факт - че е вербуван е от Шесто управление на ДС, с псевдоним Горския. В Агенцията по досиетата се пазело картончето, според което достигнал до чин полковник от ДС с право на шофьор…
    Хората не са едноизмерни. А Талантът, който е амбициозен,  върви устремено към Върха на личното си постижение, та макар понякога пътят му към него да прилича на Стълбата на Хр. Смирненски.
    Малко хора знаят, че един от най-доверените  спътници на Николай Хайтов в живота, и особено в творческия му процес, е Любка Захариева. Имам шанса да я познавам, тъй като с нея завършихме великотърновския университет, бяхме състуденти в една група. За Хайтов са изписани десетки книги и хиляди страници, но като най-достоверна за себе си приемам нейната документална книга „Николай Хайтов, срещи и разговори, анализи, писма“, трето допълнено издание, издателство „Полимона“, 2020, Монтана. Двамата се запознават на 25 март 1981 г. във Враца. Следват 15 години на едно изключително приятелство и творческо съдружие, без което книжовното наследство на Хайтов не би било същото. Ще цитирам само някои изрази от писма на писателя до своята довереница:
 „…Липсваш ми. Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим, а това рядко се случва…“ Писмо на Н. Хайтов до Любка Захариева от 27 юни 1982 г., Яврово.
„Здравей, Любке! Мълчиш като…кутела, дето го пренесохме от Седларе в моята ливада. И ме караш да си мисля жива ли е тая моя приятелка и доверителка, здрава ли е, че не се обажда…“, Н. Хайтов, 3 октомври 1984, Варна.
    В книгата си Любка Захариева признава:
    „От всичко, излязло изпод перото на Николай Хайтов, дневниците – оригиналните! – бяха и си останаха моето най-любимо и предпочитано четиво. Там живееше истинският Николай Хайтов…“ Но…Те са и разделителната „творческа“ линия между двамата. Докато Захариева настоява писателят да издаде дневниците си в автентичния им вид, а не допълвани с по-късна дата, Хайтов избързва с тяхното публикуване. Още през есента на 1987 г. той изпраща на Захариева  приготвената за печат книга Първа на дневника – 1954 – 1962. Тя му отговаря с едно дълго писмо с подробен анализ на Дневника и конкретни препоръки. В него тя твърдо настоява да обособи миналото си в две книги – историята на живота си в „През сито и решето“, а духовния живот – в Дневник. И почти ултимативно го моли: „Не бързай с издаването на Дневника! .. Не бързай да издаваш тези две книги недописани!“. Но Хайтов дава книга Първа за печат, после и следващите книги… Книга 3-4, отразяваща периода 1967 – 1980 излиза през 1996 г. с конкурс  на Националния център за книгата в ИК „Земя прес“, като в карето след думите „подбор и бележки“ за редактор е вписан шефът на издателството Никола Радев, който, според Захариева, „изобщо не се бе докосвал до дневниците на Хайтов“, за коректор – Радостина Иванова, при което томчето е пълно с коректорски пропуски.
     „А бях предала книгата за печат с отбелязване на вътрешната титулна страница, под името на автора и заглавието, с приетия в  такива случаи в издателската практика  текст и шрифт: „Редакция, подбор и бележки: Любка Захариева“.
     Това означава, уточнява Захариева, „основната, тоест грубата, редакция при снемането на текста от оригинала на дневника; написване на пишеща машина, общо, при 4-те/!/ редакции на окончателния текст, около 2500 стандартни машинописни страници; направени две коректури при предпечатната подготовка; композиране на текста и съставяне на бележките…“.
    А и автографите на Хайтов в тези дневници говорят сами по себе си:
     „На Любка Захариева – истинският редактор на тази книги, с обич“; „На Любка – за нейната изключителна помощ при комплектуването/стъкмяването/ на тази книга“; „На Любка – с нарастващо удивление“; „На Любка – с обич до гроба на автора“; „На Любка – първият рецензент на това нещо“; „На Любка Захариева, която каза истината за тази книга“ /върху поредно издание на „Диви разкази“, 1992 г./; „ На Любка – вече не знам защо“.
    Захариева е възмутена и огорчена от това незачитане на огромния й труд, на дългогодишната й работа, на страстното й вживяване в нея – „БЯХ СИ ВГРАДИЛА СЯНКАТА В ТЕЗИ ДНЕВНИЦИ“. Хубаво, искрено, изстрадано признание. Бих могъл да го доразширя, и то не без основание: състудентката ми Любка Захариева „вгради сянката си в живота и творческите проекти на Николай Хайтов“.
    Когато един творец, какъвто несъмнено е и Хайтов, приеме да заеме някакъв официален пост, който изисква друг тип задължения и отговорности, това рефлектира върху интензивността, а и качеството на писателския му труд.
    Николай Хайтов става председател на Съюза на българските писатели през 1993 година. Неведнъж той нарича работата си в Съюза – първо като секретар, а след това и като председател - „мелница“, която отнема от личното му време. Когато го приемат за член на СБП, той отбелязва в дневника си:
    „Вчера получих личната карта на СБП и списък на писателите. Малеее, колко са много тия, дето ги чувам за пръв път…“/5  март 1961 г./
    И по-късно:
    „Един от начините да се погубиш като писател е да станеш секретар на СБП…“/11 ноември 1966 г./
    И 10 години след това:
    „Трябва да сложа ред и хигиена в живота си: - да се махна от Съюза на писателите, където съм принуден всеки ден да виждам изкуствени, зли, недорасли, малоумни бездарници; даровитите седят вкъщи и си пишат, не киснат в кафенетата; по-малко вземане-даване с пусти хора; - да не ходя повече в чужбина, стига ми вече – все едно и също виждам, човекът е един и същ, цивилизацията – една и съща и същи последици; - край на литературните срещи!; - край на другата мелница – публицистиката!; - спиране четенето на чужди материали…“ Дневник/оригинал/, 02.11.1977 г.
   Та затова Захариева го предупреждава, че не бива да става председател на Съюза, още повече втори мандат. И тъкмо тяхната съвместна работа потръгва – с литературната анкета, с дневниците, с пътеписите му/върху които от години тя работи/, той става за втори път председател на Съюза/1996 г./ За нея писателят се превръща в друг човек, той става „неузнаваем“…и Любка споменава за унищожението на в „Български писател“, след като Хайтов получил от Николай Добрев 40 милиона лева за издателство „Български писател“, за напускането й на редакцията на в. „Български писател“, за отчуждението между двамата.   
    Писателят и Председателят Николай Хайтов очевидно не са се „сработвали“ успешно. Но понякога – и това е разбираемо – един популярен, талантлив, уважаван автор трябва да поеме „мелницата“ на Съюза, за да му придаде художествена тежест и да подскаже на всеки нов кандидат за член, че трябва, поне в някаква степен, да се съизмерва с Председателя.
    Но времето на Хайтов все повече се отдалечава и все повече „онзи“ Съюз губи допирните си точки със съвременния. Днес негови членове са около 850/а може да са и повече/ писатели, появяващи се епизодично/и то само някои от тях/ във вестник „Словото днес“, който има ограничен брой абонати. Драматично е това разминаване между Словото /нямам предвид само вестника/ и неговото търсене. Може би защото има разминаване между „дневния ред“ на творците и техните „реципиенти“? Един от отговорите можем да открием в стихотворението на Петър Анастасов, без заглавие, публикувано в бр.41 от 3 ноември 2015 г. на в. „Нова Зора“, с мото: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе,/ народе мой, защото те обичахме…“:

С народа сме. Обичаме го също.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него  се кълнем.

Дали защото нашите куплети
не може да запомни наизуст,
но крачи той след мъртвите поети –
не му е нужен нашият Съюз.

Не му е нужна тая идилична
римувана любов и може би
душата му е вече безразлична
към личните ни драми и борби.

И може би с поети неизвестни
народът свойте горести дели,
а ние – самозвани, неуместни –
в съдбата му случайно сме дошли.

Мъдруваме, говорим епохално,
а той не чува нашите слова.
И няма по-горчиво, по-печално,
по-страшно неудобство от това.

Безплодно красноречие, тиради –
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади –
с народа сме, но той дали е с нас?...

     Николай Хайтов си отива от този свят на 30 юни 2002 година. В неговия живот се оглежда драмата на всеки един творец, който е търсел успокоителния баланс между поривите на  творческото мислене и ограниченията и изискванията на действителността. Това състояние сам Хайтов определя като ДИЛЕМА:
    „Моята дилема: Понякога искам да изляза от окопа, но защо? За да почувствам тръпката на боеца, парливото чувство, че си превъзмогнал страха, удовлетворението от себе си. Но сетне? Сетне борбата те подхваща, вихърът те поднася и търкаля. И може целият ти живот да мине в търкаляне, в боричкане и лекуване на рани. Улисан в борбата и последиците от нея, ти не можеш да останеш сам, за да напишеш своите книги. А писателят воюва главно чрез своите книги. В тях е неговата сила, това е неговото оръжие. Така е направил Еразъм, така е правил у нас Елин Пелин. Компромисът с това оръжие – то е за писателя непозволеното и страшното“.
Дневник 31 декември 1966 г.
   

Георги К. Спасов













Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините