СЕДМИЦИТЕ, 2020

СЕДМИЦАТА НА АННА КАМЕНОВА,


28.12 – 31.12

    В анкетата „Моята изповед“ на Иван Шишманов от 1894 г. на въпроса „Кой е най-тъжният момент в живота ви?“ Алеко Константинов отговаря: „Когато измряха домашните ми и аз останах без работа“. В периода 1885 – 1890 той губи цялото си семейство – баща, майка и три сестри.
    Подобно трагично изживяване има и писателката Анна Каменова. В първата бомбардировка на американски бомбардировачи над София тя изгубва майка си Мария, сестра си Василка, племенника си Петко Войников и неговата съпруга Сашка, а съвсем скоро и баща си Михаил Маджаров. Случва се на 10 януари 1944 година. Към 12:00 ч., докато се готвят да обядват, разбират за задаващото се ято американски бомбардировачи. Слизат в мазето за по-сигурно. Писателката споделя, че не са имали представа за силата на въздушните нападения. Баща ѝ Михаил Маджаров тръгва „неохотно“, защото му се струва недостойно да проявява страх. Нейните родители са настанени да седнат, а другите стоят близо до тях. Самата тя отива при съпруга си, за да бъдат заедно в този напрегнат момент. След това къщата се разтърсва и тя загубва съзнание.
    „Когато дойдох в съзнание, разбрах, че съм затрупана с пръст, не можех да помръдна, лицето ми беше засипано и аз се задушавах. Невъзможно бе да отворя очи, клепачите ми бяха затрупани с пръст, ноздрите – също, все по-мъчно поемах въздух и усетих, че поемам последния си въздух. До мен лежеше моят съпруг – лицето и ръцете му бяха затрупани с пръст и вар. Както лежах затрупана и неподвижна, с освободената си ръка свалих от главата му парчетата вар и пръст.“ Анна Каменова, „Откъснати страници“ /мемоарно-епистоларна хроника/, съставител Петър Петров, изд. „Дамян Яков“, София, 2008
    Анна Каменова е родена в Пловдив на 31 декември 1894 г. в семейството на политика Михаил Маджаров, потомък на известен копривщенски род. Бабата на Анна е по-голяма сестра на Георги Бенковски. Брат ѝ Георги Маджаров е кмет на София от юни до ноември 1925 година. Благодарение на добрата семейна среда Анна получава солидно образование, а работата на баща ѝ като пълномощен министър в Лондон и Санкт Петербург /тогава Петроград/ спомага за усъвършенстването ѝ в изучаването на чужди езици. Записва право в Софийския университет/1916/. През 1919 г. става съпруга на юриста и дипломат проф. Петко Стайнов. Години наред техният дом е престижно културно средище за столичните интелектуалци  – изтъкнати художници, музиканти, политици, литератори и учени. През 1920 г. е привлечена за сътрудник на новосъздаденото списание „Златорог“ и приема литературен псевдоним Каменова, измислен от съпруга ѝ. Завежда рубриката „През световния прозорец“ /1924 – 29/ на в. „Свободна реч“. От 1930 г. е член на Секретариата на Съюза на българските писатели. Член на българския ПЕН-клуб, впоследствие негов секретар и председател. През 1920-те и 1930-те години сътрудничи на списанията „Съвременник“, „Философски преглед“, „Слово“, на вестниците „Свободна реч“, „Женски глас“, в които публикува разкази, пътеписи, есета, рецензии за художествени произведения, театрални постановки, културни събития, творчески портрети на художници, актьори и музиканти.    
      Дебютният ѝ роман е „Харитининият грях“ /1930/, посрещнат благосклонно от литературната критика. Нека с помощта на кратък откъс да се опитаме да надникнем в художествения свят на младата писателка:
    „Харитина седна на раззеленилата се наново есенна трева. Пред нея лежи счупен голям каменен кръст. Тук беше оброчището на свети Пантелей. Тук идваха хората всяка година да палят свещ. И сега са запалили: тук купчина златен пламък, там друга, по-долу, пръснати една по една, светици се жълтеят всред тревата. За Динча ли са ги запалили? Или това са жълти цветчета, а ней се стори цялата ливада един голям гроб - Динчовият гроб. Тя е палила свещ тука, на този кръст. Всяка година е палила свещ, само тази година не дойде. Кръстът беше тогава здрав и прав. А сега е счупен. Кой бе посегнал да счупи този свят камък? Тази година тя не дойде, че Динчо ѝ бе казал: „Друга вест не ми пращай и аз не ще те задирям повече. Ако те не видя на Свети Пантелей при зеления клон, дето окачват клепалото - ще зная. И вече няма една дума да чуеш от мен."
    Тя няма вече да чуе дума от Динча. Някаква голяма, непоносима тежест прегъва раменете ѝ - сякаш счупеният кръст е натоварен на нея. Дали Динчо наистина е счупил каменния кръст - не можа да се разбере. Казаха още тогава в града: злосторници строшили кръста на самия ден на Свети Пантелей! А тихо мълвяха: Динчо е злосторникът.
    Ала не е негов грехът, неин е. Затова такава тежест ѝ прегъва раменете. Цял живот ще носи тя тази тежест. Защото грехът е неин, неин е грехът за Динчовата смърт. И ето, колко чудна е съдбата: тука, край същия този кръст, Динчо издъхна.
    Две чувства се блъскаха в Харитинините гърди и тя се изправи: скръбта за Динча и нейната виновност за неговата смърт. Счупеният каменен кръст, прикрепен на крехките ѝ рамене - това ще бъде занапред нейната съдба...“
    В дните преди новата 2021 година медиите ни предлагат обширни политически, икономически, спортни, културни обзори за изминалите 12 месеца, над които тежи мрачната сянка на COVID-19. И всичко тръгва от 11-милионния китайски град Ухан. Видеоклипове, заснети на мястото на събитието, многократно споделяни в социалните мрежи, показват потискащи картини на крематориуми и болници в града. Те са дело на гражданската журналистка Чжан Чжан, която отразявала в социалните мрежи епидемията в Ухан през февруари. Народният съд в Пудонг я признал за виновна в обвинение за предизвикване на паника и смут и след процес, продължил няколко часа,  е осъдена на четири години затвор. Истината трябва да е позитивна или поне поносима.
    У нас кампанията около ваксинирането ни срещу коронавируса е непонятно агресивна, още повече, че тъкмо в тези дни и седмици тя ще обхване символичен процент от българското население. Телевизиите непрекъснато бълват новини около имунизацията, все позитивни, разбира се, показват хора, които се ваксинират или вече са ваксинирани и които ни убеждават да направим същото…И това през час-два. Известни са пропагандните плакати по време на война, изобразяващи войници или офицери, които в упор ни задават въпроса: „Защо не си в армията?“, или „Ти записа ли се в армията?“, или „Родината зове!“…Очаквам актуална реплика на подобни агитации чрез плакат, на който е изобразен министърът на здравеопазването, който с угрижено лице и същевременно с укорно насочен към нас показалец ни пита: „Ти ваксинира ли се?“
    Често казваме, че изпитанията ни правят по-силни, по-мъдри, по-далновидни. Дали това ще стане, след като преодолеем ковидпандемията?  Дали болезнените й поуки ще ни накарат да проумеем вечната истина, че сме част от природата, а не неин диктатор и манипулатор?...
    И понеже на вратата ни чука Новата 2021 година, ще ви разкажа как един мой стар познат ще я посрещне:
    „В тези коледни и предновогодишни дни Мишо Мишев почувства още по-болезнено своята самота. Загледан в пулсиращия екран на 12-инчовия си телевизор NEO, Мишо Мишев се канеше /и то не без известно мазохистично задоволство/ да се отдаде на поредното си ревливо старческо настроение, но изведнъж силни по яркост и контраст картини от далечното минало го накараха да възпре милозливия си порив и даже да се усмихне. В началото свенливо, после – широко и тържествуващо.
    Мишо Мишев си припомни с впечатляваща свежест онези далечни предпразнични дни, когато драматично се опитваше да помири финансите си с очакваните /а и заслужени/ подаръци на своите близки: парфюм на жена си, портмоне на брат си, брошка на снахата, блуза на майка си и дебел клин на баща си, играчки на децата, бонбони и други лакомства за коледарите, поздравителни картички за тия и ония... И още: сложните преговори с приятелски семейства къде да посрещнат Нова година, какви „изненадващи” подаръци да си дадат, каква куверта да платят...И още: онова човешко стълпотворение по улиците, в магазините, в кафенетата и ресторантите... „О – въздъхна Мишо Мишев, - всичко това е вече ненужно и незадължително!” Вече не се налагаше да го прави: беше сам, беше сам, беше сам... „Колко е грозно! – продължи да разсъждава Мишо Мишев. – Дори самотата предполага някакви предимства!”
         И пак се усмихна. Но не толкова тържествуващо.“
     А вие усмихнахте ли се?

    В статията си  „Хуморът на безхуморните“ Анна Каменова твърди, че
    „Без съмнение безхуморните - това сме ний, българите, или поне за такива минаваме и сами се считаме. Народ реалист, трезв, практичен, който не се отдава на фантазиране и празни, безполезни занимания. А каква полза можем да извлечем от хумора? На пръв поглед - никаква. Струва ни се, че единствената цел на хумора е да ни забавлява. За практичния българин тази полза е съвсем излишна. Въпреки всички весели страници, които много ежедневници намериха за износно да открият, ний живеем без хумор. Сатирата има по-голям успех у нас. В нея чувстваме отрицанието и поуката изведнаж“.
Електронно издателство LiterNet, 28.06.2002
    След 9 септември 1944 в продължение на 10 години Анна Каменова не е написала почти нито ред. Както тя сама признава, „аз не можех веднага да възприема преобразуванието, което настъпваше в нашата страна“. Едва през 1957 г. издава романа си „Близо до София“, посрещнат хладно от критиката. Безпартийната авторка среща „каменна стена“, която „прекършва перото“ й. Но Анна Каменова продължава с литературните си занимания – пише пътеписи, разкази и повести за деца и юноши, очерци, мемоари, преводи.
    Белетристиката на Каменова носи белезите на женската душевност. Авторката анализира вътрешния свят на своите героини, подвластни на емоциите си, но и на мъчителните си терзания, на опитите си да разберат своето място в едно динамично и не винаги гостоприемно обкръжение.
    „Кой ще забележи очите и отражението на Минкината душа? Кой се опива още от нежни цветове, от безплътни сенки? Животът е карнавал. Боядисаните коси прелъстяват като злато, начервените устни крещят повече от разголена плът, тъмните нарисувани вежди са по-красноречиви от погледа. Мен вижте! Нима ще остана да вехна като диво горско цвете, без някой да се опие от аромата ми? Животът е въртяща се сцена. Само който е костюмиран, ще се завърти с веселата тълпа. Другите ще бъдат изхвърлени настрана - не се опитвайте да се качвате на въртящото се колело. Всички съвременни театри имат въртяща се сцена. Който иска да участва, нека се преоблече. Обикновената дреха не прави впечатление на сцената. Облечете сценичен костюм. И нарисувайте весела гримаса на лицето.
    Минка отдавна е изхвърлена от движещата се сцена на живота. По павираните улици летят автомобили. Пешеходците да бягат по плочниците. Минка знае безопасния път на плочника.“
Анна Каменова, Из „Градът е същият“, София, Придворна печатница, 1933
    Творчеството на Анна Каменова ни предлага един по-интимен, по-чувствен, „женски“ поглед към живота и неговите предизвикателства. Този неин специфичен ракурс обогатява нашата художествена литература, и без друго бедна на талантливи представителки.

Георги К. Спасов




Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините