Стефан ДИМОВ, ПРОВОКАТИВНИЯТ
01.10.1959 – 07.07.2012

 

 
     Стефан Димов е роден в гр. Алфатар. Завършва „Българска филология“ в шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ през 1990 г., където се запознава с бъдещата си жена Нина Змийчарова. Двамата се установяват да живеят и работят в родния град на Нина – Пазарджик, тя, като учителка по български език и литература, а той – като журналист във в. „Знаме“ до 2003 г., за кратко време – във в. „Виделина“ и след това във в. „Пазарджишка Марица“.
    Когато човек се занимава с оперативна журналистика, това означава да е „обърнат“ 24 часа към събитията в града и страната и да е готов да ги отрази във вестника. А това ще рече да няма време за лично издание, плод на негови предпочитания в литературноизследователската или художествената сфера. Въпреки това Стефан го направи, като за първата му книга имаше значение работата му във в. „Пазарджишка Марица“, където той водеше рубриката „Петъчен гост“.  В нея представяше пазарджишки творци в поредицата „Портрети“ и това му даде смелостта да я осмисли като книга, която нарече „Профили“, издадена от „Барич и Сие“- ООД през 2010 година и финансирана от Община Пазарджик. Художник на книгата е доц. д-р Петър Змийчаров, а аз съм й редактор. Предлаганите от Стефан Димов профили допълват успешно пазарджишкия културен „ландшафт“. Ето ги и тях -  писатели, поети, певци, езиковеди, артисти, художници, скулптори: Райко Алексиев, Тодор Биков, Тодор Каракашев, Екатерина Данчева, Георги К.Спасов, Иван Енев, проф. Тодор Балкански, Иванка Иванова – Питрек, проф. Стефан Лютаков, Иво Русев, Спас Киричев, Васил Петров, Методи Пешунов, Добрин Гочев. Предимство на тези текстове е, че те са създадени в жив разговор с творците и са автентично свидетелство за тях като личности, като хора с различни житейски и творчески проявления. Само един измежду тях не е от живите събеседници на Димов – и това е издателят, публицистът, сатирикът, карикатуристът Райко Алексиев.
    В „профила“ си „Полузабравеният Райко Алексиев“ Стефан Димов ни припомня моменти от живота и творчеството на нашия именит съгражданин, пребит зверски на 18 ноември 1944 г. и починал по-късно от раните си в Александровската болница. Половин година по-късно, на 12 март 1945 г.,  се открива първото заседание на Народния съд, на което Дело №6 визира интелектуалците, сред които е и вече мъртвият Райко Алексиев. Димов посочва ролята на Крум Кюлявков като главен отговорник за смъртта на Алексиев, което е потвърдено и от спомените на Борис Делчев в неговия „Дневник“. Всъщност за Райко Алексиев вече има една разтърсваща книга – документалният роман „Горещо червено“ на Ивайла Александрова, създаден въз основа на интервюта на авторката със съпругата на Алексиев и проучване на архивите от Народния съд и МВР. Но Димов в ремюзе ни припомня този наш издател, редактор, сатирик и художник, защото дори и сега издателят на в. „Щурец“, давал поле за изява на творци като Илия Бешков, Стоян Венев, Ангел Каралийчев, Тома Измирлиев, Елин Пелин, Николай Ракитин, Ст.Л.Костов, Димитър Подвързачов, Димитър Пантелеев и др., продължава да е спорадично споменаван и представян. През 1993 година в гр. Пазарджик бе открит барелеф на Райко Алексиев на фасадата на читалище Виделина, а през 2002 година Община Пазарджик учреди Национална награда за хумор и сатира на негово име, която се присъжда на всеки три години и се връчва на 7 март, рождения ден на Алексиев.
    Още навремето, когато беше публикуван като „петъчен гост“ във в. „Пазарджишка Марица“, разговорът на Стефан Димов с поета Иван Енев предизвика голям интерес – „На гости у Иван Енев“. Поводът беше годишнина на поета:
    „Сатирикът, който обвини Радой Ралин в плагиатство, чукна 77
години. Не е парадокс, че до пенсионирането си Иван Енев бе известен повече като журналист, отколкото като сатирик. След пенсионирането си обаче успя да издаде към девет книги, готови са още две. В уютния си апартамент Иван Енев приема гости и близки с вечната си усмивка и с някоя нова епиграма.“
    Почти сензационно прозвуча признанието на Иван Енев, че е открил плагиатството на именития ни сатирик Радой Ралин, докато четял „Български пословици“ от П.Р.Славейков. Спомняме си какъв шум се вдигна около книжката с епиграми „Люти чушки“ на Радой Ралин с илюстрации на Борис Димовски. Тогава, а по-късно още по-категорично, тази книга бе обявена за смел дисидентски акт. 
    „…За мое голямо удивление – споделя Енев - много от епиграмите на Радой Ралин „съвпадаха“ с пословиците и поговорките на Петко Р. Славейков. В първия момент си помислих, че това са случайни попадения. Та нали един талантлив творец може по собствен път да стигне до подобен художествен резултат по текстове на автор преди него. Още повече, че никъде в „Люти чушки“ няма и дума за заимстване на текстове от народните умотворения. Посочено е само името на Радой Ралин като единствен, подчертавам, единствен автор на публикуваните в книгата му епиграми…не можех да повярвам така лесно, че текстовете в инкриминираната тогава книга на известния ни сатирик се състои едва ли не само в поставяне на заглавия върху присвоени умотворения. Че бай Радой просто преписва! От публикуваните в „Люти чушки“ общо 124 епиграми 69 са заимствани от сборника на дядо Петко. Радой Ралин ги е авторизирал и към тях добавил още 55 свои  епиграми.“
    Събрани в книга, тези текстове за пазарджишки творци представят на читателите една истинска културна мозайка, която ни дава основание за гордост и достойно съпоставяне с национални имена и творби.

    Среден на ръст, слаб, с жив, неспокоен поглед, подвижен, бързорек, Стефан създаваше впечатлението за една динамична натура, чийто журналистически интерес към събития и личности го карат да разговаря с най-различни хора, да пита, да се интересува, да провокира, за да научи нещо ново/а защо не и скандално?/ за читателите на вестника си. Още като студент в Шуменския университет проявява интерес към история на литературата и нейните видни представители. Редактор е на университетския вестник „Студентска трибуна“, публикува и в някои регионални издания. Ето защо втората му книга документира стари и нови негови изследвания: „За българския паметопис“, избрани текстове, 2011, финансирана от община Пазарджик. Книгата започва с предговор  от проф. д-р Т. Балкански:  „Стефан Димов и белите полета на българското литературознание“. От него разбираме, че заглавието на книгата е дадено от професора, който оценява високо написаното за Стоян Михайловски:
      „Защо започвам с коментара на Ст.Димов за Ст.Михайловски? Защото в настоящата книга той е критерият на българското в литературата, за подправеното и неподправеното, за грамотното и неграмотното, за красивото и грозното, изобщо за всички възможни антоними, с които разполага книжовният български език по отношение на художествения текст. В тази студия Стефан Димов е учен. С нея се легализира като такъв.“
В студията си  „Стоян Михайловски – непознатият мислител“
Димов изследва задълбочено възгледите и публицистиката на Михайловски:
   „Още в самото начало на своята публицистика Стоян Михайловски поставя проблема за характера и за механизмите на властта, за състоянието на религиозния морал в страната, за ролята на религията и на интелигенцията в националния ни и обществен развой, за връзките между личността и социалната общност; налице е философският проблем за свободата, за новосформираните обществени институции и техния  характер и най-основното – българското институционално следосвобожденско начало – Търновската конституция“.
   Авторът представя отношението на Михайловски към християнството:
     „Всяка нравствена еманципация изхожда от християнството - отбелязва Михайловски.  - Всякоя идея, система, догма, тенденция израства върху една стара…Не е рационализмът, не е материализмът, които ще създадат ред в човешкото общество.“
  Стефан Димов публикува и неиздадени фрагменти от Ст.Михайловски. Ето някои от тях:
    „Бог няма нужда от посредници, за да добие правото на гражданство в нашата душа.“
    „В нас вътре има един прозорец, през който Бог всечастно се вглежда в делата ни и ги преценява. Тоя прозорец е съвестта“.
    „Поправете народа – за да поправите властта.“
    „Революцията не е никаква творителна мощ, а е краен израз на степенувани усилия. Подир 30 години опитвания да позападничим българщината ний достигнахме до противоположен резултат: побългарихме, сиреч изопачихме наредбите, които подирихме на Запад.“
    „Нам подобава прочее онова управление, което ще съчлени твърда социално-политическа йерархия с волна мисъл, което ще съчетае държавно чиноначалие със свободна частна инициатива и дейност, което ще съгласи почит или публичен суверинитет с почит към строг ред, което ще направи да живеят в пълна хармония нов дух с традиции… Това управление може да се нарече д е м о к р а т и ч е с к и  а в т о р и т а р и з ъ м.“
    Стефан не се страхуваше да изказва открито нелицеприятните си оценки за иначе „утвърдени“ творци. „Съветвах го – споделя съпругата му Нина – да не пише тези неща, да не се озлобява. Но Стефан ми отговаряше, убеден в правотата си: някой трябва да го каже!“ Той имаше смелостта да „посегне“ на известен наш литкритик и да си навлече гнева му и възмущението на клакьорите му. В статията си за него „Аномия на легитимацията“ /ех, тази „аномия“, която ме измъчи да й търся значението, може би най-точното в случая – „безпочвеност“/ авторът анализира текстове на литкритика и намира в тях наивна /или неаргументирана/ апологетика и радикални обобщения за поезията на български поет. В подкрепа на своите тези той публикува като приложение в книгата си и статията на проф. Петър Велчев „Невежество и самоувереност“, в която авторът й иронизира текст от същия литкритик.
    Сериозна, аналитична, емоционална е статията на Димов „Лирическите пътешествия на Марин Георгиев: от „Село“ до търсене на абсолюта“. Понесъл вече достатъчно удари заради „Третият разстрел“, Марин Георгиев е ожесточено „атакуван“ и от най-продуктивния създател на римувана и неримувана литература в града ни. С безпардонна откровеност Стефан пише за този нашенец:
    „В атаката срещу Марин Георгиев се намеси Пр.Д., написал повече книги, отколкото Александър Дюма, но с езика на пазарджишката улица. Осаннословец за всички онези, които вече са получили достойна оценка за съвременни български автори като Валери Петров, Радко Радков и др., и др. Резонатор, който обича да отваря вече отворени врати в литературознанието! И, разбра се, остана безинтересен! Единствените, изчели книгите му открай докрай, са тези, които са се нагърбили да го представят, и то срещу заплащане!“
   Провокациите са обичани от Стефан Димов. В същата статия той споменава и за два любопитни / и в известен смисъл – мракобесни/ случаи в културната практика на града ни по онова време. Става дума за недопускането на Марин Георгиев да участва в Празника на поезията, както и за забраната на проф. д-р Тодор Балкански да представи книгата си „Никола Вапцаров, България и българите“/2007/ в една от залите на общината – и всичко това в резултат на писмо от „водача на литературното невежество в града Пр.Д.“ до тогавашния кмет.
    Стефан Димов разказва как този наш съгражданин е бил приет в Съюза на българските писатели, което звучи като виц:
 „Явно някой е заблудил Управителния съвет на СБП за стойностното в творчеството на този партиен писател, който се представя и за литературен критик, детски поет, социален поет, дори епиграмист, без да знае дефинициите на тези термини. Приеха през 2008 г.Пр.Д. в СБП. И още същия ден в писателските среди се разнесе новината: пазарджишкият всепишещ се явил пред Председателя на Управителния съвет на СБП и проплакал: „Ако и този път не ме приемете в Съюза, ще се самоубия!“ Председателят спасил за литературния възход на страната Пр.Д., без да се интересува от неговите качества на писател или списател. Защото просто е бил добър човек! Да му мисли читателят: през брой вестниците „Пулс“ и „Словото“ пускат творби на този знаменателен творец на социалистическия реализъм, който и тази дефиниция не проумя…“
    Сам добруджанец, Стефан Димов има траен интерес към историческата съдба на своя роден край. Изследването му „Бели петна в българската история“ акцентира върху окупацията на Южна Добруджа от румънците. Читателят научава за неща, които ги няма в официалната ни история –  насилственото асимилиране на българите в този край, отнемането на поданството им и имотите им, забраната на употребата на българския език, идването на румънски заселници. Спира се на изселването на турците – над 42000, чиито имоти стават притежание на румънци; накратко съобщава за репресиите  срещу българи, при което българското правителство „предпочита да запази мълчание“, проследява историята на Сребърненския процес, в който румънската власт обвинява 337 българи в противозаконна дейност:
    „Полицейското следствие се води в жандармерийските постове в Сребърна, Ситово, Добротица, Бабук, Иширково и продължава 15 дни. Арестуваните са подложени на непознати за света мъчения, на които може да завидят средновековните инквизитори: бити с камшик и тояги, влачени след препускащ кон, гонени и ръфани от полицейски кучета, връзвани надолу с главите, събличани голи и хвърляни в големите снежни преспи, вадени са ноктите на ръцете и краката им.... По време на „разследването“ двама от арестуваните умират.“
    Тези издевателства над българите стават известни почти в цяла Румъния, предизвикват възмущението на интелигенцията и налагат на окръжния прокурор Паску да се срещне с близките на арестуваните.
    „Междувременно процесът се превръща и в протест срещу методите на румънската власт в Южна Добруджа. От Добрич и Силистра над 900 интелектуалци подписват протестни телеграми, изпратени до премиера на Румъния Г.Татареску, министрите на вътрешните работи и правосъдието, главния прокурор в Кюстенджа, до председателите на всички политически партии в Румъния и големите вестници „Диминяца“ и „Адевърул“.
    Процесът продължава над 9 месеца. От съдените 337 българи са осъдени само 92. Най-голямата присъда е 2 години затвор и 10 хиляди лева.
  
    Стефан Димов често говореше за родния си град Алфатар. Личеше носталгията му по добруджанския край. Той таеше надеждата, когато се пенсионира, да отидат с Нина да живеят в Алфатар. Загубил рано баща си – още през 1983 година, когато е 24-годишен, Стефан, като единствено дете, поема отговорността и грижата за майка си. През зимните месеци той и Нина я приютяват в дома си в Пазарджик. Тя умира през 2010 година, а само две години след нея си отива и Стефан Димов, покосен от „коварна“/както свикнахме да я наричаме/ болест, ненавършил 53 години, като поредния редови журналист и творец, успял обаче да впише своя специфичен „профил“ в палитрата от създатели на пазарджишката култура.

Георги К. Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините