Обичам да пиша за местни автори. Не само защото ги познавам/познавах, а и защото те остават извън голямата литературна сцена, която най-често се идентифицира със Столицата. За „големите“ имена има кой да пише и да получи отразена част от тяхната популярност.
    Предлагам ви поредица от очерци за пазарджишки дейци на изкуството, които вече не са измежду нас. Избрал съм онези хора, за които по-малко се пише/говори и те остават встрани от иначе юбилейните излияния за по-известни регионални и национални дейци на културата. Моите текстове представят малък отрез от цялостната представа за твореца. Не съм търсил, не съм и искал други, ЧУЖДИ спомени и впечатления. Държах да си/ви припомня МОИТЕ спомени за тези хора. Знам, че те са познати и на много други от града ни, които вероятно имат какво още да кажат и допълнят за тях. Разбира се, те имат възможността да го направят в СВОИ текстове. И това ще бъде добре, защото ПАМЕТТА не е еднозначна и безспорна, а динамична, многоизмерна, податлива на манипулация, но и отстояваща своята автентичност, без която ще сме НИКОИ.

АЗ НАИСТИНА ОЩЕ СЪМ ЖИВ! Атанас ИВАНОВ, 10.08.1949 – 20.12.2016

    На 21 декември 1999 година пазарджишкият в. „Начало“ публикува кратка информация от Митко Начев – журналист и поет, озаглавена: „Едно културно фиаско или юбилеят на четиримата“:
    „Четирима от най-изявените пазарджишки творци отбелязаха в четвъртък без фанфари и барабани 50-годишнината си пред трийсетина близки и познати в зала „Устрем“ на Младежкия дом. Перифразирайки стихотворение от Иван Динков, би могло да се каже, че градът се направи на заспал и на зает, за да не дойде да засвидетелства уважението на тази елитарна част от хората на перото, които го представят пред страната и пред света.
    Поетът и есеистът Иван Есенски, лирикът Атанас Иванов, белетристът Иван Бунев и сатирикът Георги Спасов преглътнаха обидата като широко скроени личности и направиха взаимното си представяне добро – с шаржови закачки, с великолепните текстове, които прочетоха, с мъдрото връщане назад през годините в търсене корените на днешните събития и творчески актове, с баланса между сериозното и усмивките...
    Личното ми мнение на човек, от когото нищо не зависи, е, че този юбилей трябваше да бъде включен в културната програма за посрещане на 2000-ата година и той щеше да я направи по-стойностна. Щастливото стечение на обстоятелства не беше използвано от институции, хвърляли усилия и средства да оказват почит на не една литературна еднодневка, и това е най-малкото учудващо. „Обицата“ от случая Стоян Бакърджиев не е закопчана на вярното ухо, друго обяснение не може да има.
    P.S. Хората, почувствали се засегнати от горните редове, със сигурност не са верните адресати.“
    Тази статия ме върна 20 години назад и ми припомни, както се казва, обществено-културната атмосфера в града ни по онова време. Припомних си и злополучното „честване“ на нашата 50-годишнина. Стояхме ние, четиримата юбиляри, срещу неколцина приятели в зала „Устрем“ в Младежкия дом, леко обидени от това /не/присъствие на наши „фенове“ и икономични на изявления и самоанализи. По-известните измежду нас бяха Иван Есенски и Атанас Иванов, вече доказали се като поети, публикували в регионалния и централния печат. Мислех си, че поне заради тях ще се радваме на по-голямо присъствие. Но Атанас Иванов-Наско не изглеждаше разочарован. Той имаше тази нагласа да очаква по-скоро удари от съдбата, отколкото подаръци и аплодисменти. Той носеше, струва ми се, отпечатъка на своя сирашки живот, научил го да гледа песимистично, или по-скоро резервирано към настоящето и още повече към бъдещето. Дори шегите му носеха някаква горчилка.
     Само след месец, но вече в следващата, 2000 година, Атанас Иванов щеше да напише отзив за книгата ми „И като се обърнах, се засмях“, издадена по повод на 50-годишнината ми, в който казваше следното: „…Познавам този автор още от времето преди двадесетина години, когато, наближавайки Христовата възраст, ние митарствахме по издателства с голия си провинциален талант в очакване на национално признание и слава. Стана ли, не стана ли това – сега е вече без значение. Сега границите между София и Пазарджик в литературен план са заличени.
И тъй – без да се смущава от „Големите“ на времето хумористи –
Георги Спасов пишеше и печатеше – понякога в „Стършел“, понякога в „Крокодил“, без много пушеляк, без излишни стойки…“/в.“Знаме“, №3, 6 януари, 2000 г./
    Зарадвах се на положителния му отзив, защото за мен той беше утвърденият вече творец, познат на ценителите на поезията от публикациите му във вестниците „Средношколско знаме“, „Студентска трибуна“, „Пулс“ и списанията  „Родна реч“ и “Тракия“. Авторитетни издания, които не допускаха всекиго на своите страници. Ако трябва малко да се отклоня, по „онова време“, соца както му казват, в областта на културата наистина имаше идеологическа цензура, но имаше и една твърде взискателна естетическа цензура. Любознателната публика лесно различаваше конюнктурните творби от онези с високи художествени качества, много от които станаха част от литературната ни класика. Пазарджишкият вестник „Септемврийско знаме“ имаше литературна притурка – „Макове“, която трудно допускаше случайни автори. В нея нерядко Атанас Иванов печатеше свои стихотворения.
    Атанас Иванов имаше някакъв особен, дълбоко интимен и болезнен блян по щастието. Не случайно първата му стихосбирка/1990 г./ носи заглавието „Време за щастие“. Често си припомням два стиха от стихотворението му със същото заглавие:
Трябва вече да бъдем щастливи!
Стига щастие в бъдеще време!
    Тези стихове носят в себе си набъбнали през годините гняв и протест  от настоящето, в което постоянно чувахме уверения и обещания за светло бъдеще, което все не идваше. Простичко, но ясно и категорично поетът от провинцията заявява своята позиция за промяна – тук и сега.
    В едно друго стихотворение той отново извежда същия мотив, но този път свързан/или може би предопределен?/ от житейската му съдба:
Биография
…Тежи ми огледалото, в което
се вижда пак сирашкият ми пръстен.
Сега приличам аз на инвалид навъсен,
завързан със хвърчило за небето.
….
За щастието не получил виза,
аз търся бог в камбаната на стиховете.
    „Завързан със хвърчило за небето“…Именно в тази разпънатост между долу и горе, между битовото и битийното, между материалното и духовното е драмата на поета. И отново това бленувано щастие, за което няма „виза“, но намира и утеха, и спасение, и просветление в „камбаната на стиховете“. Защото стиховете не са само „стряха от думи“, което е заглавие на негова стихосбирка, а и вик, изповед, самоогласяне: жив съм, такъв съм!
    И пак това тъжно самоубеждение за необорима обреченост:
Дисонанс
…И избирам, че хвърлен е жребият
да се клатя прегърбен след хляба си.
Непреклонен наивник без требване,
гоня лято, отдавна ограбено.
„Реквием за гнева“, 2004
    Екзистенциалната неудовлетвореност на поета обаче може да открие неочаквана утеха и просветление в един неочакван поглед към свободата. Тя дава името и на едно от най-четените и обичани стихотворения на Наско: 
Свобода
Гълъб пие вода от фонтана
като малък езически бог,
а облегнат на свойто коляно,
моят син пие ябълков сок.
Две момичета нещо си казват.
Моят син се усмихва щастлив.
Аз разбирам – не дишам напразно.
Аз наистина още съм жив.
Пърха чистата лятна неделя.
Свети щедрата слънчева кръв.
Свободата е с много модели,
но на мен ми е нужен такъв.
Хайде, сине – да тръгваме вече!
Хайде, мама ни чака, ела!
Мое малко, невинно човече –
мой голям, неподправен талант.
Свободата е с много модели,
но на мен ми е нужен един…
Просто искам да бъде неделя
и да бъде до мен моя син.
„Време за щастие“, 1990
    Понякога стиховете на Атанас Иванов са измамно прозаични, обикновени, чужди на впечатляваща музикалност. Но читателят усеща, че те са искрени, че изразяват преживени моменти и емоции, припознавани и от нас като лични, като интимни. Именно тази особеност на поезията му е забелязана от приятеля му – големия български преводач и поет Стоян Бакърджиев:
 „Зад външния му облик и поведение се крие нещо притаено и същностно – да наблюдава и забелязва факти и съотношения, които убягват от очите на другите, и с помощта на поетическите метафори да намира съответните акценти и по този начин да ги направи забележими и трайни. Подобни неща правят мнозина, но той го прави талантливо. И онова, което се усеща при него, е преди всичко чувството за автентичност на преживяното. Той е от онези, които търсят поезията в заобикалящата го действителност. И успява да я открие. Другото, което се налага, е впечатлението, че неговата дарба се движи в рамките на българската поетическа традиция и литературните и езикови експерименти са му чужди. По този начин той ни подсказва, че има какво да ни довери и затова не е необходимо да прибягва до словесни еквилибристики…“
/ предговор към стихосбирката му “Ако някоя нощ завали“, 2001 г./
    Родното място е сакралното пространство на твореца. В произведенията на всички значими, а и регионални, автори то присъства като интимно озарение, като личен оазис на усамотение и изповедно вдъхновение. Така е и при Наско Иванов:
Памидово
В скута на моята памет приседнало,
там, зад високия бряг на годините,
като сън на дете, като хубава приказка
има село с име – Памидово.
Синя птица кръжи над ръкойки от спомени
и се губи в хармана на времето.
Кого да попитам сега – небето, дъжда или вятъра -
беше ли истина моето малко село под звездите на Тракия?
Беше ли истина детството босо, зашляпало –
там, край зеления път на Тополница?
Пеперуди цъфтят в перуниките
и великденче грее сред вятъра.
От червената стомна на слънцето
падат топли капчуци в косите ми.
Бавно капят – стопяват се дните ми
като зрели жита в маранята на лятото.
От маяк до маяк през сърцето чезнат миражите.
От любов до любов опознавам сега самотата си.
И под южния кръст на надеждата
моя кораб се гони със слънцето,
за да стигне земята, в която изгубих Памидово.
    Дъждът, момичетата, забранените плодове на щастието, уютът на дома…това са едни от любимите мотиви в поезията на Атанас Иванов. При него не откриваме гръмки заклинания и  поетически самоубийства, той е поет на тихите интимни жестове и умъдрено наблюдение на света и хората. Ето как това звучи в едно от неозаглавените му стихотворения от стихосбирката „Вместо музика“/1997/:
Валеше дъжд и пееха стъклата,
над двора после грееше дъга,
едно момиче непознато
се смееше над моята тъга.
И пак вали…Под яза на небето
подгизна бавно делникът сега,
жена ми рони сълзи за прането,
а в мен сияе спомен от дъга.
   Атанас Иванов обичаше да общува със Стоян Бакърджиев, когото всички в града ни имаха за безспорен културен лидер. От него той получаваше приятелски напътствия и уверения за поетическия му талант. Идването в града ни пък на поета Иван Динков се превръщаше в култово културно събитие, което обединяваше неговите приятели и почитатели. Наско беше един от тях. Динков имаше към него добро отношение и двамата обичаха да си отправят шеговити закачки. С поета Иван Есенски пък го свързваше онази жажда на Балзаковия Растиняк – да покорят Столицата със своя литературен талант; ето защо двамата често, както се изразява и Наско, „митарстваха“, за да предлагат стихотворенията си за публикуване. На него, поетическия си събрат Иван Есенски, когото шеговито наричаше Есенеца,  Наско е посветил следното стихотворение:
Елегия
…Поети бяхме и невинно
живяхме своята вина.
За страшната вина на силните
гневът ни страшно закъсня.
    Наско имаше навика понякога да провокира приятелите си и да наблюдава с любопитство реакцията им. Веднъж, докато работех в Общината, той дойде в кабинета ми, здрависахме се и след  обичайните дружелюбни обръщения ме погледна лукаво и попита:
Искаш ли да ти кажа една епиграма за тебе?
Давай! -  казах му. И тогава той бавно и отчетливо изрецитира
следните два стиха:
Довчера в комитета,
днес - до кмета.
   Този намек за партийното ми минало и „умението“ ми да заемам някакви високи позиции и в Онова време, и в Това време трябваше вероятно да ме ядоса, но аз се усмихвах и след като ме изучаваше внимателно една-две минути Наско съобщи кой е авторът на епиграмата – един мой доскорошен близък приятел.
Какво ще кажеш, а? – попита той.
Не казах нищо. Започнеш ли да опровергаваш една гнусотия, лека-полека и ти самият се усещаш омърсен. Но не за мен е думата. Атанас Иванов имаше нескрито подигравателно отношение към шефовете – каквито и да са те. За много от тях беше прав в ироничните си оценки, за други – не. За съжаление, когато му се налагаше, той търсеше съдействие от същите тези хора да решат някакъв негов битов проблем.
    Наско живееше с „отворени“ очи за света. Интересуваше се от събития, от хора, от житейските съдби на свои приятели и познати. Беше податлив на непотвърдени истории с други хора и обикновено, когато искаше да разбере истината, питаше съвсем искрено:
А вярно ли е, че…
Обикновено не беше вярно. Но неговата доброта допускаше да бъде добронамерено подвеждан и дори вписван в чужди нему схеми.
    Като член на Съюза на българските писатели Атанас Иванов не изпускаше неговите събрания и литературни дискусии. Дори когато болестта го направи почти инвалид, той идваше до столицата заедно с нас, останалите членове на Съюза от града, за да се види и говори със свои познати. Направи ми впечатление, че тук той се чувства в „свои води“: очевидно беше, че е разпознаваем, често го спираха поети, някои от които твърде известни, и разговаряха с него за публикациите си, споделяха мнението си, обещаваха да се видят на следващи премиери на книгите си.
   Дори и след прекарания инсулт Атанас Иванов продължаваше да търси срещи с други поети, да разговаря с тях, да крои творчески планове. Беше мъчително да го гледаш как се придвижва сантиметър по сантиметър с проходилката си, но той не изглеждаше отчаян, търсеше да срещне познати, да разговаря, да се надява…
    Искам да припомня два стиха от стихотворението му „Биография“:
Сега приличам аз на инвалид навъсен,
завързан със хвърчило за небето.
    На 20 декември 2016 година хвърчилото успя да откъсне със своята нежна сила Наско от неговата проходилка и да го отнесе в небесата, където душата му най-сетне намери умиротворение и където  пеперуди цъфтят в перуниките и великденче грее сред вятъра. Пазарджишките медии отразиха с прискърбие тъжната вест, а в информацията си „Напусна ни поетът Атанас Иванов“ в. „Знаме“ писа:
    „Пазарджишката културна общественост познаваше и обичаше поета Атанас Иванов. Години наред той беше един от най-стойностните автори на страниците за поезия на приложението „Макове“/в. „Септ.знаме“/, а по-късно и във в. „Знаме“. Бе добър поет, добър човек и добър приятел…“
    Странно е това усещане: с годините все повече да говоря /а, изглежда, и да пиша/ за мои приятели и познати в минало време. Дали желанието ми да ги припомням не е личната ми съпротива срещу жестоката логика на живота?

Георги К.Спасов


Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините