Мнозина се учудиха, когато на първи декември 2009 година Петър Змийчаров встъпи в длъжност „Директор на Художествена галерия „Ст.Доспевски“ – гр. Пазарджик. Да напуснеш столицата, където си бил преподавател във ВУЗ-ове, известен и признат в артистичните среди като изкуствовед, художник, театрален- и кинокритик, завоювал име на предизвикателен и оригинален творец, и да се завърнеш в родния си град – та това приличаше на смяна на белия кон с магаре. На пресконференция в общината новият директор беше представен с една респектираща творческа биография: роден на 15 октомври 1961 г. в Пазарджик, завършил НХГ „Цанко Лавренов“ в Пловдив и изкуствознание в НХА „Николай Павлович“ в София, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, СУ „Климент Охридски“ и ПУ „Паисий Хилендарски, от 1998 до 2002 г. уредник в отдел „Съвременно българско изкуство“ в Националната художествена галерия в столицата/1998-2002/, автор на  театрална -и кино критика, магистър на Художествената академия, доктор по изкуствознание, доцент, куратор на различни артистични проекти, реализирани в България и чужбина…Е, защо? Заради мръсния въздух на столицата? Или по семейни причини? Или заради носталгия по родния град със специфичното си мургаво население? Или защото искаше да тръгне по „нов“ път – житейски, творчески, изследователски?...
    За краткото време, през което Петър Змийчаров беше директор на ХГ „Ст.Доспевски“ /01.12.2009 - 19.05.2012 г./, той направи възможно осъществяването на изложби от автори като Десислава Минчева, Любен Зидаров, Рин Ямамура, Атанас Атанасов, Симеон Спиридонов, Георги Веселинов, Васил Петров, Иван Милев, Ангел Гешев, Христо Дюлгеров. При всяко тяхно откриване той представяше авторите с най-специфичното за творчеството им, като същевременно леко и артистично правеше „своите“ си отклонения, които ни очароваха с финеса на стила и неочаквани препратки към малко известни художествени факти. Това бяха своеобразни есета, които неговите колеги успяха да съберат в „АЛБУМ В ПАМЕТ НА ПЕТЪР ЗМИЙЧАРОВ, 1961-2016“.
     Петър Змийчаров изглеждаше такъв, какъвто е бил преди 15 години:
     „Пецата, както го наричат приятелите му, е със среден ръст, но изглежда висок, може би защото е слаб, сух и дългокос. Винаги е бил с нещо привлекателен за жените. Малко суетен, като държащ на себе си джентълмен, но с много живи очи и много остроумен и освободен.“ – Димитър Атанасов, „Младостта на твореца не е физическо понятие, а дързостта му да създава и търси“,  в. „Глас днес“, Пловдив,16 юни 1995 г.,
    Аристократичната му осанка и меланхоличният му поглед навяваха аналогия с Пушкиновия Онегин, чийто „недъг…ни напомня сплина“ и това го прави „унил, печален…и глух, и сляп за тоя свят“.
    Живееше като чужденец – самоотлъчил се от общността, в която не намира духовни съмишленици, равностойни партньори или пък дори опоненти, в която ЗНАЕНЕТО му го отграничава и го осъжда на самота. Улавях някакво отегчение, когато говореше – сякаш намираше за безсмислено да изрича неща, които няма да бъдат разбрани.
    Не мога да претендирам за приятелството на Петър Змийчаров. Твърде късно се запознах с него и, за съжаление, разговорите ни имаха по-скоро полуофициален характер, отколкото откровено споделяне на мнения. Чувствах, че длъжността ми на чиновник от общинската администрация, който има определени отговорности към културните институти в града, държи Петьо на известно разстояние, от което той контролира поведението си. Въпреки това той постепенно ми се довери и си партнирахме при издаването на две негови книги, финансирани изцяло от община Пазарджик, които наложиха категорично впечатлението за един завършен изключителен ерудит.
     Първата беше „Портрети на предмети“/компаративен роман/, изд. „Българска книжница, София 2012. Получих я с ласкателен автограф:
„На моя приятел, колега и съмишленик Георги Спасов, с огромна
признателност и с надеждата за бъдещи подобни поводи!“
    Който е чел Петър Змийчаров, знае, че това е истинско интелектуално занимание, което изисква усилия. То е зададено още от предговора:
    „…В театъра предметът, вещта имат друг живот и/често/ смисъл. От литературната канава на представлението до самия спектакъл  предметът преминава от ръце в ръце – от драматурга, през режисьора, до актьорите, които са длъжни да го обиграват.
    Но достатъчно е да си припомним за легендарните „безпредметни“ постановки на Таиров през 20-те години на ХХ век в Берлин, за да доловим, че засиленият интерес към невещественото се движи в закономерна успоредност с опитите на художниците авангардисти.
    В театъра предметът най-често се вмъква под формата на някакъв традиционен /защо не и банален/ символ: „Ръкавицата“ на Шилер; кърпичката на Дездемона в „Отело“ на Шекспир; писмото в „Разбойници“, гривната в Лермонтовия „Маскарад“; ветрилото на лейди Уиндърмир при Уайлд…чак до фигурката на Еднорога в „Стъклената менажерия“ на Тенеси Уйлямс. Но зад тази „баналност“ много често има и нещо друго…и повече от няколко традиционни смисли.
    Моето писание е посветено на търсенето това друго.“
    Четях го за първи път, респектиран от  знанията му върху историята на изкуството, музиката, литературата, философията. Срещах стотици препратки към класически и не толкова известни произведения на изкуството, цитирания, конкретни случки и един масив от термини, които затрудняваха дишането ми и унищожаваха остатъците у мен на някакво самочувствие. Даже в един момент си помислих дали Петьо умишлено не прекалява с употребата на термини от всички сфери на културата и изкуството, за да ни впечатли със своята ерудираност. Но постепенно се убедих, че авторът на „Портрети на предмети“ е педантично верен на всеки смислов нюанс /а това е невъзможно без асоциативните и съпоставителните връзки и съответните им терминологични обяснения/, без който неговата естетическа и научна концепция би изглеждала непълна и недостатъчно убедителна. И в този смисъл книгата му има енциклопедичен характер, от което печели само читателят. Картини, театър, драматурзи, писатели, поети, философи, мислители, религия…всичко е отлято в една възхитителна амалгама-възпоменание за далечния произход на изкуството, когато то е носело само нишките на своите бъдещи разклонения.
   Достатъчно е да надникнем в някои от заглавията на разделите, за да се уверим в оригиналните и предизвикателни подходи на Змийчаров към проблемите на изкуството:
    „/От/ налъмите на месер Арнолфини…/до/ и галошите на Глеб Успенски“, „“Мишеловката“ на Майстора от Фламеле и други истории с мишки“, „Антракт/вместо трактат/ върху „прозирната мистика“, „“Обломовщина“-та и черешовите костилки на Лермонтов“, „Една ревизия на „Ревизор“ и неговия автор“, „Парфюменият полъх от ветрилото на лейди Уиндърмиър“, „Обсесията Ибсен“, „“Грешката“ на Ръскин, декаденса, материалистите…обущарите и часовниците“, „От Прустовата целувка като „съсъд на летлива същност“ до „Гърнето“ на Пикасо“, „Чисто изкуство“ и чиста безпредметност. От полимпсеста на Виткаци до супрематичните квадрати на Малевич“…
    И тъй като имах честта и трудното удоволствие да чета този текст в ръкопис, често ми се налагаше да отварям речника на чуждите думи в българския език…не че ми помогна кой знае колко. Петьо сякаш се забавлява, когато като истински магьосник вади ту от единия, ту от другия си джоб някой не/познат музикант, писател, художник, философ, изкуствовед, литературен герой или събитие и така извезва една интелектуално енигматична плетеница, която ни затруднява, но и буди възхищението ни.
     Очевидно беше, че една такава книга е плод на дълги години и сериозни изследвания. Това признава и авторът в заключението си към нея:
    „Този текст се промъкна през годините като  „лодката, която не искаше да плава“/Вж. Фърли Моуът. „Лодката, която не искаше да плава“, Варна, 1980/. Много често без гребла. Нещо повече, без гребци; уморен, брадясал и остаряващ. Някъде в небитието на бурите потъна първият ми рецензент – непрежалимата професор Снежина Панова и заради светлата й памет аз дълго отказвах да се гмурна във водите, за да го вадя. Пък и бях сигурен, че ще се УДАВЯ.
Книга, която ще бъде полезна.
Не искам нищо повече!“
    „Удавените“ сме ние, читателите – от информация, която обаче е култивирана и поднесена като едно истинско духовно гурме.
   
    Втората книга е „Libreto ad Libitum“, /преведено: „По собствена воля“/, 2013, изд. „Барич и Сие“, ООД, Пазарджик. В нея са приложени факсимилета със скици и бележки на автора. Те документират по един автентичен начин творческия процес на Петър Змийчаров и загатват за бъдещите му намерения. В основата на книгата му стои историческото развитие на операта и най-вече анализ на текстовата й част, тоест на либретото. В началото авторът аргументира избора на заглавието си:
„За всеки, който се е занимавал с културна антропология, понятия
като „бродещи сюжети“, „морфемна приказка“ и „паремия“ са своеобразни топоними на една ОБЩА културна  памет. И любопитното тук е, че дори радикализмът на додекафонния, алеаторния, вериабелния, конкретния, пуатилистичния и минималистичен авангарден хаос не я отрича, а я потвърждава. Затова, без да се ограничавам с изкуството на операта, приех заглавието „ЛИБРЕТО“ като общ знаменател. Или – съобразно музикалната терминология – като „КЛЮЧ“…, който търсеше своите „диези“, „бекари“ и „бемоли“…“
    Предлагам ви още един малък откъс, с който, поне отчасти, да се запознаем със стилистиката на Змийчаров и историографските му съпоставки в областта на музиката:
   „Италианският модерен принос на Монтеверди и Скарлати към вокалната музика е продълржен по твърде интересен начин от „червения абат“ – Антонио Вивалди, днес разпознаван като/преди всичко/ гений на инструменталните форми. В неговата „GLORIA“ се появява  едно голямо вокално изкушение „Laudamus te“ – сопрановият дует, който танцува закачливо с думите под изящния съпровод на струнните и клавесина. През 1716 г. Вивалди вече разработва една „oratorio militare“ – „Триумфът на Юдит“, по библейски сюжет, с либрето на Джакомо Касети. Ораторията е повече от странна за каноничните рамки на понятието. Тя е написана за три мецосопрана, хор, два сопрана, оркестър и балет. Така, че латинският текст бързо е преобразен от Санти Чентинели на говорим италиански език. Речитативите са възвисени до арии и ораторията се превръща в опера…Оперите на Верди са малко познати, а дори и запалените меломани се отнасят към тях пренебрежително. Мисля, че причините за това са прости. Оперите са вокално неубедителни, в инструментален план са своеобразни колажи от мотиви и теми, познати от виртуозните концерти на Червения абат. също виртуозни примери на самоцитирането и бравурността на звукоподражанието. В сложната си система от звуци те напомнят похвата на „театър в театъра“/както в „Хамлет“ при сцената с поръчания от датския принц разобличителен спектакъл или в картината „Лавката на Жорсен“, където в една картина може да разпознаеш до най-малки подробности десетки други/.“
     Петьо имаше лековерието да ме потърси за редактор на книгата си, а аз – да се съглася със самонадеяността на компетентен читател. Признавам, че изобщо не подлагах на „критичен“ прочит онези пасажи от книгата му, в които пишеше за конкретни автори и техните творби. „Минавах“ ги информативно, абсолютно уверен в тяхната точност, правота и аргументираност /да ви пази господ от такъв редактор!/. На много места обаче текстът ми предлагаше фрагменти от лични преживявания на Змийчаров, които четях с истинско удоволствие. Ето един от тях:
   „Някога гледах „Нямата от Портичи“ в двора на замъка „Вавел“ в Краков. Забелязах как след финалните ноти хората дори не си говориха помежду си.
    Кръчметата на „Старое место“ се напълниха с притихнали посетители, които тихо, просълзено пиеха водка след водка. Аз бях един от тях. До мен беше седнала Барбара Брилска. Пушеше и по полски аристократично мълчеше.
    На сутринта отидохме заедно до „Железова вола“. До имението, където се е родил Шопен. Той не е писал опери. Неговият инструмент е пианото. Но „Голям брилянтен валс“ е ОПЕРА без думи. Но пък има либрето – страстта му към Аврора Дюдеван, която се е обличала в мъжки дрехи, умопомрачила е поне петима от най-добрите френски литератори и е писала сладникави романи под псевдонима Жорж Санд“.
   И още един:
    „Сърцето на Шопен се пази в Марианската катедрала в Краков. Може да се види. Дори може да се докосне реликвария, който го е приютил. Сякаш пулсира…в ритъма на „Голям брилянтен валс“. „Хопин“, както го произнасят поляците, е мечтаел да напише опера. Мечтаел да напише „Федра“ по драмата на Расин. Не е успял. Дробовете му са угаснали. А след тях и сърцето.
    В „Желязова вола“ има голямо езеро. Точно пред вратите на имението. Покрито е почти плътно с водни лилии. И капките роса, които ги украсяват, танцуват под струните на слънчевите лъчи онзи същия „Голям брилянтен валс“. Превръщат се в брилянти!
    Единствената „опера“ на Шопен. Той наистина е бил оръдие, което стреля с букети от рози. Или от водни лилии…“
    Петьо имаше самочувствието на културологичен медиум, който изрича категорично, без колебания и уговорки, отношението си към изкуството и неговите компоненти – и го правеше с присъщата му оригиналност и убедителност. По този начин финализира и книгата си:
     „Вече няма либрето. Музиката вече го абортира. В кръв, пяна, плацента и слуз либрето е изхвърлено в музикално-хигиеничен стерилен контейнер. Сигурно сега, през 21 век, това е необходимо. За да може да поеме въздух с пълни гърди…и да проплаче, да пропее НОВОРОДЕНАТА музика.
21.02.2013 – 05.06.2013“
    Когато реших да пиша за Петър Змийчаров, потърсих в Регионална библиотека „Н.Фурнаджиев“-Пазарджик текстове от и за него. Останах учуден от широката жанрова палитра, в която се подвизаваше неговото перо. Освен високопрофесионалните монографии за Иван Киров и Георги Баев, текстовете към каталозите на Стоян Сотиров, Кольо Карамфилов, Иван Газдов, той пише и компетентна информация за пазарджишкия фестивал „Зимни музикални вечери“ - „За седемнадесети път „Зимни музикални вечери“, в. „Знаме“, бр.3, от 21 януари 1992 г.;  коментира аналитично и оригинално книги и изложби; „петъчен гост“ е на в. „Пазарджишка Марица“, 24 октомври 2008 г., „Петър Змийчаров е три в едно“, от Стефан Димов… за него пишат автори като Георги Каприев и Светлана Куюмджиева – в. „Култура“, 13 януари 2017 г…
    Мисля, че когато решим да пишем за някого, ние предварително сме открили в творчеството му – съзнателно или не – някои проекции на собственото си его. В „Приложение“-то към „Книга за Илия Бешков, „Аз ще бъда далече“, изд. „Слово“, Велико Търново, 2001 г., има текст от Петър Змийчаров -  „Думи за думите на Бешков“,  който може да се отнесе с пълна сила и за автора му:
    „За мен Бешков е непълноценно реализиран спрямо обема на таланта си художник, но потресаещ, безспорен дори и в спорните си съждения мислител“
„Ако не беше българин, а – да речем – английски философ като Клайв Стейпъл Люис, „словото“ му щеше да е обиколило поне четири пъти сферата на земното ни обиталище, преведено на всички езици; афоризмите му щяха да са по-популярни от тези на Бърнард Шоу, а откъси от самобитните му теории – цитирани по-често от баналните „Закони на Мърфи“…
    „Ако…Но Илия Бешков е българин и освен малцината му поклонници в чужбина/между които сър Кенет Кларк и сър Чарлз Пърси Сноу/, той е обичан най-вече тук, в родината си.“
„Разкъсван в младостта си между музиката и живописта, зрелият Бешков си остава все така раздвоен, размножен – но вече между изкуството и изкушението да теоретизира върху него“
     Ако…Но и Петър Змийчаров е българин, а би „стоял“ - сигурен съм -  напълно равностойно и достойно в обществото на английски интелектуалци…или френски…или руски…Ако…
     От Петьо можеше да се очаква всичко, само не и банален текст. Ето например в своите „Критически безсмислици“ за книгата на проф. Иван Газдов „BESTСМИСЛИЦИ“, издателство Анго Боянов, София, /2006 г./, той ще отдели страница и половина, за да аргументира колко е трудно първото изречение, като ни поразхожда из световната литературна история с примери за Албер Камю, Лев Толстой, Жул Верн, Марк Твен, Данте Алигиери, Рафаел Сабатини…и едва след това – и пак не е самият Той – да цитира „първото изречение“ от книгата на професора:
„Когато думи се поставят
 в ритмични отношения,
това ама хептен не значи,
че имаме стихотворение!...“
    И няма да се задоволи с това йезуитско измъкване от отговорността за първото изречение, ами ще продължи да търси – и най-вече да намира! –
свои – а те винаги са изненадващи! – допирни точки на анализирания текст с творци като Шели, паралел с пиеса от Станислав Стратиев, с философите Чарлз Огдън и Айвър Ричардс, които са изследвали най-разпространената форма на английския език Basic English, с проекции на такива тенденции като напр. прозата на Анели Ман /у нас известна с книгата си „Хлебарките никога не спят“/, с интелигентното разграничение на Газдов от  Б.Брехт – „културен, снизходително усмихнат“; ще цитира изречение от литературната критика на Вл.Соловьов, или пък ще съ-коментира афоризма на Достоевски за красотата, която ще спаси света; ще открие общ мотив с поезията на Атанас Далчев; ще цитира и мускетаря Портос, за когото всичко е ясно, и сам ще завърши:
     „Да оставим капките да шептят, защото откровено казано, последните изречения също не са лесна работа!
      Петър Змийчаров, 23 януари 2006“
     Е, Петьо, би казал някой, не можа ли по-простичко и по-късичко да кажеш онова, което си искал да кажеш, ама ни донасяш от девет дерета вода, за да покажеш уникалността на тези Газдови стихотворения и най-вече собствената си огрооомна култура! То и аз се изкушавах да си помисля нещо в „тази посока“, но овреме  се усетих, че писането – какво ли остава пък за литературна критика – не е като аритметично действие – 2+2=…знаем на какво е равно и недоумяваме, че би могло да има и друг отговор. А при Петър Змийчаров отговорите  винаги СА ДРУГИ.

    Когато все още си говорихме на „вие“ с Петьо, получих от него едно ръкописно писмо, придружено с драматургичен текст. Ето и писмото:
    „Уважаеми г-н Спасов,
позволявам си предварително да Ви запозная с текста на една камерна пиеса, която ще бъде представена в залите на ГХГ „Ст.Доспевски“ в рамките на инициативата „Нощ на галериите и музеите“ на 14 май, т.г.
  Текстът ще бъде изведен под формата на „литературен прочит“/поради невъзможност за истински моноспектакъл/ от актьора Ал.Пасков – в рамките на/около/ 40 min.пред /приблизително/ публика от около 50 души в Първа експозиционна зала на ГХГ „Ст.Доспевски“, веднага след откриването на инициативата с обща изложба „През ключалката“, т.е. от 18,00/или 18,30/ до 19,49-20,00 ч. Изпращам Ви текста, в случай, че не сте в състояние, поради натрупване на други мероприятия, да посетите спектакъла на Ал.Пасков.
С уважение: Петър Змийчаров
май 2011 г.“
    Не бях на този спектакъл. И не „поради натрупване на други мероприятия“. Заглавието му е „Неплатен отпуск“ с 3-ма действащи лица. В началото има авторово упътване:
   „Към режисьора и актьорите:
   В пиесата практически нищо не се случва. Всъщност тя опосредства едно себеразголване, което се колебае между чистия порив и се замъглява заедно с алкохолното опиянение от натрупващата се злоба към нормалния свят на нормалните хора. Патосът на изложението се сменя със самосъжалителни скимтения. Монологът, в крайна сметка трябва да се движи от пиянската логорея през драматизъм, породен от болката до изстъпление, да бъде комично ефектен, на места малко тъжен, другаде зъл и пошъл, едновременно подъл и честен. Всеки може поне в един момент да се идентифицира с пияницата, с неговите изкривени понятия за чест, с хитруванията, отклоняващи към лъжи на дребно всичките му намерения. Всеки може да открие себе си някъде тук, не всички пият и безчинстват, но всички са склонни да лъжат и хитруват. Самият герой често се връща към тази тема – него лъжата го занимава и като морален, и като естетически проблем. При цялата спорност и вулгарност на интерпретациите безспорното трябва да личи ясно. А то е едно – мъжът все още мисли, вълнува се, лъже и се срамува, но не е безразличен към пороците си, бори се с тях, макар и неадекватно. Изобщо, ако тук има сюжет, който откриваме чрез въпроса „какво се случва“, отговорът е – един пияница разказва за падението си. А фабулата, отговаряща на въпроса „защо“, гласи – за да се спаси.“
   Болезнено е усещането ми, когато СЕГА чета „упътванията“ на Петьо как трябва да се изиграе финалът на пиесата. Намирам мъчителна аналогия със стихотворението „Песен за човека“ на Вапцаров. Както поетът от Банско провидя своя край, така като че ли и Петър Змийчаров зловещо надникна в утрото си:
    „На ярко осветена сцена масата изведнъж се е превърнала в болничен креват, за който Жената връзва изпадналия в делириум Мъж. Той се гърчи, вие и хапе въздуха…Сестрата му слага инжекция, после забива в ръката му система, наглася регулатора на банката, закрепя авоката и безмълвно излиза.
М1 : Какво е това бе, вие луди ли сте! А-а, не! Аз такива работи не пия! Не съм си поръчвал! И не по тоя начин – през вените. Аз да не съм наркоман, бе! Кой ме върза тук! Ще се изпикая! Ще ви пикая на чаршафите…“

    …Ще направя малко отклонение. У нас по някаква си лицемерна традиция не е позволено да се оповестяват факти или особености /от разреда неморални или неприемливи за обществото ни/ от живота на утвърдени творци. Не зная почти нищо за личния живот на Петър Змийчаров, но онова, което беше очевидно и което не открих в нито един текст за него, е, че той страдаше от трагична зависимост от т.н. „злоупотреба с алкохола“. Сигурно има обяснение за това. Можех и да го премълча /в унисон с „традицията“ / и да не „опетнявам“ името му, както някои – сигурен съм – биха го нарекли. Но аз го споменавам не за да дискредитирам Петър Змийчаров, а защото съм убеден, че само така най-пълно бихме разбрали живота и творчеството му. Иначе всеки непредубеден читател би се попитал защо този изключително умен човек е живял така и защо – ето най-важния въпрос! – си е отишъл от белия свят толкова млад и по такъв нелеп начин.
     На 2 януари 2016 г. Петър Змийчаров беше погребан в Гробищния парк в Пазарджик. Казват, чувал съм, че ако човек има Талант, няма начин той да не бъде открит и реализиран. Не го вярвам. У нас се раждат умни, понякога изключително умни и Талантливи хора, но те остават неоткрити, нереализирани, умишлено или несъзнателно игнорирани…А и как да ги „откриеш“ и покажеш, когато хиляди други сънародници пишат и публикуват, рисуват и излагат, пеят, изнасят концерти, показват се в телевизионни предавания, за да ни кажат своята „рецепта за култура“, да анонсират дебютната си книга или новия си „проект“, да разсъждават на глас що е изкуство и има ли то почва у нас…и в това количествено натрупване качественото избуяване е толкова рехаво, та даже и спорно, че няма защо и да се споменава. И защото не можем – или защото сме обезверени? -  да се възправим срещу некачественото, фалшивото, кичозното, имитационното изкуство /известно преди години като „сивия поток/“, ние малодушно се утешаваме с романтичната мисъл, че времето ще отсее истинското изкуство и ще го съхрани за бъдещето.
    Дали това ще се случи с Петър Змийчаров?


Георги К. Спасов



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините