ПАМЕТТА НА ЕДИН ГРАД
Константин ГЕНЧЕВ, 24.04.1922 – 27.06.2012

   

Заглавието ми откровено препраща към прочутата книга на д-р Константин Кантарев „Пролетта на един град“, пресъздаваща атмосферата на Пазарджик през първата половина на миналия век. Подобно на него, Константин Генчев – бай Коце, остава в съзнанието ни като най-ревностния пазарджичанин, влюбен в града си и използващ всеки повод да припомни на съгражданите си минали събития и личности. За каквото и да станеше дума, той веднага откриваше някаква аналогия с предишни подобни случки и участници в тях. И бързаше да ги направи достояние чрез своите кратки, но любопитни дописки, статии, интервюта.

    Константин Генчев получава основно и средно образование в Пазарджик. Служи във въздушните войски, излиза кандидат-подофицер. Работи като печатарски работник, ръководител на радиовъзел Пазарджик, уредник в къщата-музей „Ст. Доспевски“, пръв уредник на къщата музей „К. Величков“, уредник в Окръжен исторически музей, секретар на Клуба на дейците на културата. Но Константин Генчев беше  възприеман от своите съвременници най-вече като доайена на журналистите в Пазарджик, живата история на града, неговия  хроникьор. Той започва своята журналистическа дейност в пазарджишкия вестник „Лъча“ /в редакционния екип е и Райко Алексиев-Фра Дяволо, легендарният редактор и издател на най-дълго излизалия у нас хумористичен вестник „Щурец“/. Сътрудничи на столичните вестници „Заря“, „Литературен глас“ и „Светлоструй“, а след 9 септ.1944 – в пазарджишките вестници „Освобождение“, „Септемврийско знаме“ и „Знаме“. Кореспондент е и на  редица столични вестници -  „Работническо дело“, „Труд“, „Кооперативно село“, „Отечествен фронт“, „Стършел“…

   Активен участник в обществения живот – журналист, читалищен деец, дългогодишен председател на литературния клуб „Алеко Константинов“ към читалище „Виделина“, есперантист, филателист, въздържател. Лауреат е на различни награди – Почетен знак на Пазарджик/2002 г./; награда на Общинския съвет за принос в развитието на журналистиката и културата в Пазарджик и отличието „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти във връзка с неговата 85-годишнина /2007 г./

    Бай Коце проявяваше невероятна любознателност към всичко, което се случваше в града ни. Нямаше проява в сферата на културата, на която той да не присъства. Дали това щеше да бъде премиера на книга, изложба, концерт, гостуване на творец…той беше неизменният слушател, зрител, коментатор. Случваше се след представянето на нечия творба да настъпи традиционното неловко мълчание и тогава ние скритом поглеждахме към бай Коце, знаехме, че няма как той да не вземе думата и по един негов си начин да намери неочаквани връзки на твореца или творбата с Пазарджик, с миналото на града ни, с негови творци отпреди. Така научавахме  нещо ново, някакъв биографичен или събитиен факт – и винаги в контекста на Пазарджик и неговата история.

    Обичаше да се отбива при мен, да ме поразпита какви културни прояви е предвидила общината, да се интересува за някои нови издания, които общината е финансирала и, разбира се, да получи екземпляр от тях. Вземаше каквито вестници виждаше, отнасяше ги със себе си, трупаше ги в дома си…Веднъж ме покани да ми покаже някакво старо издание и аз останах изумен от стаята, в която влязох. Тя беше буквално затрупана с вестници, книги, списания и само една криволичеща пътечка измежду купищата издания водеше до леглото му. Страхувах се, че любознателното колекциониране на различни печатни издания се е превърнало в опасна и неползотворна мания.

    Заболяването му в последните години все повече затрудняваше придвижването му. Отново ми гостуваше, но бързаше да седне на дивана, а когато ставаше, искаше да му подам ръка. Имаше и лични проблеми, някои от които споделяше с мене, но аз не можех да бъда арбитър…

    В своите дописки или просто съобщения до различни вестници Константин Генчев информираше читателите за уж незначителни, но любопитни, непознати досега факти и събития. Така например, когато се връщаше в миналото на града ни и споменаваше за съществуващите тогава 20 бакърджийски работилници, ще спомене, че оттук цар Борис ||| и жена му Йоанна си взели медено джезве; че огромна тълпа граждани са искали да видят Дан Колов при гостуването му в града ни; ще припомни имената и особеностите в поведението на различни градски „чешити“… В една своя информация във в. „Знаме“ от 29.08.1995 г. К. Генчев  съобщава, че е намерил сред старите си вестници, списания и книги кратко описание на Татар-Пазарджик – „Енциклопедически речник“ – в 3 тома – 1899, 1905 и 1907 г. от Лука Касъров /роден в Копривщица 1854 г., умира 1915/. Генчев цитира пасаж от този речник:

     „…17,555 жит., от които 12 000 българи, останалите турци, евреи, цигани и гръци. Търговия с жито, дървен материал, ориз, аби, вино. Градът е основан в 1485 г.- в времето на султан Баязид||, който поселил на едно място, което тогава било пазар за околните села, няколко стотина татаре от Азия. Главната българска църква „Св.Богородица“, първен е била съборена от еничарите в царуването на султан Мустафа ||; едвам в 1801 г. тя била възстановена“.

    Бай Коце откриваше родствените връзки на известни съвременници с града ни. Неведнъж той е споменавал, че хумористът Васил Сотиров има пазарджишко родословие. Неговият дядо – със същото име, популярен като кръчмаря-художник, е държал кръчма  на мястото, където сега е хотел „Тракия“. Та той много е искал да стане художник, но баща му не му разрешил. Простил се бай Васко с тази мечта, но на тезгяха си имал малко блокче и на него вързано с канап моливче – и така, тайно от баща си, рисувал клиентите на кръчмата – пияни и трезви. Много често на страниците на седмичния вестник „Подем“ той печатал своите скици и карикатури от натура. Ето защо беше логично самият К. Генчев да представи книгата „Българи юнаци“/за нашите футболисти/ на внука му Васил Сотиров /юни, 1998 г./. По повод на 130-годишнината от рождението на академик Стоян Аргиров, създателят на катедрата по библиотекознание в СУ „Св.Кл.Охридски“, ще ни припомни, че той е роден в Пазарджик / в. „Виделина“, 9 февруари, 1999 г./.С увлекателна носталгия ще разкаже за интересни пазарджишки личности, а така също и за противоборството между вестниците „Лъча“ и „Подем“ /в. „Виделина“ – 18 май 1999, „Щрихи“/. Направи няколко интервюта, които привлякоха интереса на читателите. Сам запален есперантист, той интервюира Петко Арнаудов, секретар на есперантското дружество в Пазарджик, за участието му в 93-я Световен есперантски конгрес в гр. Монпелие, Франция /в. „Сеяч“, бр.35, 1995 г./. По повод на книгата „Филми от златния фонд“ на Георги Стоянов-Бигор, родом от с. Варвара, Пазарджишко,  Генчев успя да разговаря с него и да запознае читателите с творчеството и бъдещите му намерения /„Способността да съпреживяваш“, в. „Септемврийско знаме“, 2 октомври, 1989 г./.

    През 1993 г. Клубът на хумористите в Пазарджик издаде сборника „Рояк „щастливци“, финансиран от „Фонд 1300 г. България“. Константин Генчев написа уводната статия към сборника: „Пазарджик – град на хумористи, град на хумористични вестници и списания“. Още с първото изречение авторът изповядва своето отношение към града ни:

    „Не знам какво е това чувство, каква е тази притегателна сила в мене към родния ми Пазарджик, но винаги градът край река Марица е бил дежурна тема в моите изследвания и писания-драскания тук и там по вестници и списания“.

    Генчев проследява накратко възникването и развитието на града, описанията за него от различни пътешественици и изследователи, възсъздава с носталгична любов някогашния Пазарджик:

    „Като човек кореняк пазарджичанин и сега пред очите ми като на филмова лента преминава старият, едноетажен Пазарджик…Ето, движа се из старото житно пазарище/сега е монументалната Спортна палата/, ето ме и пред сегашния централен площад с единствената сграда, дошла до наши дни – Популярната банка – сега там се помещава Общинският съвет за духовно развитие. Затварям очи и пред мене са ниските дюкянчета с любопитни квадратни фирми, написани върху дърво или тенекия, върху квадратни рамки и чета: „Модерна шивачница „Граф Парцал“, „Бакъро-калайджийница „Почакай малко“, „Шивачница „Голото дете“, „Погребално бюро „Последна грижа“, „Пивница „Последен грош“, „Бръснарница „Вечна младост“, „Пивница „Пъди мъка“, „Модерна пивница „Камара на лордовете“, „Пивница „Хладна почивка“, „Бакалница „Малка печалба“. В тях по стените, на малки летви на бяла хартия могат да се прочетат любопитни изречения, адресирани към постоянните клиенти и гости:

„Да сме приятели, познати
всеки требе борча
да си плати“.

    В същата статия ни се припомнят родените в Пазарджик хумористи: Димитър Андреев/Андро/, Владимир Мишайков/Вламаш/, Георги Машев-Черния, Райко Алексиев/Фра Дяволо/, Сашо Настев, Асен Калоянов. Авторът не забравя да ни каже, че хуморът не е от днес – в града ни са излизали няколко хумористични издания, които и сега човек, като прелиства техните пожълтели страници, се спуква от смях – Кокошка“от 1892 г., „Сечко-Бечко“ от 1914 г., „Тирбушон“ от 1914-1915 г. и др. И няма как отново и отново да не спомене за Христо Смирненски, който бил чест гост на своя братовчед Сашо Настев и за фейлетона му „Писмо от Пазарджик“, публикуван в илюстрованото списание „Българан“, 1916 г., София. И да цитира част от него:

     „…Градът е цял лабиринт от криви улички, чиито имена знаят само пощенските раздавачи, които пък не си дават много зор да разнасят писмата всекиму поотделно, а ги изсипват по 3-4 в по-близките улици, а оттам гражданите имат грижата за раздаването им. Улиците са постлани по хигиенични съображения с камъни от различна големина и височина, тъй че човек като върви подскача, прави всевъзможни движения, за да запази равновесие и естествено мускулите се развиват по-добре даже от всички гимнастики и мюлерови системи. Центърът на града е зает от затвора. Има превъзходна градска градина с безброй невидими пейки, но за това са виновни учениците и ученичките, понеже я бяха обърнали на рандевулница…“

    Константин Генчев споделяше, че мечтае да издаде книга със свои мемоари. Не знам защо не го направи. Може би когато вече имаше такава възможност, когато общината беше готова да финансира издаването й, той не беше в достатъчно добра творческа кондиция. Докато търсех материали за него, работещите в отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Н.Фурнаджиев“ бяха изцяло на мое разположение и ми предоставиха  разпечатка със стотици негови – и за него – публикации в различни вестници и списания. Изискваше се – предполагам – много енергия, много упоритост и последователност, за да се организира този огромен писмен масив в мемоарна книга с определена структура и съдържание. А бай Коце вече нямаше нито силите, нито времето за това. Но той остави за потомците, за жителите на град Пазарджик своите забележителни „записки“ за града и неговите жители, а за онези, които го познавахме, той ще остане в паметта ни с крехката си фигура, с изпитото си лице и с онзи възрожденски интерес към духовното минало и настояще на град Пазарджик.

Георги К. Спасов



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините