За малко да се хване. Доволен и усмихнат, Шмекера телефонира до Трайчо, приятел от детството.
- Разбра ли какво е станало нощес? – попита го.
- Не – отговори той изненадан.
- На Башикаровския  баир кацнала една летяща чиния – бавно и поверително рече Шмекера.
- Винаги съм вярвал, че това един ден ще стане – каза Трайчо още по-бавно и още по-поверително.
Шмекера млъкна за малко, объркан от този отговор.
- Била с диаметър петдесет метра. И с четири мощни прожектора.
- Те са така устроени – каза Трайчо сериозно.
- От нея слезли пет човечета… - продължи неуверено Шмекера.
- Естествено – съгласи се онзи. – Екипажът им се състои от четирима души. Недоумявам за петия. Може би е от междупланетния контрол.
Шмекера хлъцна. Все пак намери сили за последното:
- Прегърнали се през рамо и заиграли нашенско хоро. Едно дете ги видяло.
- Те така правят. Опитват земята, твърдостта й, състава й. Голяма работа са те! Дали са още там?
- Забравих да попитам – каза той ядосан и затвори телефона. Идиот такъв! Ще му развали Деня на шегата. Как може да е такъв наивник!
След около час телефонът иззвъня. Вдигна го и чу гласа на Трайчо.
- Ти ме излъга – каза той огорчен и уморен.
Аха, шиле такова, разбра ли най-сетне, че те премятам, зарадва се Шмекера.
- Излъга ме – повтори той. – Току-що се върнах оттам. Човечетата са четири, а не пет. Така си и предполагах.
Цяла минута след това Ванчо Шмекера чуваше пиукането на телефонната слушалка, замръзнал в една поза, под която спокойно би могло да се постави надписът: „Глупакът на годината!“

Георги К.Спасов