18.01 – 24.01. 2016

    „По онова време процесът на тъй наречената индустриална миграция бе завършил успешно и в моето село останаха на доизживяване само възрастни и престарели хора”
                                                                          „Хайка за вълци”, 1986 г., Ивайло Петров

    Така започва известният роман на писателя Ивайло Петров, по който беше направен и филм. Днес неговата ирония на онова социалистическо време, през което градовете ни бяха заселени с довчерашни селяни заради новопостроените заводи и предприятия, не изглежда нито толкова изненадваща, нито дори и в някаква степен „дисидентска”, защото, за жалост, тя е повторно и мощно оплодена от съвременната ни действителност. По време на този български прословут преход миграционната буря отвя всички ни от малките селища към градовете, към Столицата, към Чужбина. Опустелите села и осиротелите градове, донори на Столицата и още няколко големи града, доизживяват себе си и сънуват миналото, дори и това на Ивайло Петров, с носталгия, без надежда за бъдещето, оголени, обезсилени и достъпни, разградени за делнични набези и насилия. И първостепенната задача на всяко правителство е поне да спре омаломощаването на България – защото, ясно е, няма ли ги хората, и нея няма да я има. А вместо това в централна тема се превръщат есемеси, намеси на тия и ония в тази или онази работа. Не че темата е безобидна, но и тя, като много други досега, ще има един край: властелините на съда и прокуратурата ще останат зад кулисите и ще се усмихват на нашата наивност и интусиазма, с който журналистите обсъждат жълтите последствия, а не техните причинители.   
    Управляващите, вкл.премиерът Борисов, постоянно ни убеждават, че едни предсрочни избори ще възпроизведат същата политическа конюнктура, даже с очакване за още по-категорична доминация на ГЕРБ. И сигурно са прави. Но те или не разбират, или не искат да го признаят, че в своето мнозинство българските избиратели мечтаят, искат и настояват за радикална промяна на изборните правила – мажоритарен вот, поне 50-процентов, редуциране числеността на депутатите, поне наполовина, задължително гласуване...И тогава няма да я има тази четвървековна подигравка с нас; и няма да свикваме с едни и същи лица, превърнали депутатството в своя професия; и няма да чуваме/поне отчасти/ онези безотговорни признания: „Ами такова е решението на Управителния съвет на нашата партия, така реши нашата парламентарна група...” Ще чуваме и ще гледаме Гражданина Иванов или Петров, застанал срещу ни не с удобния воал на Партия, а със собственото си лице – и ще има смелостта да го отстоява или наглостта да го омаскари...Иначе фарсът с демокрацията и свободата ще продължи и ще прилича на онзи виц, в който момчето казало на баща си: „Тате, повече никога няма да излизам с теб да се пързалям с шейната” А таткото рекъл: „Мълчи и дърпай!” Айде стига с това пързаляне. Време е търтеите да спрат да ни викат: „Мълчете и теглете!”, а да слязат от шейната и народовластието да получи мандат за управление.
    Едно особено противоборство, толкова нашенско, толкова българско, че се превръща в еманация на разкола в нашия народ – това между синовете на един от нашите най-добри поети и драматурзи Недялко Йорданов. Единият му син, Недялко Недялков, шеф на агенция ПИК, е отявлен, та и циничен в аргументите си,  поддръжник на ББ и любимо лице на онези медии, чиито собственик е Онзи, който само преди дни увеличи империята си с още една крупна покупка. Ето защо нему е предоставено обширно място за пасквилно хулене на Лозан Панов и опосредствено оневиняване на каквото и да е действие от страна на премиера. Братът на този изпълнен със самочувствие, а и плът, журналист пък е шеф на БИВОЛ, предоставил уж скандалните, но останали без никакви последствия, записи на разговорите между двете каки; радетел за ефективна съдебна реформа и прозрачност на управлението на страната ни. Кръвната връзка между двамата и идеологическият им антагонизъм са диагноза на болното ни общество и вик за бърза и ефикасна операция. Но кой, кой ще я направи?
    Поредното насилие над учители роди леко странната идея те да получат статут на полицаи – а си ударил учител, а си попаднал в арест или затвор. Като стана дума за съпоставка между тези две професии, все си мисля, че даскалът би предпочел да отнесе някой шамар, но да получава „социалните придобивки” на полицая, а не защитата му. Наред обаче с клиповете, показващи сбивания между ученици и побои над учители, се случват и окуражителни събития – като с ученичката от Стара Загора, успяла да спре тролей, чийто шофьор припаднал. Същевременно това е и повод да видим просветния министър как връчва на момичето таблет и почетен знак на министерството – сигурно едва сега девойката разбира за съществуването на такова министерство и вижда за първи път неговия министър.
    Каквато ни е демокрацията, такива са и протестите ни. Хората от Враца дни наред протестират и апелират за справедлива присъда над двамата братя, убили – по непредпазливост или не – 18-годишно момче, но ето че се появи и антипротест – сега пък в защита на братята. Ето го перфидния начин да се заличи границата между добро и зло, между справедливост и несправедливост и да се преотстъпи на съдиите едно „оневиняващо” ги обяснение: „Виждате какъв е общественият натиск – едни искат да накажем сурово братята, други пък ги защитават...Ето защо ние трябва да бъдем напълно независими и безпристрастни”.  Което ще рече да ги оставим на мира, да не им се месим, както те твърдят, в работата. И това ще бъде първото отстъпление от гражданското ни негодувание, от гражданската ни нетърпимост. А и миналите години нееднократно са доказвали, че тези т.н. „антипротести” са организирани, финансирани и манипулирани от заинтересованите виновници.
    Преживяхме и Вълчата луна – пълнолунието през нощта срещу неделя. И наистина беше студено, както ни предупредиха: между минус 15-18 градуса. Някои чуха и виенето на вълци, предизвикало канонада от кучешки лай. Но вълците, както неведнъж са се убеждавали, знаят, че кучетата си лаят, но това не им пречи да отвличат агнета, ярета, зайци... Не случайно във Финландия разрешиха лова на вълци.
    През Седмицата - на 19 януари 1923 г. с. Бдинци, Добричко, е роден Ивайло Петров. Неговият роман „Хайка за вълци” беше оценен като „вик срещу култа на личността” , поставил вечния въпрос постижимо ли е едно хуманно общество с антихуманни средства. Отнемането на собствеността върху земята е превърнало „природните”хора в озверели същества, останали без вяра, без надежда, без морал.
    „Авраам е престъпник, вдига с чиста съвест ножа върху сина си, за да докаже вярата си, а каква е тази вяра, дето се доказва с престъпление?...”
    Така разсъждава един от героите в романа на писателя в своя самотен разговор с Бога – един по-късен аналог на великия разказ на Йордан Йовков „Вълкадин говори с бога”. Личните човешки самопитания са най-автентичният път към истината, по който се стига и до прозрението. Стигнал до своето решение, героят на Ивайло Петров пише в последния лист на семейната библия: „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година”. И излиза навън с пушка на рамо. Начинанието трябва да бъде промислено и записано – на ум или на книга.
    Защото Словото е било и ще бъде иницииращо, действено, активно, осмислящо...
    Защото в началото беше Словото.

Георги К.Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините