25.01 – 31.01. 2016

„...Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.”
                                          „Новий ден”,1905 г., Теодор Траянов

       Това е едно от ранните стихотворения на поета Теодор Траянов, загатващо бъдещото му развитие на символист и неоромантик. Метафоричните образи на Началото и Очакването, на Утрото, оставено да осмисли  Деня си, са и наши, днешни     всекидневни образи на надеждата ни, че този ден, че тази седмица, този месец, тази година нещо ще стане, нещо ще се промени и всеки един от нас ще има възможността да опита от „нектара” на удовлетворението, както и да го разбира. Имаме правото да желаем – или може би да отвоюваме? – достойнството си на Граждани, които не са унизително зависими от управниците си. Но преди да погледнем след отиващия си заник, нека да видим какво сме оставили след себе си.

    Изминалата Седмица фокусира вниманието ни върху поредния цирк – промените в учебните програми и протестите срещу тях. Просветният министър беше принуден да обяснява на всички медии от какво са продиктувани те с доводи, формулирани от неговите чиновници. Има нещо симпатично в този човек. И това е може би увереността, с която изповядва своето невежество. Той е подходящ пример за т.н. „трагическа ирония”, позната ни от старогръцката драма. Неотдавна проф. Танев се разграничи от призивите на Реформаторския блок да си подаде оставката, като заяви, че тя може да му бъде поискана САМО от г-н Бойко Борисов, от ПРЕМИЕРА. И тя му беше поискана именно от Него. И пак, като странен съвременен отглас от старогръцка трагедия, беше необходимо ЛИЧНО премиерът да се намеси в този казус – „съжителство” или „робство”, и да се появи като „dues ex machina” и като истинско божество да го разреши.
    Иначе, спомняме си, професорът правеше трогателни усилия да убеди не само правителството, но дори и...учениците в своите умения. Така например той демонстрира нещо като „открит урок”, макар и в рамките на няколко минути, в който заяви на сащисаните ученици, че тиренцето пред името Кюри е използвано само и само ученият да се... „изфука”. Ето така трябва се прави – самият министър на образованието да се появява пред учениците и да комуникира с тях. Евалла, Танев го направи и...си отиде. Но не съвсем. Понеже се врече в любов към Премиера, стана негов съветник. ЛИЧНАТА ПРЕДАНОСТ винаги е била за предпочитане пред професионалните умения. Не такава обаче беше съдбата на неговите заместници. Така например Кастрева си беше направо „окастрена”, като я захвърлиха на онзи страшен остров в компанията на Робинзон Крузо. Дано се получи нещо.
    Проф. Танев направи едно смело признание: „Аз – каза той – не съм Киряк Стефчов.” А коя е Рада Госпожина? Може би Меглена Кунева? Може би тя няма да допусне публични гафове, но ще станем свидетели, най-вероятно, на претенциозни усуквания какво трябва да се направи, без ясна стратегия как и кога. Разбира се, тя ще разчита на подсказвача Бойчо Огнянов, пардон, на своето протеже – Даниел Вълчев. Тази политическа мишка отново изпълзя от дупката си, устремена към парчето казионно сиренце, очевидно обещано и още по-очевидно – заслужено. Не случайно бившият просветен министър напоследък ни беше натрапван в различни телевизионни предавания, застанал редом до г-жа Бъчварова, с онази негова ейзуитско-подкупваща усмивка на доволния от сделка човек. Той ще бъде, предполагам, поне зам.-министър, който ще съветва Кунева да се появява често сред учениците, да играе с тях „уличен баскетбол”, както той самият го правеше на времето, да флиртува с родители и ученици, както той го правеше на времето, и да обвинява за всички неудачи в образованието учителите – както той го правеше на времето.
    Друго новинарско средоточие, и може би значително по-важно, бе докладът на ЕК за правосъдната ни система. И започнаха едни тълкувания...Ощипаните го нарекоха „необективен”, изграден върху „доноси”, най-вече от бившия министър на правосъдието Христо Иванов. В едно телевизионно интервю Близнашки, бивш служебен премиер и настоящ конституционен съветник – поне отчасти – на ДПС, ожесточено нападаше Хр.Иванов, громеше доклада на ЕК, изготвен, според него, от едни „чиновници”. Аз това, аз онова, повтаряше този новоизлюпен политически играч, с трепереща от възмущение и сланинка гушка, плюеше онези от Брюксел, които посягали на нашия „национален суверинитет”, и „наглостта” на холандския посланик да се намесва във вътрешните ни работи. Като си помисля, че същият този човек организира подписката за референдум...и разбирам, че тъкмо онези, които не искат промяна, начеват някакви акции и „процедури” за смяна на статуквото, за да постигнат нулевия резултат. Сигурно им се плаща за това. 
    Все в същата посока – родното правосъдие – беше и поредното изказване на френския посланик. Той си спечели достатъчно врагове, но те май не му стигат, та реши да каже, че у нас цялата власт е съсредоточена в един човек. „Всички ваши прокурори – рече франсето – са подчинени на един човек – Главния.” Е, и какво от това. Ние обичаме дисциплината, обичаме всичко да зависи от ЕДИН, нему да се кланяме, нему да вярваме. А той пък, би попитал някой, чий подчинен е? Що за въпрос – ами на съвестта си, разбира се. Успокоихте се, нали.
    На 28 януари беше организиран „национален” протест „Ние сме тук”. Той беше толкова рехав, някои от исканията му толкова абсурдни и част от интервюираните толкова елементарни като изказ, че желанието за бъдещи протести абортира още в зародиш. Сигурно такава е била и целта на този протест – да се покаже безсмислието му, и най-вече – неосъществимостта на очакванията му. Ние трябва постоянно да бъдем „убеждавани” – с думи и дела, че е безпредметно да негодуваме, да протестираме, да очакваме промяна. Всичко зависи само от правителството, а правителството – „това е Бойко Борисов”, както се изрази в едно интервю г-н Соломон Паси. И даже се усмихваше. Умен е този Соломон. Позволи си дори да напомни, че това, което направи ББ с премиера на Великобритания, Дейвид Камерън – сам да шофира джипката с него, инспектирайки границата ни, е сторил той самият преди години с трабанта си. Ама то в тия работи лиценз няма! 
    На 30 януари 1882 година в гр.Пазарджик е роден поетът Теодор Траянов. Авторът на „Химни и балади”, родоначалник на символизма в българската лирика и останал символист до края на живота си, е и отличен шахматист. През 1907 г. в елитното кафене „Смолницки” в София се провежда първият турнир по шах „за първомайсторство на България”. От шестимата участници побеждава Теодор Траянов, който разгромява съперниците си на последващ блинд-сеанс. През 1931 г. той е избран за председател на Българския шахматен съюз.
    Днес в сградата на Държавен архив – Пазарджик е изложена експозицията „Теодор Траянов”, скромна признателност към именития съгражданин. Тя е рядко посещавана. Вътре е винаги сумрачно, хладно,обезпокоително тихо, сякаш времето е спряло – идеални условия за шах. Само че Траянов вече е изиграл своята партия. Сега ние, неговите наследници, сме в патова ситуация. Какво трябва да направим? Да съборим фигурите върху шахматната дъска и да се откажем? Или да започнем нова игра?
    Май така е най-добре. Хайде, да наредим отново фигурите: топове, коне, офицери, дама и цар, отпред – пешките...и да започваме.Може би с кон на С3 ? Или с някоя от пешките ? Защото всяка победа е върху щика на тези малки войничета, понесли върху плещите си и славата, и падението. Защото, както го е написал Траянов, „...делата остават/човекът е преходен! Народът е вечен/ в това, що твори!”
   Да започваме: пешка Е2 – Е4!
   Вие сте на ход!

Георги К.Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините