| Това е архивен сайт на PA media.
Дъжд през зимата
 По празниците Фейсбук преля от пожелания, гозби, елхи, джуджета и джуджанки, мъдрост, радост и всякакви други статуси. Всеки, според манталитета, стила и ума си, показа какво има, какво обича, на какво вярва и в кого се кълне! Някои - съвсем невинно и от сърце, други - не чак толкова, но всички, окрилени от свободата, която само празниците дават на човека - кои заслужени, кои - не. Защото ако има и такива, за които животът е „безкраен празник!”, за други е безкраен делник, та и в празник! Направо луднахме по тази мрежа! Аз най-много се радвам на словоизлиянията, в които прозира талант, мъдрост и интелигентност, но понякога е и обратното - суета, неграмотност и смешна претенциозност. Едва се въздържам да не напиша „Моля, купете си правописен речник! Струва по-малко от менюто на масата, пред която сте седнали!” Ама, мълча си. Все аз ли ще ги казвам лошите работи! Все аз ли ще спирам световния прогрес?! Сигурно след тази забележка някои ФБ приятели ще ме изтрият. Но ... каквото е писано в голямата ФБ книга, това ще стане. И без това рядко се мяркам там. Предпочитам истинския живот. Нищо, че не е нито весел, нито цветен и лъскав като реклама на Кока Кола. Но поне е истински.
Един ден, малко преди Коледа, отивах на работа. Беше толкова рано, че жива душа не се мяркаше по улиците. Ние, лудите работохолици, обичаме раничко да ходим на работа (да не избяга случайно), но дори такива като мен не се мяркаха в този сънен час наоколо. В този миг дочух музика. Някой свиреше на кларинет. Огледах се и го видях. Стар музикант седеше на една пейчица на Мехкемето и, затворил очи, свиреше красива непозната мелодия. Но свиреше толкова вдъхновено и от сърце, че направо ти спираше дъха! Въпреки студа и зимния дъждец, който ситно сипеше и бръскаше в лицето му. Въпреки посинелите му от студ ръце и мокра коса, от която на струйки капеше по старото му шушляково яке. Въпреки липсата на каквато и да било публика, та дори на един само подранил минувач (освен мен) ... По клоните на дърветата мокро проблясваха светлините на коледните украси. Манекените от витрините и няколко премръзнали врабчета, сгушили се под стрехите на лъскав магазин,
и те се правеха, че нито виждат, нито чуват. Толкова тъжна и призрачна ми се стори картината, че си помислих да не би пък да сънувам. ”Боже! - рекох си - за кого свири бедничкият в този студ и мрак? Кой ще пусне монета в паничката му? Кой ще поспре, за да се порадва на музиката му?” Обаче Бог очевидно не бе наблизо, защото не ме чу и не ми отговори.
Вярвам, че в това студено декемврийско утро на 2013 г. срещнах най-самотния човек на света. Сигурно затова свиреше така вдъхновено. За любимите хора, които вероятно бе загубил и сега го гледаха от небето и му се радваха. За своята младост - потънала далече в сенките на миналото. За онези прекрасни дни, когато е свирил в големи светли зали, а музиката му е карала очите на хората да блестят ... Откъде знам ли?! Ами точно в този момент той спря да свири и небето просветна. Светлините на коледните украси угаснаха, улицата се озари от дневна светлина, появиха се първите минувачи, циганките с големите метли и те изникнаха отнякъде и огласиха града с кавги и смях. Забръмчаха автомобили. И животът се върна на малката улица. Продължих по пътя си, а старият музикант продължи да свири. Този път за живите, които щяха да напълнят паничката му и да му дарят вино и хляб. Продължи вдъхновено да излива сърцето си, въпреки студа, който вкочаняваше ръцете му, въпреки забързаните минувачи, които (уж) не му обръщаха внимание и въпреки врабчетата, които чуруликаха в нестроен хор и си мислеха, че и това е музика.
А дъждът, който никак не подхождаше нито на зимата, нито на Коледата, продължи все така ситно да бръска и да мокри лицата на минувачите. Те почти тичешком минаваха покрай стария музикант и бързаха да влязат в топлите си офиси, за да пуснат компютрите и да видят в онова малко магическо екранче какво става по света. Защото в малкия град всъщност не се случваше нищо.
Честита Нова година, приятели!
Живейте в истинския живот!
Във Фейсбук никога не вали дъжд ...
Мариана Бойрикова
Тази страница е видяна: 1714
|
| |
|
