На снимката: Петя Точкова

Неделя вечер е. Телефонът звъни, а екранът изписва името на приятелка, журналистка, за която със сигурност знам, че е в ковид отделение. Преди броени дни тя изгуби родителите си, които също с ковид бяха настанени в друго лечебно заведение. При звъна на телефона в първия момент се стъписвам - как да ѝ изкажа на живо съболезнованията си. Да го напиша в коментар под пост в социална мрежа със сигурност беше по-лесно… Буца засяда в гърлото ми само при мисълта, че е загубила двамата най-близки на сърцето ѝ хора, че е осиротяла, че вече няма нито майчино, нито бащино рамо, на които да се опре.

„Кате, искам да ти разкажа моята история с ковид. Не мога да я напиша, затова искам да я разкажа, докато съм още тук, в болницата“. Така започна разказа ѝ, в който почти не се намесвам, не я прекъсвам. Петя изля душата си за това, което преобърна живота ѝ буквално за дни.

Всичко започна на Димитровден – 26 октомври. Тогава не се почувствах добре, останах вкъщи, пуснах си отпуска, за да не бъда на работа, да не притеснявам колегите си и да не застрашавам децата в училище. Иван (б.р. мъжът, с когото живее – д-р Иван Козлуджов), който в момента работи в Англия, заедно с моето джипи ми предписаха съответното лечение с антибиотик, витамини и добавки и това продължи до сряда. През това време бях изолирана, не съм излизала, не съм се виждала с никого до сряда, нито с моите родители, нито с брат ми и снаха ми. Сега като си помисля… та ние само преди 5 дни празнувахме дистанционно рождения ден на майка ми Мария … бяхме много щастливи. Никога, и в най-ужасните прогнози за себе си и за семейството ми, не съм мислила, че ще преживея това, което ми се случва днес.

В сряда, 4 ноември, отидох на личен лекар, която ме преслуша и каза, че гърдите ми са чисти. Въобще не съм била притеснена, нито за себе си, нито за близките ми, защото при тях нямаше никаква симптоматика. През това време татко се грижеше за мен, но без да се виждаме. Прекарах няколко кошмарни нощи, в които се чувствах много зле и в сряда вечерта с такси тръгнах към Спешна помощ. Никога няма да забравя ужасения поглед на шофьора на таксито, който ме докара до тук, откъдето започна моят кошмар. Като за начало – в  изолатора цели 4 часа… и страх в очите на персонала – 4 часа. Не, не обвинявам лекарите, медицинските сестри, санитарите - те са в тези условия, в които сме поставени и ние. Те се страхуват за себе си и аз ги разбирам. Взеха ми изследвания и ми осигуриха зелен коридор за рентген. Направо като филм на ужасите, като по Стивън Кинг.  Аз съм сама, никой не се доближава до мен…
Рентгенът показва двустранна бронхопневмония. Следва изолатор, пристигане на линейка и настаняване в Първо вътрешно.
Не искам повече никога да чувам шумящите костюми на тези хора, не искам да виждам тези светлини, не го искам, а кошмарът всъщност тепърва започваше На следващия ден ми взеха PCR тест, който ден след това разбрахме, че е положителен. Последва ново опаковане, за да ме свалят във Второ вътрешно, където е обособено ковид отделение. През това време баща ми и майка ми, брат ми и снаха ми развиват симптоми, те са вкъщи, брат ми и снаха ми също, прибрали са се от София. Слава Богу, моят племенник, който е на 2 години, не е болен.

И се започна… молби за прием за моите родители в болница. Звънях на всички познати. Извикаха лаборант вкъщи, на следващия ден излизат резултатите -положителни за четиримата. По настояване на Иван и с помощта на наши приятели, на които не мога да изкажа благодарностите, родителите ми бяха настанени в МБАЛ „Здраве“. В четвъртък, на 5 ноември, започват затруднения в дишането на татко. В болницата много добре се грижеха за тях, така казваха и татко, и майка, но в един момент баща ми се влошава. Той е без някакви сериозни наследствени заболявания, има хипертония и през последните години е имал няколко пневмонии, които най-вероятно са оставили следи върху белия му дроб. Татко се влошава, майка неотлъчно е до него. И двамата са под изключителната грижа от страна на екипа на „Здраве“. Според лекарите трябва да се опита и с кръвна плазма. Има крещяща нужда от плазма, която не успяхме да осигурим навреме за татко. Стотици хора се обадиха по телефона, десетки, които бяха готови да тръгнат, за да дарят плазма на баща ми. Обаждания от цял свят, безкрайно съм благодарна на тези хора. А аз, аз през това време съм в болничната стая и нямам право да излизам, дори в коридора! Разделени сме.
Татко си отиде…  в понеделник, 9 ноември, в 3 и половина сутринта. Остави огромен кратер…

На 76 години, изключителен човек, родолюбец, демократ, дясно ориентиран, отиде си човек, който безкрайно се радваше, че 89-та година се случи… Отиде си човек, който обичаше живота с цялото си сърце и който беше грижовен към всички.

Майка беше неотлъчно до него през цялото време. Сатурацията ѝ беше добра. Тя се е грижила до последно за него, обдишвала го е, реанимирала го е , а самата тя беше със заболявания -  хронични заболявания, но ставни и мускулни, не сърдечни, не белодробни. В сряда, на 11 ноември, майка започва да се влошава. Тогава започна битката за нейния живот. Аз дори не съм гледала такъв филм. Чувах я по телефона. Последно, когато я чух в четвъртък, тя вече е била на кислород, но ме излъга, все още е била в съзнание и си беше подредила мислите какво да ми каже. Не е престанала да моли татко да я вземе. Само това е повтаряла на всички в отделението. Тя искаше и отиде при него. Майка почина от обич! С ковид, но от обич!

За хората тя беше Мария, Мими, леля Мими, приятел и любим човек, педагог, учител... Посветила е целия си живот на децата и професията. Моята мама вече я няма. Не мога да го повярвам!

Невярването на хората, че вирусът е страшен ме накара да говоря. Вирусът ме прекара през кошмар, в който за броени дни изгубих много близки хора – най-свидното – родителите си. Този вирус унищожи живота ми, разби го на парчета, които сега ще трябва да събера, за да продължа напред.

Затова сега, от болничното легло, искам да кажа на всички всеки едни ден да намират време за хората, които обичат, да им го казват, да не си мислят, че на тях това няма да им се случи. То се случва. Да четат, да са информирани и да не се поддават на страха и паниката.

Искам да изкажа огромната си благодарност към д-р Марияна Динкова и целия екип на МБАЛ „Здраве“, към главната медицинска сестра Божурка Маринова, към целия персонал, който се грижеше за моите родители, към лекарите от ковид отделението, медицинските сестри и санитарите. Огромни благодарности към д-р Анастасия Коруева, към д-р Георги Станчев, завеждащ Второ вътрешно отделение, който се грижеше за мен, към целия екип на Първо отделение, към всички в ковид отделението на „МБАЛ Пазарджик“, към колегите ми от медиите, които не ме оставиха. Дълбоко признателна съм на Гергана Колчакова, Тина Ивайлова, Вили Терзийска, Десислава Тодорова и още десетки хора, страхувам се да не изпусна някого. Искам да благодаря на кмета на Пазарджик Тодор Попов - с негово съдействие беше осигурен бърз транспорт за кръвна плазма за майка ми. През тези тежки за мен дни получих подкрепа и от много напълно непознати хора. Провела съм хиляди разговори по телефона и усетих човешко отношение и близост, които в този момент ми бяха много необходими. Искам да кажа на хората да се обичат, да си вярват, да вярват на докторите, да не ги винят, повярвайте, те са на ръба, изморени и изнервени, аз в такава ситуация не знам дали бих издържала.

Това е моята история за ковид в XXI век, моята история за обич, за семейство, за подкрепа, за любов. Това е целият ми живот! Обичайте се и не пропускайте да го казвате на обичания от вас човек, защото не знаем колко време ни е отредено да го казваме! И вярвайте на лекарите!


Благодарим ти Петя, за доверието към ПА медия, за твоята сила да споделиш с нас своите мисли, болки, радости и за любовта и усмивката ти, която се усеща и през сподавените сълзи, докато разказваше. Избираме си твоя слънчева снимка за публикацията, защото цялото ти същество винаги е излъчвало светлина и защото  си зареждащ и позитивен човек, който и в страшното намира сили за доброто.





Катя Бузник


Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините