„Този пък кой е! – биха възкликнали мнозина. – Нито е пазарджичанин, нито е българин…“
    „Този“ е човекът, който направи популярен в Съветския съюз пазарджишкия Клуб на хумористите, който превеждаше наши фейлетони и хумористични разкази в най-известните по онова време съветски издания., който ни подкрепяше и вдъхновяваше, който изгради у нас самочувствието на автори, съизмерими с най-добрите.
   Но нека да започна от началото.
   През м.ноември 1973 година в Профсъюзния дом, където бяхме приютени от неговия директор Михаил Тодоров, беше учреден първият в страната Клуб на хумористите. Избрахме си за негов президент Денчо Владимиров, който работеше във в. „Септемврийско знаме“ и поддържаше страницата за хумор  „Бодлив пазар“, в която  публикуваше наши фейлетони, епиграми и хумористични разкази. Приехме едногодишна програма за работата на Клуба и се започна…вече 46 години!
     Денчо проявяваше „мениджърски“ размах, той успяваше да даде гласност на всичко, което се правеше в Клуба, и да търси изяви за неговите членове. Той притежаваше щедрия талант да поощрява всички хумористи и да им предоставя равен достъп до страниците на в. „Септемврийско знаме“. Веднага след основаването на Клуба Денчо поиска от всички негови членове да му дадат свои творби, които той щял да изпрати до сп. „Крокодил“, може би най-авторитетното издание по онова време за хумор и сатира в Източния блок. Доста недоверчиво и без никакви очаквания му дадох два или три мои фейлетона. Но ето че в бр.32 от 1974 г. сп. „Крокодил“ публикува текста „Клуб юмористов“, в който се разказва за новообразувания в града ни Клуб, и два фейлетона – моя, „Щит на дороге“, и на Денчо Владимиров – „Происшествие в горах“. Беше отбелязано и името на преводача – Н.Давидович. Клубът получи и трогателно приветствие от това световно известно издание:
Как зажигательной корридой
известен издавна Мадрид,
как величавой пирамидой
в веках Египет знаменит,
как башней Ейфеля туристов,
ошеломлять Париж привык, -
так первым клубом юмористов,
пусть будет славен ПАЗАРДЖИК!
Хотел бы клубу пожелать я,
чтоб множились его собратья!
С приветом дружеским,
                                      бойцовским!
Соратник –
                     КРОКОДИЛ МОСКОВСКИЙ!

    Оттук нататък, благодарение на инициативността си и безкористната отдаденост на Клуба, Денчо изпращаше наши творби на различни съветски вестници и списания, които от време на време ни публикуваха – „Огонек“, „Вечерняя Москва“, „Неделя“…- и общото между тях беше, че всички бяха превеждани от Наум Лабковский.
   Денчо Владимиров успя да направи така, че нашият преводач да бъде поканен да гостува на града ни. Той беше настанен в едно общинско жилище в кв. „Младост“. По онова време с моето семейство живеехме на ул. „Яков Матакиев“, №74, в т.н. „чилийски“ блок, в един апартамент, обитаван преди нас от чилийско семейство, избягало от родината си след държавния преврат на 11 септември 1973 г. от ген. Пиночет. По странно стечение на обстоятелствата в същия блок живееха и хумористите Иван Виранов-Вихренски и Денчо Владимиров. И се получи така, че нашият преводач Наум Лабковский гостуваше всяка вечер в едно от семействата. Той беше много симпатичен възрастен човек, със закачлив и любознателен поглед, открит, засмян, сърдечен. Когато пристъпи прага на дома ми, погледът му обходи библиотеката ни, после се усмихна и каза: „Здесь мне понравилось“. Беше изненадан, че може да разговаря със съпругата ми, която е завършила руска филология.
    Разбрахме, че е роден през 1908 г. в гр. Тифлис /така се е наричал Тбилиси до 1936 година/. През 1927 г. идва в Москва, където започва да сътрудничи в централни вестници и списания. Публикува свои разкази, очерци и фейлетони в „Правда“, „Известия“, „Литературная газета“, „Вечерняя Москва“, „Огонек“, „Крокодил“, „Неделя“ и др.  Автор е на повече от 30 книги, повечето от които са сборници с хумористични разкази и фейлетони, а така също превежда полски и български хумористи. Има и две пиеси – „Честният човек“/1935/ и „Под диктовка“/1942/. Лауреат е на награда от сп. „Крокодил“ и „Златния телец“ на в. „Литературен вестник“/ „Клуб 12 стола“/.
    Разказа ни за времето, когато е бил военен кореспондент през Втората световна война. Преките му впечатления от нея го вдъхновяват да напише стихове за песни, които са много популярни през 50-те години на миналия век – „Полевоя почта“, „Далеко от дома“, „Песенка фронтового шофера“, „Вьется вдаль тропа лесная“, „Родные берега“,  „Бывший фронтовик“, изпълнявани от най-известните по това време певци.
    Много забавен беше, когато разказваше за съпругите си. Съпругът на първата бил адмирал от флотата, а втората била омъжена за генерал от авиацията. И Наум Лабковски се шегуваше: „ Първо командвах флотата, а после военно-въздушните сили“.
   Разделихме са като стари приятели и оттук насетне започнахме да поддържаме постоянна кореспондентска връзка. Аз изпращах писмата си на адрес  СССР 103001, Москва, К-1, Малъй Пионерский переулок, № 5, кв.51, Н.Д. Лабковский. Пишехме си до 1988 година.
    Останах с впечатлението, че „нашият“ преводач е обикнал Пазарджик, защото постоянно си кореспондираше както с мен, така и с други членове на нашия Клуб на хумористите.
     С учудваща акуратност той ни осведомяваше за съдбата на ръкописите ни, пишеше, че ги е превел, че ги е предложил на различни издания – и споменаваше кои са те – и че очаква публикацията им:
    „Ваши материалы  уже переведены, и в скором времени, надеюсь, сумею сообщить Вам, где и когда они появятся…“
/13 октомври 1982/
   „…Из Ваших юморесок я перевел следующие: „Гость“, „Еволюция“ и „Они и я“…К сожалению они еще не опубликованы… но не сомневаюсь, что все будет напечатано. О результатах своевременно сообщу“
/1 декември1982/
   И веднага бързаше да съобщи за положителния резултат, като изпращаше задължително и екземпляри от изданието:
„Посылаю два екземляра газеты „Вечерняя Москва“, где напечатан Ваш рассказ. Если написали, что нибудь новое, присылайте…“
/19 април 1984/
    В началото на 1985 г. получих от него писмо, в което той съобщаваше, че подготвя книгата „Молодой юмор Болгарии“, в която съм включен със свои фейлетони. Това беше и годината на „перестройката“, която промени коренно духовната сфера в Съветския съюз. И досега не знам каква е съдбата на този сборник- издаден ли е или не.
    Очаквахме да видим Наум Давидович през есента на 1985 г., поне такова беше намерението му. Но изглежда нещо или някои възпрепятстваха идването му в Пазарджик.
    Изпращахме му картички за всяка Нова година, а той ни благодареше и стриктно ме уведомяваше за публикациите ми:
    „Милые друзья Спасовъй!
     Мы с Наташей были очень обрадованы, получив Ваше Новогоднее поздравление. Взаимно желаем Вам в Новом году счастья, здоровья и больших успехов на разных  поприщах.
   Юморески Георгия также получил. Одну из них – „Услужливый человек“/я ее назвал „Юмореска не про меня“/ я уже перевел и буду предлагать. Кое что из присланного дождется своей очереди…“
/15 януари 1986 г./
    Разбира се, Наум Лабковский превеждаше на руски език не само пазарджишки хумористи. В преведените му от български език фейлетони имаше автори от в. „Стършел“, но и други от цялата страна. Той не плащаше дан на „известни“ имена, а сам преценяваше кои да превежда. Не знаеше български език, но за преводите си ползваше т.н. подстрочници.
   Истински се интересуваше и се вълнуваше от проявите ни, от нас самите. Когато Денчо Владимиров се премести да работи и живее в Пловдив, неговото място бе заето от Иван Виранов-Вихренски. И Наум Давидович ни писа:
    „За Ивана Вихренского я очень рад. Надеюс, что он будет достойным руководителем Клуба Юмористов. У Денчо Владимирова, как видно, в связи с тем, что он работает в Пловдиве, совсем нет свободного времеми…“
   И не забравяше да ме надъха за творчество:
„…Лично Георгию желаю новых творческих успехов. Советую больше писать. У него ета получается.
   Горячий привет из Москвы!“
/15 януари 1986 г./
    Може би защото беше от по-старото поколение, но Наум Давидович не си позволи да фамилиарничи с никого от нас. Както се вижда от писмата, той винаги използваше официалното обръщение „Вие“.
    Постепенно ставахме все по-близки и той вече адресираше писмата до „милые супруги Спасовы“. По традиция го поздравихме за Новата 1987 година и го поканихме да ни гостува през месец юни. Той се оплака, че имал здравословен проблем:
   „…Подвел желчный пузырь. Тепер все успокоилось, но кажется придется весь остаток жизни сидеть на строгой диете. Ничего не поделаешь, возраст берет свое. Так что пока не знаю, смогу ли в июне приехать в Пазарджик. Ближайшее будущее покажет…“
    И дори в това състояние не забравяше да превежда мои текстове и да ме поощрява:
    „Георгий! Присылай еще и не обязательно такие крохотные.
     Пока, всего хорошего. До возможной, недалекой встречи,
                                        Наташа и Наум Лабковские“ 
/30 януари 1987 г./
    Не му се наложи да пази дълго време „строга диета през остатъка от живота си“. Наум Давидович почина на следващата година.
     Сега си давам сметка, че по онова време „бай Наум“, както шеговито го наричахме, е бил около осемдесетгодишен. Но беше винаги спретнат, подвижен, стегнат. И така искрено и безкористно популяризираше пазарджишкия Клуб на хумористите, че остана завинаги в съзнанието ни като наш МЕНТОР, заслужаващ обичта и признанието ни.
 
     Наум Давидович ни изпращаше и свои книги с хумор, в които винаги откривахме трогателни посвещения на нашето семейство. Предлагам ви един от неговите хумористични разкази:

ИДЕАЛНИЯТ БРАК
    Ние с жената си говорим не повече петнадесет думи в денонощието.
-    Добро утро.
-    Закуската е в кухнята.
-    Благодаря.
-    Аз излизам.
-    Аз също.
-    Ще обядваш ли?
-    На работата.
-    Целувам те.
-    Целувам те.
……………………………………………………………………………………………….
-    Добър вечер.
-    Звъня някаква Анна Ивановна.
-    Анна Ивановна?... Не я познавам.
-    Добре, може би беше Ганна Семьоновна.
-    А-а…
-    Днес е трета серия.
-    Включи телевизора.
-    Изключи телефона.
……………………………………………………………………………………………….
-    Хареса ли ти?
-    Както и на тебе.
-    Изключи телевизора.
-    Включи телефона.
-    Вечерята е в кухнята.
-    Лека нощ.
-    Не шумоли с вестника.
…………………………………………………………………………………………….
    Ние сме съвременни хора.
    Бракът ни е идеален.
    Досега не  сме си казали обидна дума.
    Само петнадесет думи в денонощието.

/Превод: Живка Спасова. Разказът е от книгата на Лабковский „Големият валс“, библиотека „Крокодил“, №12, 1982 г. И една любопитна подробност: книжката е издадена в тираж 75 000 и струва 20 копейки!/



ПП
    Това беше последният очерк от поредицата ми за пазарджишки творци. Половин година работих с желанието да възкреся в някаква степен спомените ни за тях, да „чуем“ отново гласовете им, да препрочетем книгите им, да съзрем в мъглата на миналото лицата и фигурите им, защото паметта ни е податлива на забрава.
    Надявам се това мое творческо усилие да се възприеме като поредно доказателство за убеждението ми, че Провинцията е специфично духовно пространство, без което националната ни култура би била ярко тезисна и неадекватна на българската ни същност.
   Благодаря на Па медия Пазарджик, че даде гласност на тези текстове, с което ги направи достояние на всички, които се интересуват от литературното наследство на наши творци.




Георги К. Спасов





Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините