Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 20
Това стихотворение на Димитър Бояджиев е едно брилянтно признание, до болезненост прозряно и изживяно, достойно за всяка антология на любовната лирика.
Любовта – ето универсалната формула за човешкото съжителство, проглас-ена отпреди 1000 години от Спаси
теля и радикално преобърнала библейското „око за око...” в „обичай ближния си”. А и поетът от Пазарджик има не само смислови, но и физиономични съвпадения със Създателя на новата религиозна идеология – поне според Елин Пелин: „Тънка, изящна, слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубаво накъдрени, с чисто фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха. Всички го оприличаваха на Исуса.”
В лоното на любовта намираме спасително убежище, забрава, топлина, уют, подкрепа, отдушник...Ето защо няма как да не адмирираме министъра на икономиката Божидар Лукарски за смелото му решение да се ожени. На сватбата му присъства ЛИЧНО премиерът, а покрай него и останалите първи хора на държавата ни. Венча ги ЛИЧНО кметът на Бургас Димитър Николов край морето на церемония в петзвезден хотел. Едно толкова интимно събитие влезе в домовете на почти всички българи и ги направи съпричастни към сияйната радост на министъра. Тя, любовта де, не признава нито възраст, нито време, нито място, където да СЕ СЛУЧИ. Наздраве!
Другото събитие – „50 години номер 8”, беше още по-импозантно. Камата го организира и реализира в своя стил – нападателно и емоционално. Беше огорчен обаче, видяхме и чухме, от някои свои бивши съотборници, които не уважиха юбилея му. „Вече съм ги изтрил от телефона си, те никога няма да могат да се свържат с мен” – отсече Христо Стоичков. Такъв беше и такъв си остава – не си пада по нюансите, или бяло, или черно.
Президентът Плевнелиев направи изненадващо – поне за широката публика – изявление, че няма да се кандидатира за втори мандат. Така лиши родните медии от една старателно поддържана интрига. Премиерът не закъсня да обяви, че са работили перфектно с президента и че той е един „честен и достоен човек”. Защо да не кажем хубави думи за онзи, който вече не е потенциална опасност? А и нека за пред хората да продължим да изглеждаме толерантни, „консенсусни”, диалогични – и всичко все в името на тази енигматична политическа и държавна ЯЛОВА СТАБИЛНОСТ.
За поредна година – въпреки изключителните мерки и новото ръководство на образователното министерство – матурите бяха дискредитирани. И за пореден път от министерството заподозряха учители и директори, но и не собствените си чиновници.
Димитър Иванов Бояджиев е роден в Пазарджик на 18 май 1880 г. Останал сирак на 13 години, той трябва да поеме върху крехките си рамене грижата за цялото си многобройно семейство; ето защо изтръгнатият от него горестен вик не е поза, а изстрадана истина:
„Безсилен роб съм на злочеста орис!” Ето защо Бояджиев се самозатваря в безизходните тегоби на едно мъчително страдание. Неведнъж в свои стихове поетът вмъква мотива за предусещаната беда, приемана като неизбежна посока и граница:
„Безмълвен се скитам и чезна/как чезнат долини, гори...” /„Пурпурният запад угасна...”/Трагичният край е неведнъж предчувстван, предсказан, признат:
„Очите ми са много уморени/от ужаса на моя скъден ден” /”Нощем”/ Така се стига до най-трагичната изповед на поета – „Сподавен вик”. Трите четиристишия резюмират драмата на един кратък живот и извеждат едно почти сюрреалистично откровение:
Животът – кошмарнелеп и велик.Едничкий му чар –сподавений вик. Трябва да си смазващо нещастен, за да виждаш смъртта като „едничкий чар” на живота. И да не очакваш спасение:
...кой ръка ще дигне,близък и сърдечен,да ми спре ръката? А и сам поетът възпира тази ръка – на 12 юли 1911 г.той се заключва в стаята си и се прострелва смъртоносно с револвера си.
Без да чуем „сподавения му вик”...Георги К.Спасов
