21.03 – 27.07.2016

Приемам ви и смело ви изричам -
не искам в този свят да бъда сам!
Не искам да съм мъртъв - не забравям
чудесния ви звук, и цвят, и вкус!
„Възхвала на думите”, Христо Фотев

    Думите...Без които /не/ можем. Словото, което е спасителното убежище за самотните, за чувствените, за духовните лунатици, за онези, които откриват в него утешителната надежда за безсмъртие. Словото, което може да бъде и единственото „оръжие” на онеправданите, несъгласните, инакомислещите. И заради това, макар да изглежда безопасно, да е преследвано, санкционирано, преиначавано. А когато това се случва в съседна Турция, то е обезпокоително.  Когато обвиняваш двама журналисти в шпионаж, игнорирайки изнесените от тях факти за корупция и злоупотреба с властта, ти издигаш заплашителен пръст не само към тях и техните съмишленици, но и към Свободното Слово в целия свят. Ето защо, мисля, трябва и ние, у нас, да го приемаме като лична заплаха.

    Няма как Седмицата да мине без централната фигура на нашия премиер. Хубаво е, че го имаме. Хубаво е, че тази наша зловеща Държавна сигурност навремето го е пренебрегнала като потенциален бъдещ политик по простата причина, че бил от пожарникарския факултет. Както сам признава премиерът: „Не очаквали от пожарникар да стане премиер. Пък взех, че станах”. А сега де! „Пък взех, че станах” – какво трогателно простосърдечие. Хем искрено, хем някакси запленяващо, а и подкупващо-подканващо. Ще рече: ако и вие вземете, че станете...еди какво си. Та значи работата опира просто да си го наумите.
    Колкото за очакванията, те винаги може да ни изненадат. Португалия-България – 0:1! Лекарите предписали система от процедури, чрез които да излекуват Роналдо от коплекса „Владо Стоянов”. Обама в Куба! Да не вземе да поиска политическо убежище? Или да се приюти в една от руските подводници, останали в Карибското море още по времето на Кенеди? България ще изнася газ! Последното изявление е отново на нашия премиер. От него – само позитиви и гуд нюз. Ето, дал на спецполицията и жандармерията 5 млн лева за по-добра техника; наредил на Цв.Цв. партията му да внесе в парламента предложение за промяна в Наказателния кодекс – веднага след прочитане на тежка осъдителна присъда обвиняемият да бъде вкарван зад решетките, за да не се повтори случаят с двойното убийство в Ботевград; управляващата партия успешно бори контрабандата и затова си създала мощни врагове; присъствал на откриването на модерна авиописта край с.Безмер...Понякога, простете, ме връхлита една ужасна мисъл: боже, ами ако изведнъж ББ изчезне, ей така, яко дим, и вече го няма? Тогава какво? Как ще живеем, на кого ще разчитаме, кой ще ни умиротворява и ще въдворява СТАБИЛНОСТ в държавата!? Но после бързо изпъждам тази пораженческа мисъл – най-вече с помощта на телевизията и медиите, които ме връщат отново към реалността, към думите и образите, към нашия учител и вожд, към Бащицата.../последното да не се чете, то връхлетя като клише от едни далечни, далечни времена!/
    Тази Седмица всички бяхме Брюксел. Преди време – Париж. След време...дано не се отъждествяваме вече с тези или с онези, защото цената на човешката ни съпричастност е много висока. И с „дано”, знаем, това няма да се получи, а с общите и целенасочени усилия на ония, които определят съдбите на народите.
    Иначе борбата ни срещу корупцията и престъпността от всякакъв вид и род продължава с бързи и големи крачки напред. Едно достойно за аналите на полицейската ни ефективност разкритие е предотвратяването на зловещ сценарий от страна на 66-годишна жена, с прякор Американката. Тя имала план да затрие цялата си рода, за да получи наследството на своя баща от Щатите. Полицай под прикритие, с риск за живота си, разплел историята и ето че бабата е изправена пред съд. Ала в съда не потупват по рамото, а я осъждат на смърт... чакайте, чакайте, това май беше от Вапцаров! Та значи, да се върнем на казуса: бабата избива родата си, даже спецагентите ни обясняват, че това трябвало да стане на Гергьовден. И като ги избие, те ти булка Спасовден – гепиш милионите! И, разбира се, никой няма да си помисли нещо по така, ами че те, останалите от родата, просто са си умрели от съклет. Айде да свършвам, че водевилът се разтегна: който вземе тази история насериозно, вероятно е пил розови хапчета.
Шекспир е починал на 23.04.1616 г., тъкмо пред 400 години. И понеже предстоят
разни тържества, англичаните установили нещо изумително: черепът на гения бил откраднат преди 200 години. Не се знае кой или кои са сторили това мародерство, но новината леко ме разстрои. Помислих си – макар и за момент – дали в тази история не сме намесени отново ние, българите. Щото, спомнете си, нашенци откраднаха тленните останки на Чарли Чаплин. Ама не вярвам тук да има „българска следа”. Преди 200 години ние си живеехме в мирно съжителство с турците, пиехме шербет и спокойно наблюдавахме луната – но само в онези нощи, когато тя имаше формата на рог. Откъде-накъде ще ходим при ингилизите да ровим за някакъв си череп, та бил той на онзи, който все се питал: „Да бъда или да не бъда?”
    Христо  Фотев е роден на 25.03.1934 г. в Истанбул. Известен като „поета на морето и Бургас”, той остава в съзнанието на много почитатели на поезията с едно от най-хубавите любовни стихотворения в нашата поезия:
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави...
    Но освен с това екстазно любовно признание той ще бъде помнен и със смазващото униние на човека без път и опора:
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
    Тези стихове на Христо Фотев ни препращат – нарочно или интуитивно – към стихотворението на Атанас Далчев „Повест”, където Аз-ът го има и го няма, където има отпътуване, без да има излизане... Същото усещане за безвремие, за омагьосана материалност и една неподатлива за анализ и разбиране среда.
    Изключете телевизора и радиото, затворете вестниците, за ден-два останете сами вкъщи и се вслушайте – не, не в звуците, които идват отвън, а в трептенията на душата си, в нейните пориви, в нейните ужасни предчувствия – само тогава светът нахлува в нас с цялата си драматичност и непредсказуемост, само тогава личните ни прозрения имат смисъл и стойност. И за да продължим да живеем, трябва бързо да се обадим на хората, които обичаме и ни обичат, да ги чуем, да се видим, да се прегърнем – защото те единствено осмислят живота ни и продължават да са основание за съществуването ни.

Георги К. Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините