Щастлив, идиличен е краят на повестта „Дядовата Славчова унука”. Това е България в края на 19 век, с невръстна още свобода, но със запазени и възродени свои ценности: работливост, гостоприемство, почит към възрастни и родители, вярност към любовта на сърцето. Макар и бедни, селските домове са отворени за гости, готови да приютят бездомния, да помогнат на нуждаещия се. Сигурно ще трябва да отворим и прочетем някои от книгите на автори като Влайков от онова време, за да повярваме, че сме били такива, че сме живeли в съгласие с достопочтения патриархален дух, но и с модерните пориви на сърцето, съотносими с универсалните човешки емоции. Ето защо ни е толкова трудно да се примирим с онова, което се случва в българските села днес. Постепенно, едно след друго, те изчезват от картата на България. Вместо усмихнати домакини, ще ни посрещнат обезлюдени домове, продавани на безценица; няколкото останали старци ще ни гледат с очи на обречени, ще нареждат за страшните набези през нощта и деня, наричани от нашите политици с онова почти оневиняващо словосъчетание „битова престъпност”; гладни и злобни кучета ще ни лаят и хапят, буренясали дворове, градини и ниви ще навяват тъжната асоциация с Дантевото предупреждение: „Надежда тука всяка оставете!”...И на този фон всичко останало изглежда кощунствено: парламентът, който не е просто „панаир на суетата”, а АНТИНАРОДНО СБОРИЩЕ, което под закрилата на прословутата Конституция упражнява циничен диктат над всички ни; правителството, което се е превърнало в огромен БЮРОКРАТИЧЕН ОКТОПОД / хората само в едно министерство са достатъчни за възраждането поне на 5 села/, усвояващо алчно европейски пари и обещаващо ни постепенно подобряване на жизнения стандарт; ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, чиито съглашателства в името на оцеляването им изместват всяка гражданска инициатива и възможност за намеса или участие във властта. В ИМЕТО НА НАРОДА българската правосъдна система изпраща в затворите млади хора за това, че са хванати след „дълго планирана акция” на ДАНС с една-две цигари марихуана и оставя на свобода или проточва с години делата на мастити грабители на милиони и милиарди наши и европейски пари...
    Медиите и тази Седмица ни припомниха близалката КТБ, и пак  някакви списъци, пък после те били сбъркани, и ето че, оказва се, 300 родни прокурори и съдии са имали акции в прочутата копаня за отбрани люде, фирми и партии. Пък ние очакваме и се надяваме да чуем за арести, съдебни дела и осъждания на бивши и настоящи министри – така поне, вече знаем, се прави радикално и здравословно за обществото не само в Румъния, но и даже в Македония, където са заведени съдебни дела срещу ексминистри. В този случай е хубаво мечката да мине най-сетне границите ни и да заиграе и у нас. Дано!
    Кметът на София Йорданка Фандъкова обещала, че Столична община няма да допусне да се закрият общински болници. Обещала! Че то не само няма да се закриват болници, а нищо чудно и да се откриват. Докато в Провинцията се закриват. Кметицата би могла спокойно да обещае, че няма да се закриват и училища. Докато в Провинцията се закриват. Би могла да обещае още, че безработицата ще намалее...докато в Провинцията ще се увеличава... Цялата селяния /просто като адресно уточнение, нищо повече/ се изсипа в столицата и тя се превърна в самодостатъчна България, докато извън нея „псета и вълци вият в полята” и „гарвани грачат грозно, зловещо”.
    Изминалата Седмица беше обявена като Седмица на браковете – може би защото завършва с модерния напоследък св.Валентин? Показаха млади хора, които се бракосъчетават. Усмихнати, щастливи, с цветя в ръцете...Хубаво. А защо няма Седмица на разводите? Защо не ни показват хора, които се развеждат – че това си е пак един вид празник, е, може би само за един от двамата, но все пак празник. Така я. Като казвате „а”, кажете и „б”.
    Оказва се, че единствено в България няма закон за несъстоятелността на физически лица. Милион и нещо българи са длъжници на банките, които всекидневно, всекичасно и всекиминутно ни ги рекламират  едва ли не като наши благодетели. Та значи онези с големите пари, собственици на фирми, могат да обявят фалит – кога истински, кога инсцениран – и да отърват кожата си, а българинът, за чийто просперитет уж всички работят, е хвърлен на финансовите вълци, изоставен и незащитен от държавата. Ето защо толкова често можем да чуем около нас изразите „Ега ти държавата! Това не е държава!” Не е. Щото, ако беше, нямаше да се хвали, че едва 55 млн лева са похарчени за проваления проект „Южен поток”, а щеше да потърси съдебна отговорност за харчлък срещу неизвършена работа. Като ми пееш Пенке ле...Пък Велизар Енчев, народен представител, беше още по-краен. „Това е – рече той в едно телевизионно интервю – идиотска държава!” Абе ние, дето сме ги избирали,  кътахме надеждица някаква за оправия, за напредък, а те ни я отнемат.
    През Седмицата се пръкна още една партия.  ДОСТ. Не може Лютви Местан да остане без трибуна и да ни лиши от удоволствието да слушаме словото му, това уникално реторическо бижу, един висш пилотаж на майсторството да говориш засукано, но с намеци за многозначни послания. След онази партия, която ни гарантира ПРАВА И СВОБОДИ, ето че се появи още една, за да ни подаде ПРИЯТЕЛСКА ръка.
    Тодор Г.Влайков е роден на 13 февруари 1865 година в Пирдоп. Освен писател, той е общественик, на три пъти депутат в Народното събрание, оставил след себе си спомена за безукорна честност, безкористно служене на народните интереси, радетел за добруването на хората. Когато на 14 април 1935 година в Народния театър тържествено празнуват неговата 70-годишнина, той произнася слово, което завършва така:
    „Като израснат, като укрепнат в своите сили, като разперят криле и се издигнат във висините, да издигнат заедно със себе си и нашия малък народ, та той със своето по-съвършено изкуство, с богатата си литература, с науката си, с широката своя просвета, със силния си дух и с високия си, проникнат от християнски дух морал, да бъде ценен и почитан от целия културен свят, а в същото време, като постигне по-здраво стопанско развитие, по-справедлив социален ред и възможно най-добро устройство на своята държава, да осигури за всички обитатели на страната, за всички трудещи се маси и народни слоеве едно по-високо благоденствие и един по-радостен живот.”
    Тези заключителни думи на „народняка” Влайков „бяха и пожелание, и призивен завет към достойните ратници във всички области на културния и обществения живот”, пише Георги Константинов.
    Призивен завет!
    Едно по-високо благоденствие и един по-радостен живот...
    ... Понякога смъртта има привилегията да ни предпази от ентусиазирани видения за бъдещето, което никога няма да се случи. 

Георги К.Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините