Щастлив, идиличен е краят на повестта „Дядовата Славчова унука”. Това е България в края на 19 век, с невръстна още свобода, но със запазени и възродени свои ценности: работливост, гостоприемство, почит към възрастни и родители, вярност към любовта на сърцето. Макар и бедни, селските домове са отворени за гости, готови да приютят бездомния, да помогнат на нуждаещия се. Сигурно ще трябва да отворим и прочетем някои от книгите на автори като Влайков от онова време, за да повярваме, че сме били такива, че сме живeли в съгласие с достопочтения патриархален дух, но и с модерните пориви на сърцето, съотносими с универсалните човешки емоции. Ето защо ни е толкова трудно да се примирим с онова, което се случва в българските села днес. Постепенно, едно след друго, те изчезват от картата на България. Вместо усмихнати домакини, ще ни посрещнат обезлюдени домове, продавани на безценица; няколкото останали старци ще ни гледат с очи на обречени, ще нареждат за страшните набези през нощта и деня, наричани от нашите политици с онова почти оневиняващо словосъчетание „битова престъпност”; гладни и злобни кучета ще ни лаят и хапят, буренясали дворове, градини и ниви ще навяват тъжната асоциация с Дантевото предупреждение: „Надежда тука всяка оставете!”...И на този фон всичко останало изглежда кощунствено: парламентът, който не е просто „панаир на суетата”, а АНТИНАРОДНО СБОРИЩЕ, което под закрилата на прословутата Конституция упражнява циничен диктат над всички ни; правителството, което се е превърнало в огромен БЮРОКРАТИЧЕН ОКТОПОД / хората само в едно министерство са достатъчни за възраждането поне на 5 села/, усвояващо алчно европейски пари и обещаващо ни постепенно подобряване на жизнения стандарт; ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, чиито съглашателства в името на оцеляването им изместват всяка гражданска инициатива и възможност за намеса или участие във властта. В ИМЕТО НА НАРОДА българската правосъдна система изпраща в затворите млади хора за това, че са хванати след „дълго планирана акция” на ДАНС с една-две цигари марихуана и оставя на свобода или проточва с години делата на мастити грабители на милиони и милиарди наши и европейски пари...
    Медиите и тази Седмица ни припомниха близалката КТБ, и пак  някакви списъци, пък после те били сбъркани, и ето че, оказва се, 300 родни прокурори и съдии са имали акции в прочутата копаня за отбрани люде, фирми и партии. Пък ние очакваме и се надяваме да чуем за арести, съдебни дела и осъждания на бивши и настоящи министри – така поне, вече знаем, се прави радикално и здравословно за обществото не само в Румъния, но и даже в Македония, където са заведени съдебни дела срещу ексминистри. В този случай е хубаво мечката да мине най-сетне границите ни и да заиграе и у нас. Дано!
    Кметът на София Йорданка Фандъкова обещала, че Столична община няма да допусне да се закрият общински болници. Обещала! Че то не само няма да се закриват болници, а нищо чудно и да се откриват. Докато в Провинцията се закриват. Кметицата би могла спокойно да обещае, че няма да се закриват и училища. Докато в Провинцията се закриват. Би могла да обещае още, че безработицата ще намалее...докато в Провинцията ще се увеличава... Цялата селяния /просто като адресно уточнение, нищо повече/ се изсипа в столицата и тя се превърна в самодостатъчна България, докато извън нея „псета и вълци вият в полята” и „гарвани грачат грозно, зловещо”.
    Изминалата Седмица беше обявена като Седмица на браковете – може би защото завършва с модерния напоследък св.Валентин? Показаха млади хора, които се бракосъчетават. Усмихнати, щастливи, с цветя в ръцете...Хубаво. А защо няма Седмица на разводите? Защо не ни показват хора, които се развеждат – че това си е пак един вид празник, е, може би само за един от двамата, но все пак празник. Така я. Като казвате „а”, кажете и „б”.
    Оказва се, че единствено в България няма закон за несъстоятелността на физически лица. Милион и нещо българи са длъжници на банките, които всекидневно, всекичасно и всекиминутно ни ги рекламират  едва ли не като наши благодетели. Та значи онези с големите пари, собственици на фирми, могат да обявят фалит – кога истински, кога инсцениран – и да отърват кожата си, а българинът, за чийто просперитет уж всички работят, е хвърлен на финансовите вълци, изоставен и незащитен от държавата. Ето защо толкова често можем да чуем около нас изразите „Ега ти държавата! Това не е държава!” Не е. Щото, ако беше, нямаше да се хвали, че едва 55 млн лева са похарчени за проваления проект „Южен поток”, а щеше да потърси съдебна отговорност за харчлък срещу неизвършена работа. Като ми пееш Пенке ле...Пък Велизар Енчев, народен представител, беше още по-краен. „Това е – рече той в едно телевизионно интервю – идиотска държава!” Абе ние, дето сме ги избирали,  кътахме надеждица някаква за оправия, за напредък, а те ни я отнемат.
    През Седмицата се пръкна още една партия.  ДОСТ. Не може Лютви Местан да остане без трибуна и да ни лиши от удоволствието да слушаме словото му, това уникално реторическо бижу, един висш пилотаж на майсторството да говориш засукано, но с намеци за многозначни послания. След онази партия, която ни гарантира ПРАВА И СВОБОДИ, ето че се появи още една, за да ни подаде ПРИЯТЕЛСКА ръка.
    Тодор Г.Влайков е роден на 13 февруари 1865 година в Пирдоп. Освен писател, той е общественик, на три пъти депутат в Народното събрание, оставил след себе си спомена за безукорна честност, безкористно служене на народните интереси, радетел за добруването на хората. Когато на 14 април 1935 година в Народния театър тържествено празнуват неговата 70-годишнина, той произнася слово, което завършва така:
    „Като израснат, като укрепнат в своите сили, като разперят криле и се издигнат във висините, да издигнат заедно със себе си и нашия малък народ, та той със своето по-съвършено изкуство, с богатата си литература, с науката си, с широката своя просвета, със силния си дух и с високия си, проникнат от християнски дух морал, да бъде ценен и почитан от целия културен свят, а в същото време, като постигне по-здраво стопанско развитие, по-справедлив социален ред и възможно най-добро устройство на своята държава, да осигури за всички обитатели на страната, за всички трудещи се маси и народни слоеве едно по-високо благоденствие и един по-радостен живот.”
    Тези заключителни думи на „народняка” Влайков „бяха и пожелание, и призивен завет към достойните ратници във всички области на културния и обществения живот”, пише Георги Константинов.
    Призивен завет!
    Едно по-високо благоденствие и един по-радостен живот...
    ... Понякога смъртта има привилегията да ни предпази от ентусиазирани видения за бъдещето, което никога няма да се случи. 

Георги К.Спасов