„Като няма в труд поету награда,чезне песен, фантазия отпада…“ Този възклик на Дядо Славейков отпреди 147 години досяга един от най-спорните и нерешени/май така трябва и да си остане/ въпрос за предназначението на всяко изкуство. И е нормално на 1 октомври, Деня на поезията, не просто да четем и слушаме стихове, а и да се питаме защо векове наред някои хора търсят съзвучието на думите като висш израз на духовните си пориви. И е ненормално в този ден да шиткаме из улиците или да се излежаваме пред телевизора, вместо да сме част от вълнуващо изживяване като поетическа вечер, или поетическо тържество, или празник…Почти забравихме онези години, в които се устройваха национални, пък и местни поетически празници на този ден, когато нашите поети заставаха пред микрофона и четяха или рецитираха наизуст свои творби. Тук-там, плахо и срамежливо, някои се събират и обявяват камерното си общуване за празник на поезията и духовността. Всъщност цялата ни литература – с изключение на няколко обикнати от медиите нейни представители – битува като наша нелегална спътница, нетърсена, ненужна, често пъти дори обругавана. Книжарници, молове и големите вериги хранителни магазини предлагат лъскавите книги на писатели от близки и далечни страни с техните още по-лъскави истории – измислени или истински, с техния начин на живот, с техния манталитет и с онзи неумиращ оптимистичен възглас „уау!“…