Да се коментира творчеството на Ясен Гюзелев не просто не е лесно, ами си е направо трудна работа.
Дилетантът би казал:“Глупости! Та той е толкова талантлив!“
И тъкмо в това се крие един почти математически парадокс, за който знаем, че е изплетен от невидима с просто око логика. А простото око вижда някакъв „мезалианс“- неравен брак между епистемологията /познавателното/ и онтологията /същностното/. Но тъкмо изключително талантливите творци поемат смело риска и с лекота сватосват и кумуват на такива бракове. И стават кръстници на многобройната им челяд, която за удобство наричаме „творби“.
Ясен е кръстник на неизброимо количество такива деца. Пояснявам- именно кръстник , защото говорим за илюстрации. Техните бащи са Х.К. Андерсен, Якуб и Вилхем Грим, Карло Колоди, Чарлс Дикенс. Но като кръстник Ясен е техен духовен опекун и със своя дух /и дъх/ ги материализира, превръщайки с иконично упование думите в образи. Прави го по един неподражаем начин, изграждайки през годините личен разпознаваем стил, който не заимства от никого и не допуска към него да се присламчват епигони. Стил, еднакво отстранен от малко анахроничния реализъм на Марайя и от умилително бъбривия в детайлите „наивизъм“ на Роберто Иноченти.
В същото време е респектиращ със собствената си академична безупречност и особено отношение към фрагмента, като промъква неочаквани детайли с анекдотична ирония. Прост пример е ковчегът на Пинокио, конструиран така, че е увенчан с прилежна пирамида, която да покрива хипертрофиралия от лъжи дървен нос. Или гравюрата по „Тайната вечеря“ на Да Винчи, забодена на стената в страноприемница „Червения рак“, където Лисицата и Котарака пропиляват жълтиците на Пинокио.
Повод да пиша затова е ретроспективната изложба на Ясен Гюзелев, което ми напомня колко отдавна се познаваме и как от първоначалния ми възторг пред неговите рисунки , този възторг само расте.
Талантливите хора растат. Те никога не остаряват. Талантът е отблясък от детството. В българската изобразителна култура за талантливите илюстратори може да се каже, че „името им е легион“.Така че ще се откажа да изброявам имена- списъкът би запълнил страницата до колон цифрата. Своеобразието на тази школа е в това, че през десетилетията тя не създаде „общ знаменател“, а насърчава индивидуалните логаритми. Но общо все пак има. Всички те са отрицатели на закона на Станислав Лем, който гласи:“Никой не чете, а ако чете- не разбира. Ако пък разбира, веднага го забравя“. Всички наши безспорни илюстратори бяха /и са/ безспорно литературни ерудити.
Ясен Гюзелев е един от най-категоричните корективи на „Закона на Лем“. Похватите му са определено поетични- минимум средства, максимум изразителност. Ако предпочитате- изобразителност. Неподражаема рафаеловска пластичност с простите средства на молива, музикално чувство за композиция, перспектива, родеещи се с имагинерно- езотеричните пространства на Морис Ешер и като „щипка сол“ намигане с ирония.
Така сякаш по дефиницията на Хегел красивото определя себе си като сетивно провиждане на идеята. Може да допълним, че всяка красота е истина и че истината винаги е конктетна. Ясен е роден и живее в света на красотата- духовна и физическа. От етимологическата красота на името му, до всичко на всички около него: бащата и майката, брат му, съпругата и дъщеря му- малката Алиса, която вече е голяма. Като прибавим към това една вродена скромност и пословична непретенциозност в циничния задух на нашето съвремие, портрета на Ясен Гюзелев просто изглежда нереален. Затова започнах с уговорката, че това не е лесна работа.
И макар, че моят професор ни внушаваше един основен закон на изкуствознанието-„Пази се от обобщението!“, пък и без това тук вече оборихме един закон, последните щрихи от моя портрет на Ясен ще бъдат своеобразно обобщение. В едно изречение- без съпоставяне с идеала, реалния свят няма никаква естетическа стойност.
Мисля, че когато се е раждал и трите орисници са произнесли това изречение в хор.
доц.д-р Петър Змийчаров 
