Драги читателю, водени от желанието да ти припомним или да научиш истината за историята на датата 10 ноември 1989 г., ще публикуваме оригинални документи за събитията, променили съдбоносно нашата национална история.
В Държавен архив – Пазарджик са съхранени документални свидетелства за: най-дългогодишният български политически затворник и дисидент Илия Минев; първият протокол с предложение за назначаване на Временна общинска управа; първата политически ангажирана изложба на художника – дисидент Тодор Цонев, гостувала в Пазарджик.

Мария Керезова, началник на отдел ДА-Пазарджик
Ненка Иванова, гл. експерт в ДА-Пазарджик



В памет на Румяна Узунова

НЯКОГА, в ‘89а

Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа” Румяна Узунова

Фондация „Д-р Желю Желев” 2007, София

Съставител: Лиляна Александриева Технически сътрудници: Борис Стайков, Георги Ангелов, Златомира Герджикова, Малина Петрова, Николай Андонов, Николай Тодоров, Павлина Пенкова, Фани Катеринска, Рада Грибачева, Цонка Андонова

ПРЕДГОВОР Звездните мигове на Румяна Узунова

До скоро упорито и съвсем съзнателно се разпространяваше „фактът”, че в България, за разлика от другите страни от съветския блок като Полша, Унгария, Чехия и Словакия например, не е имало дисидентство и че то е възникнало едва ли не след свалянето на Т. Живков от власт. Дори в Съветския съюз имало много по-масово и развито дисидентско движение. Оставям настрана смесването на понятията „дисидент” и „опозиционер”, което лежи в основата на тази смислова бъркотия и на недоразуменията.
Искам да подчертая, че в България близо две години преди падането на режима на Т. Живков, т.е. през 1988 и 1989 беше създадена организирана дисидентска опозиция от правозащитен, екологичен и синдикален тип.
Макар младата демократична опозиция да нямаше никакво участие във вътрешнопартийния преврат на БКП, тя заедно с масираните стачни протести на български турци срещу т.нар. „възродителен процес”, всъщност беше главната причина за падането на режима на Т. Живков. Сваляйки Т. Живков от власт, БКП искаше да вземе стратегическа инициатива, за да не допусне опозицията да оглави демократичния процес.
Както е известно, на практика се получи точно обратното. Падането на личния режим отприщи напълно демократичното движение, върху което БКП нямаше контрол. Но това е друга тема.
Ценното в този обемист сборник от интервюта, които Румяна Узунова е правила с дисидентите, е, че всичко това е нагледно и документално показано. Така че да няма място за каквито и да било политически спекулации.
С това Румяна Узунова не само беляза звездните мигове на своя жизнен път, но откри началото на една нова епоха в политическата история на България.
На читателите навярно ще се стори  пресилено или дори нелепо да се свързва цяла епоха с името на един журналист. В историята на народите обаче, както и в живота на отделния човек, има моменти, които се равняват на цяла епоха. Още повече, че в случая не става дума за моментни събития, а за един период от близо две години: 1988 и 1989 г. През тези две години Румяна Узунова взима от активистите на младата демократична опозиция близо 400 интервюта, които след това бяха излъчвани в ефира не само на радио „Свободна Европа”, но чрез него също и по „Дойче веле”, ББС и „Гласът на Америка”.
Това беше времето, върху което Румяна Узунова остави завинаги неизличимия печат на своята личност.
....
Д-р Желю Желев

	Откриване паметника на Илия Минев на едноименния площад в гр. Септември. 11.10.2008 г.

Част ІІ: Системата срещу гражданите


Глава ІV. Отпорът на гражданите
1. Индивидуалните протестни актове

2. Гладните стачки

 А) Две версии за едно събитие: стачката на Илия Минев (15.01. – 15.03.1989 г.)

а) Гласът на гражданите


Разкази на Виола Иванова
Виола Иванова: Добър ден, обажда се ваша редовна слушателка от София - Виола Иванова. И тъй като не мога да остана равнодушна към съдбата на председателя на Дружеството за човешки права Илия Минев, аз го посетих, със съпруга си, в дома му в гр. Септември.
Румяна Узунова: Кога, кога го посетихте?
В. Иванова: На 12 март. За мен тази среща беше потресаващо вълнуваща. Илия Минев е човек високо образован, интелигентен и преди всичко човек, никога не примирил се с нехуманните прояви в нашето общество. За това му е било отнето толкова много, че е страшно дори да си помисли човек. Повече от 30 години е бил в затвора. Отнемат му всякаква пенсия. Отнемат му дори пенсията от 75 лв., определена му от лекарска комисия – пенсия, която е получавал само един месец. Не е ли чудовищно това: в социалистическа България един човек заради своите идеи да бъде лишен от елементарни условия на живот. А знаем какви са огромните претенции на социализма за най-хуманен обществен строй. Но въпреки всички материални несгоди и терор от страна на властите, на 57ия ден от своята гладна стачка Илия Минев е с бистър ум и бодър дух. Уморява се, когато говори дълго, но е тъй одухотворен, че ми се стори по-жив от многото хора, заобикалящи ме в ежедневието. И все пак: докога ще продължи това?! Лекарска комисия от Отдел “Социални грижи” в град Пловдив в 9 членен състав е установила, че в урината му има много ацетон и е загубил 26 кг от теглото си. През цялото време си мислех: каква ли толкова страшна опасност за властите може да представлява този човек на 72 години, който не тежи повече от 40 кг, има болно сърце и страда от диабет? Гнусните лъжци в пресата нарекоха Илия Минев терорист и убиец – него, който не понася дори духовното насилие, какво остава за физическото! В.  “Отечествен фронт” писа също, че Илия Минев е бил контрабандист и спекулант. Не мога да премълча и тази мръсна клевета. Ако бе и е алчен, Илия Минев щеше да си построи най-малкото кокетна къща или вила на няколко етажа, както правят много отговорни другари. Софиянци добре знаят какво представлява вилната зона в Симеоново и Бояна. Това е всеизвестно! Искам да подчертая, че човек, който се бори за светли идеи, не гради палати! В това може да се убеди всеки, който посети скромния дом на ул. Загоре 16 в град Септември.
А сега искам да изложа накратко в какво се състои борбата на Илия Минев. На 19 и 27 декември 1988 година той изпраща протест, с обратни разписки, до Министъра на вътрешните работи, копие и до Председателя на Народното събрание на вниманието на народните представители и до Районен съд град Пазарджик във връзка на нарушенията - системно и цинично извършвани от органите на МВР спрямо членове на Дружеството. Той сподели например, че при задържането му на 17 януари му е бил нанесен побой. Каза ли са му, че трябва да се срещне със следователя, а се е срещнал с най-обикновен бияч. Представяте ли си побой над 72 годишен човек!? На 16 януари 1989 година той изпраща Заявление-протест до Главния прокурор на Главна прокуратура, в което известява, че започва гладна стачка във връзка със задържането на секретаря на Независимото дружество за човешки права Петър Манолов, изземването на архива на Дружеството, както и личните му поетически трудове. Илия Минев допуска, че през времетраенето на стачката в знак на солидарност ще получи отговор от Министъра на вътрешните работи или от Главна прокуратура, но тъй като и до днес отговор няма, той продължава и до днес своята гладна стачка, започната на 16 януари. Липсата на елементарни средства за съществуване Илия Минев отдавна е приел. В едно обаче остава категоричен и непримирим: да не му бъдат отнети правата на човек и гражданин. За тези именно права той проявява твърдата решимост да умре, ако трябва, каквото всъщност желание е изказал г-н Пеньо Платиников, началник “Следствено дело” на Главна прокуратура на Социалистическа република България. “Да мре!” - отсякъл той пред близките му.
За това Ви молим: да вдигнете на крак световната общественост, за да бъде повлияно правителството на България да вземе разумно решение, да бъде изпратен отговор до Илия Минев с какъвто и да е текст, но да бъде зачетено човешкото му и гражданско право да одобрява или да протестира срещу дадени явления в обществото. Илия Минев не поставя никакви условия, просто държи да се спази закона, който задължава в едномесечен срок да бъде даван отговор на гражданите. Толкова ли е много това: една бланка хартия срещу един човешки живот?! За съжаление, с Илия Минев не може да осъществите контакт, защото телефонът му е свързан с централата в Пазарджик, а там има едно реле, което автоматично прекъсва връзката. Много просто, нали? За съжаление тук, на място, възможностите ни са доста ограничени, а дните минават. Необходима е бърза намеса, за да бъде спасен животът на един светъл и духовно извисен човек, човек, пред чиято смелост можем само да се прекланяме. На тръгване съпругата на Илия Минев, Ангелина, ни покани на чаша чай. Но знаете ли как пресяда всяка глътка в този дом?!… Виола и Пламен Иванови, 12 март 1989 година.
Р. Узунова: Вие член ли сте на Дружеството?
В. Иванова: Не.
Р. Узунова: Вие познавахте ли Илия Минев от преди?
В. Иванова: Не, не, не.
(13.03.1989 г., ролка № 14)

На 45ия ден
Виола Иванова: На телефона Виола Иванова от София. Отново искам да споделя впечатленията си от последната ми среща с Председателя на Независимото дружестово за човешки права Илия Минев в град Септември. Срещата се състоя вчера, на 14 март. С голяма болка ви съобщавам, че неговото здравословно състояние е много влошено. Започнал е да се подува вследствие на голямото количество ацетон в организма. Въпреки това при него идват много хора с молба за членство в Дружеството. Докато аз бях там, имаше едно семейство от София, които попълваха своите молби. Или пък идваха хора, изказващи своята солидарност и подкрепа. Освен това Илия Минев получава много писма, изпълнени с уважение и подкрепа. И разбира се, такива, които го карат да се откаже от борбата си, за да съхрани своя живот. Едно от тези писма, това на Станчо Бочев от гр. Пордим искам да ви прочета: "Дълбоко уважаеми г-н Минев, прекланям се пред Вашия граждански подвиг, изпълнен (съм) с възхищение. Най-искрено Ви пожелавам несломим дух и добро здраве, за да дочакате своята дълбоко изстрадана и напълно заслужена голяма победа. Тя ще бъде победа за всички и на всички онеправдани. Град Пордим, 4 март 1989 година. С дълбоко уважение и възхищение, искрено Ваш Станчо Бочев, учител по философия.” Същият Станчо Бочев е изпратил писма и до Председателя на Държавния съвет на НРБ и до Съюза на българските писатели. Той ги изпраща, нали, и прилага копия от тях за сведение. Сега ще прочита и тях: "До Председателя на Държавния съвет на НРБ, гр. София. Уважаеми другарю Председател, невъзможно е да не съзнавате, че в случая с Илия Минев от град Септември и законът, и моралът са на негова страна. На негова страна рано или късно открито ще застанат всички, водени от най-естественото, но и най-възвишено чувство за човешка солидарност. Защото и каквито и да сме в своите политически пристрастия, религиозни убеждения и граждански позиции, ние преди всичко сме хора - хора с еднакво право на живот и човешко достойнство. Като държавен глава Вие трябва да стоите и оставате винаги над всякакви дребнави партийни страсти, групови или класови интереси и във всеки гражданин на страната да виждате преди всичко човека - с неговите граждански права и свободи. Не свързвайте България и Септември със смъртта на този човек, защото това няма да Ви прости никой. Проявете и този път такта и благоразумието, които винаги сте подчертавали, и спестете на България, на нейния народ и на себе си срама и позора от една ненужна смърт, защото след нея ще Ви бъде невъзможно да говорите, че у нас “всичко е за човека и в името на човека”. Гр. Пордим, 3 март 1989 година, С уважение: Станчо Бочев, учител по философия.” А сега следва неговото писмо до Председателя на Съюза на българските писатели: „До всички, които мислят и съпреживяват като съвестта на българския народ. Другарю Председател, 50 дни в град Септември гасне животът на един човек, дръзнал да потърси своите граждански права и свободи по единстения възможен за него начин: гладна стачка до смърт. 45 дни съвестта на българския народ позорно мълчи. Бъдете сигурни, че след 45 години народът няма да забрави това. И няма да допусне до себе си неспособните да видят общочовешкото в отделния човек. “Септември ще бъде май!”, но Вие не ще бъдете никога това, за което се представяте, ако незабавно и решително не издигнете глас в защита на този човек. Гр. Пордим, 4 март 1989 година, Станчо Бочев." Това са писмата, които исках да ви прочета.
Има и други новини, и сред тях е и следното: че вчера, 14 март `89а година, с Илия Минев лично - по телефона - се е свързал ген. Георги Кръстев, който е началник Отдел Социално-инженерен, на улица „Московска” 5. И последният му е заявил, че на 13и главният прокурор Мръчков го е посетил - посетил е Георги Кръстев - и му е предал, че писмото-отговор на проф. Мръчков до Илия Минев е изпратено от Главна прокуратура на 10 март. На въпроса: сериозно ли е заявил това?, ген. Кръстев е заявил: “Да”. Пак на 14 март към три часа след обед синът на  на Илия Минев Стоян се обадил на баща си и е казал, че на него в Главна прокоратура му е било заявено, че писмото пък е изпратено на 13 март. При поискане на изходящ номер от сина на Илия Минев отговарят, че писмото е пуснато без такъв. Това поражда съмнение у Илия Минев, поради което той продължава своята гладна стачка до получаване на писмото. С получаване на писмото той ще прекрати гладната стачка. Ако междувременно се случи да завърши земния си път, за това ще носят отговорност онези от Главна прокуратура, които не спазват собственните си законови разпоредби в едномесечен срок да отговарят на жалбодателя или протестиращия. За това, ако се случи нещо с Илия Минев, не може това да остане скрито от света. Аз си спомням колко възмутена беше нашата преса по време на трагично завършилите гладни стачки в Ирландия на Робърт Сенс и другарите му. Защо нашата преса не изразява такова възмущение сега?!
(15.03.1989 г., ролка № 16;

За края на гладната стачка
Р. Узунова: Ето, включвам. Говорете.
В. Иванова: Ало? Румяна Узунова ли е? Отново ви се обажда Виола Иванова. С голяма радост ви съобщавам, че късно снощи се свързах по телефона със съпругата на Илия Минев – Ангелина и тя ми каза, че вчера, на 15 март към обед, са получили писмо от Главна прокуратура, писмо - отговор на протеста му. И той е прекратил своята 60-дневна гладна стачка. Нямам думи да изразя огромната си радост за това, че се съхрани животът на този честен и толкова смел българин, когото мога да го нарека съвременния Капитан Петко войвода. И наистина, в съдбата на двамата има много общо, те дори са родени почти в един и същи ден: Петко Войвода - на 6и, а бай Илия - на 5и декември. Искам да завърша с едно пожелание към него: да бъде преди всичко бодър и жизнен, за да запази, както до сега, своя горд и непокорен дух. И още нещо: доскоро добрите и честни хора в България бяха самотници. Нека си пожелаем занапред те да не бъдат такива! Виола Иванова, София, 16 март.
(16.03.1989 г., ролка № 357)









 

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините