II. КУРШУМЪ И ПРИСЖДА
•1. .Отъ мене има 30 наполеона да убиете Такевъ. Не бойте се, не бойте се: и Министерството е наше и началника е нашъ*. Кметътъ Петъръ Мняковъ
2. ,Още снощи Алеко въ ржцегЬ ми издъхна*.
Мнхаилъ Такевъ
Дий, кранта! — даде заповЬдь файтонджията, замахна камшика, остъръ звукъ процепи въздуха и Щастливецътъ и Такевъ поеха къмъ „Коритата", а ние прощално завикахме, съ устремени къмъ „Корията" погледи, като че ли нъщо се кжсаше отъ душитЬ ни и не обърнахме назадъ очи, догдето не изгубихме въ лунната нощь силуета на Тошовия файтонъ ...
Отъ „БЬлча" — тържеството бЬ пренесено въ града, а ние, палавцитЬ, се озовахме иа „Кюсеивановата градина", по-късно прекръстена „Алеко Константиновъ", кждето, подъ цъфналитЪ липи, продължихме да славимъ голЬмото дЬло на СолунскитЬ братя. Где сЬ тия години! Стариятъ учитель — даскалъ Търповъ — и неизчерпаемиятъ изворъ на вдъхновение, на вЬра и безкористие, на народни пЪсни и на Песталоцева усмивка — бЬше въ стихията си, предъ мждроститЬ на бай Василя — всички се удивлявахме, а старозагорското рубинче, нашата Софи, — която, съ позволение казано, теглЬше сърдцето ми, — прекжсваше и отново започваше интимната, строфа на Ботйова: „освенъ тебъ, мале, никого нЪмамъ; ти си за мене любовь и вЬра, но тука вече не се надЬвамъ тебе да любя - сърдце догаря ..."
И когато китарата на Рада Генова долавяше последнитЬ тжжни напЬви и бЬлитЬ й пръсти бавно дърпаха тънкитЬ струни — надъ цЬлия градъ тревожно се разнесе едновременното биене на камбанитЪ отъ тритЬ църкви. Помислихме, що предполагахме — пожаръ! И хукнахме надолу, къмъ града, и за петь минути бЪхме на площада предъ общинското управление. Пожаръ нЬмаше, камбанитЬ биеха, изъ всички улици дотичваха десетки и стотици мжже и жени, питаха се, а кметътъ, ридаейки, едва мълвеше:
- Такевъ и Алеко сж убити оттатъкъ Радилово, подъ “Дряново дере". Сега пжтници ме разбудиха...
*
Куршумъ
Часътъ бЬше 2 и нЬщо. Събра се, мога да кажа, цЬлиятъ градъ. Смутени и плачущи, боси и голи - всички, като сомнамбули, потръгнахме по шосето за Радилово. Моя милость, последенъ, може би, отъ голЬмата върволица, пешъ се намЬри призори при „БрЬста" и въ Пазарджишката болница, кждето бЬ отнесенъ за аутопсия убитиятъ изъ засада нещастенъ Щастливецъ. Траурътъ за него, още първия день, бЬ залЬлъ цЬлата българска земя: отъ всички краища запристигаха съболезнования и съобщения за пристигане на многобройни делегации. Първи бЬха поклонитЬ на Пещера: София Шопова, отъ името на учителското дружество „Христо Ботйовъ", поднесе вЬнецъ отъ рози и съ кжса, но избрана речь, предаде смирената адмирация на ония, съ които 10 часа по-рано Алеко бЪ въ приятна беседа за иероглифитЬ ...
Щастливецътъ, склопилъ хубави очи, 6Ъ извикалъ и цЬлия Пазарджикъ подъ черното знаме на всеобщата скръбь: следъ обЬдъ и другия день многохилядно шествие се покланяше предъ него и съ наведени глави върволицитЬ придружаваха ковчега къмъ гарата, носенъ на ржце, а студентскиятъ хоръ разнасяше изъ долината на вЪчно окървавената Марица познатата елегия на Лизогуба. всЬки се спираше — всички сваляха шапки: кой не бЪ опечаленъ отъ злодеянието, чие сърдце не се обливаше въ сълзи и коя съвесть не протестираше противъ убийцитЬ и злодеитЪ-вдъхновители? — ТрЬбва публично да си спомня единъ позоренъ фактъ: на пжть за гарата, и офицери и войници, намирайки се въ и около казармата, отдаваха по войнишки паметна почить, а амо нЬкакъвъ полковникъ — после узнахме, че той се казвалъ Бочевъ — обърна гръбъ къмъ траурната процесия, като че ли искаше да каже ничево, на Шипка е все още спокойно ...
Виждали ли сте развълнувано море, но не отъ брЬга на Черноморието, а разбунтувани хиляди духове, които ридаятъ и питатъ кои сж виновницитъ за трагедията на нашето време и за разкъсването на Сърдцето на сърдцата подъ българското небе? — Гарата, голЬмата площь предъ нея и задъ нея, бЪ, почернЬла отъ свЬтъ, който се прощаваше съ най-нежния възпитатель на млади и на стари. И сега виждамъ Стоянъ Костурковъ, отъ името на пазарджишкото учителство, да се възправя съ вдъхновена речь и да отправя проклятия къмъ убийцитЬ на Алека, и сега си спомнямъ импровизацията на Константина Нерадова и никога нЬма да забравя гласътъ на онзи младъ писатель, който извика, потресенъ отъ под-лостьта и наемничеството:
— Бай Ганю за петь лева уби своя кръстникъ!
На 13 срещу 14 влакътъ потегли за София, придруженъ, между хилядитЬ поклонници, и отъ 50 - 60 мои съграждани. Какъ много и азъ искахъ да бжда въ тЬзи редици, но, по стратегически съображения, останахъ и пакъ пешъ се отправихъ, заедно съ мнозинството, за Пещера, кждето следъ 2-3 дни се получи „Знаме” отъ 18 май и, вмЬсто да четемъ „Бай Ганю въ Пещера", — въ подлистника 6Ъ напечатано: ДоПещера и назадъ... после следваха три бЪли колони — и, на края, подписътъ на нашия Щастливецъ. А въ уводната статия се казваше:
— „Не се оплаква само отдЬлната личность на Алека, не се оплаква само авторътъ на Бай Ганя, Щастливецътъ на подлистницит-в на „Знаме”, но оплаква се и невинната жертва на бЬсни партизани, които не намиратъ други средства да се справятъ съ своитЬ противници, освенъ съ пушката, хайдушки насочена изъ засада посрЪдъ нощния мракъ” ...
Защо бЬ обичанъ, като любима избранница, Алеко? — Точно единъ месецъ следъ убийството му, на 11 юний, „Знаме" даде непечатания до тогава неговъ фейлетонъ
— “Разни хора, разни идеали”, посветенъ на Найчо Цанова. Прочети го, читателю, прочети го и ти ще видишъ чистата душа на човЬка, който трЬбваше да носи две имена Безсребърникътъ-Щастливецъ: той ходЬше по цЬли дни безъ аспра, лежеше подъ юрганя си и душата му плачеше, че нЬма рупче да дари сурвакницитЬ срещу Василовъ-день и затова пише Честита Нова Година и той не бе като другитЬ, които успЬватъ да минатъ на линия: Алеко, ако беше меркантилъ, нЬмаше да бжде Щастливецъ!
Присада
Единъ вестникъ тогава бе писалъ, безъ срамъ и безъ съвесть, че пещерци били устроили убийството на голЬмия поетъ и писатель. Тоя вестникъ и днесъ съществува! А установената истина е една: София и Пазарджикъ, чрезъ съдействието на Радилово, пръснаха човешкото сърдце на Алека. Не София, Пазарджикъ и Радилово на народа, не, а властниците въ столицата пошушнаха, големците въ окржжния градъ го втълпиха, а малкитЬ въ нещастното село го приведоха въ изпълнение.
Процесътъ започна на 3 ноемврий 1897 предъ Т. Пазарджишкия окрженъ сждъ: той имаше № 867. Тоя процесъ, по голЬмина, бЬ третия по редъ следъ нашето освобождение: Стефанъ Стамболовъ, Анна Симонъ и Алеко Константиновъ. Доказа се предъ сжда, че радиловскиятъ кметъ Петъръ Минковъ е казалъ на единъ отъ убийцитЬ: „ще убиете Такева и ще получите 30 наполеона възнаграждение”, а следъ като убийцитЬ се завърнали отъ „полесражението" — единъ отъ подбудителите ги разпиталъ за резултата и далъ на по-стария отъ тЪхъ само петь лева, вместо тридесеть наполеона ...
И само за петь лева увиснаха на вжжето кметътъ Петъръ Минковъ и Милошъ Топаловъ, а другитЬ отидоха въ затвора на покаяние. Предъ сжда главниятъ виновникъ отъ село бЪ казалъ: „азъ трЬбва да открия една тайна, която до сега не казвахъ”. Изправенъ до бесилото — той все още се надЪваше, че ще бжде спасенъ отъ София и занесе въ гроба голямата тайна, която, споредъ прокурора, бЪ достояние на цЪлъ свЪтъ:
— „Въ Т. Пазарджикъ е публична тайна, че Радиловскиятъ кметъ се е готвЬлъ да убие Михаилъ Такева".
А за малкитЬ — Хинекъ Майеръ, прокурорътъ — бЬ добавилъ:
— „Никога не съмъ мислилъ, че азъ ще съставямъ обвинителна речь противъ убийцитЪ на гениалния творецъ на Бай Ганю — покойниятъ Алеко Константиновъ. Днешното съчинение азъ смЬтамъ да нарека Бай Ганю побЬснЬлъ. Покойниятъ Алеко, мжжътъ съ доброто сърдце, никога нЬмаше да напише това, което написахъ азъ. Неговиятъ Бай Ганю бЬше му родното дете, дете похвалено съ недостатъци, които му е завещала злата сждба, вЬковното робство. Но, все таки, това дете бЬше му любимо... Азъ пиша съчинението съ перо, вие, господа сждии, ще произнесете своята присжда въ видъ на критика. Тая критика ще бжде сжщевременно и цЪрътъ за бЬса, въ който е попадналъ Бай Ганю...
Тжжното е, че въ примката на Темида попаднаха малкитЬ, а голЬмитЬ, които бЬсуваха и организираха убийството, останаха на свобода и сатанински вдигнаха чашитЬ съ шампанско за “Богъ да прости Алеко...”
Христо К. Пунев
|
