07.03 – 13.03.2016

Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив кръговрат...
„Жена”, Блага Димитрова

    Това стихотворение на Блага Димитрова винаги възкръсва като надежда, като самочувствие, като самоотстояване на много български жени на 8 март, Международния ден на жената. Както много от празниците, така и този е посрещан нееднозначно и от мъже, и от жени, натоварван е с политически или пък откровено пошли значения. Но така или иначе цветята и усмивките през изминалия вторник бяха безусловно доказателство за необходимостта му – поне за немалка част от жените. Романтичното настроение изисква искрено съизживяване, откритост, душевно разсъбличане. Може би затова много от нас, мъжете, се страхуват да покажат чувствата си в този ден към онази, която обичат. Поне аз не го правя. Предпочитам да поставя този ден в сферата на хумора и закачката. 
    Предложението за задължително гласуване, внесено от Патриотичния фронт, мина на първо четене в Народното събрание. И какво излиза? Месеци наред събирахме подписи за същото, няколко стотина хиляди, и не се получи, а ето че сега една партия, дори непредставена в правителството, сякаш на шега, бързо и леко го направи. Странно е, или поне така изглежда. Може би депутатите-партийци с това искат да ни покажат, че т.н.граждански инициативи за различни референдуми са обречени на неуспех, ако не са оглавени от конкретна политическа сила? Ние, избраниците, ще решаваме кое и кога да стане, а не вие, нищожни електорални единици – такова е „посланието”, независимо по какъв друг начин ще го обяснят.
    Поредният „инцидент”, поредният побой на граждани от страна на охранители. Един от очевидците обаче в случая е популярно лице - Кубрат Пулев. И боксьорът, с присъщата му прямост, не сподели „официалната” позиция, която отново оневинява побойниците и търси причината в жертвата. Та за случилото се през Седмицата в дискотека „Плаза”, Студентски град, Кубрат Пулев заяви: „Умират деца, които бързо биват забравяни, а онези, погубили невинен живот, крачат  сред нас безнаказани. Това трябва да спре. Институциите трябва да се събудят. Органите на реда – полиция, прокуратура, цялата ни съдебна система, да се обединят, да заработят истински, професионално. НЕ МОЖЕ ДА ИМА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ БЕЗ НАКАЗАНИЕ”. Каза онова, което всички останали мислим и казваме. Но друго е да го чуем и от човек като него. И да продължаваме да искаме реформи в най-нереформираните ни системи – МВР, правосъдие, здравеопазване, образование. Защото вече ни притискат да си мълчим. Пример: случаите с журналистите от Варна и Бургас, които са заплашени от уволнение заради публикации в електронни сайтове върху правосъдни казуси. Шефовете на една от медиите получили писмо от Съюза на съдиите, където, общо взето, се изисква от журналистите да не коментират делата и присъдите, защото те били извън тяхната компетенция.
    След турнето си в Америка една от многото наши фолкпевици - Емануила, заявила:„Никога не бих отишла да живея в Америка. Хората са лицемерни, говорят ужасно, природата им също не ме впечатли, даже съжалявах, че отидох да видя Нигарския водопад”. Това капризно неодобрение на американския начин на живот вероятно ще повдигне самочувствието на много българи, принципни американофоби. В края на краищата трябва да намираме причини, според които не сме се заблуждавали. Допускам, че янките не са обърнали дължимото внимание на новите устни и гърди на певицата ни, на екзотичния й тоалет – или може би са го направили, но не с възхищението, което ние тук й отдаваме, а с един недвусмислен намек за принадлежност към една кагегория жени с по-фриволно житейско поведение? И защо, продължавам да се питам, нашенката е включила в своя тотален негативизъм и Ниагарския водопад? Изглежда, Щастливеца не е успял да я направи съпричастна на собственото си удивление от това „чудо на природата” чрез пътеписа си „До Чикаго и назад”? Или може би това е пропуск в образованието на фолкпевицата? Колко е хубаво, че сме различни!
    Радетелите на къмпингуването отново протестираха срещу намерението на правителството да глобява за палатки в планината и в близост до морето. Разбира се, ако бяха кредитни милионери, от онези, които бяха обгрижвани от КТБ, щяха да си имат собствени хотели на пет метра от водата и заграбена цялата плажна ивица с платени върху нея шезлонги и чадъри. Всичко се прави за благото и печалбата тъкмо на онези, които ни ограбиха/и продължават да го правят/. Деца на „социално слаби” магистрати си построиха цели комплекси по нашето Черноморие, които, естествено, трябва да бъдат запълнени с летовници...а вие, измекяри такива, жалки палаткаджии, прошляци ниедни, закъснели хипита и бунтарчета, чупката, дим да ви няма!
    13 март, неделя, Сирни Заговезни. Ден за прошка. Но ден и за „оратница”, времето, когато вечерта се палят огньове; казват – за прогонване на злите духове. Едва ли като деца сме знаели това, когато дни наред преди това събирахме изсъхнали клони от дъб, габер, липа, хвойнови храсти и всичко това го складирахме в нечий двор – най-често в нашия. По-големият ми брат беше нещо като тартор. И междувременно правехме бомби: използвахме различни по размер тръби, в които слагахме барут, изтотвен от самите нас /дървени въглища+амониева селитра/, от двата края позатиснат с малко плат, после удряй с големия чук от двете страни и ето ти бомбата. След това идваше построяването на „оратницата”. В средата забивахме висок кол, около който конусовидно трупахме клоните и храстите. Различните махали се състезавахме – кой по-късно ще запали огъня. Искахме другите да повярват, че вече сме запалили огъня, за целта използвахме „лъжовник”, един по-малък огън. Събираха се хора – мъже и жени, деца, най-вече деца, идваше съседът ни – бате Благо Грънчаря/той и баща му правеха глинени грънци, окаринки, бърдучета, стомни, саксии/ и разтягаше акордеона си – свиреше хора или модерни за времето си мелодии, понякога валс, румба и хората играеха и танцуваха...Когато всичко изгореше, оставаше жаравата – и ето го нашето време, заради което толкова отдавна сме се готвили. Оставахме само ние, момчетата. Изваждахме от скривалищата си „бомбите”, пъхахме ги в жаравата и бързо се отдалечавахме, лягахме зад различни насипи и очаквахме гърмежите. И те идваха – един, два, три...Брояхме, защото понякога се случваше да чуем по-малко гърмежи, отколкото бомби сме направили. Случвало се е след това да ровим из жаравата и да рискуваме да бъдем ранени. На сутринта идвахме и търсихме около огъня останките от тръбите и ги намирахме „цъфнали като майска роза”...Спомени, спомени, ах, тези коварни издайници на възрастта и времето!
    Блага Димитрова НЕ Е родена през тази седмица. Използвах я като олицетворение на Жената, която беше централна фигура през Седмицата. Авторката на романите „Лавина” и „Лице” и вицепрезидент на Желю Желев в продължение на една година, имаше силно политическо присъствие в навечерието на Промените у нас и след това, както и впечатляващи литературни награди за творчеството си – лично и преводно. „Горда съм, че съм жена” е последният стих от стихотворението й „Жена”. Леко патетично, но като поанта несъмнено вече обосновано. Даже днес изглежда и като резултативно въздействие на следващите поколения. Защото все повече са случаите, когато мъже сменят пола си; ето че това направиха и небезизвестните братя Уашовски. Сигурно тази тенденция има обяснения – научни или психологически, но  хората на село биха бързо и категорично отсекли: „Надвили са си на масрафа”. Това ненаситно желание да се изживее всичко възможно открива нови хоризонти – предимно за богатите. Нищо чудно след още някоя година 8 март да се превърне в общочовешки, полово необвързан празник, в който манифестациите на любов да бъдат оригинални и екзотични. 
    Ще видим!

   
Георги К.Спасов

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините