В този свой фейлетон Св.Минков иронизира мечтите на „довчерашните царедворци, царските демократи, монархосоциалистите, задокеанските утописти и свенливо усмихнатите фашисти” за бъдещето на България. В характерния си памфлетен стил той зачерква техните „царски спомени”, техните „невинни исторически куриози”. Можел ли да е допусне, че малолетният по онова време цар след години ще се върне в родината си в новото си качество на премиер, че републиката ни ще се превърне наистина в „райска градина” – но само за онези, които замениха каузите си с печеливши клаузи на своите договори за обществени поръчки и акции; само за онези, които в своето пълзене нагоре омърлявиха манталитета ни, културата ни, образованието ни...и ни обрекоха на нищета, дори без лъжливи обещания за светлина в тунела, а само с успокоителната заплаха, че би трябвало да се радваме на стабилността на държавата, иначе...
Иначе продължаваме да ЧЕСТВАМЕ ГИБЕЛТА на Апостола. Поредно публично събитие и повод да видим управниците си, които поднасят цветя и венци на паметници на Дякона и да приглаждат със строго-тъжно изражение лентичката на венеца. Тези омерзителни сцени се повтарят всяка година на 19 февруари. И недоумявам: какво всъщност честваме ние? Смъртта на Левски? Че това за честване ли е? Не трябва ли да е помен, възпоменание, изобщо тъжно припомняне на една трагична дата?
По едно и също време и парламентът, и президенството откриха изложба, посветена на 143-годишнината от обесването на Апостола. Сякаш се съревновават да покажат на българите какви ревностни последователи са на делото на Левски. Излагат негови вещи, прословутото му тефтерче с онзи драматичен въпрос „Народе????”, ножа му...като нямаме наследен апостолски дух, залагаме на фетишизма, вярваме на твърдението на един доцент по философия, че е открил в пещера край Ловеч предполагаемо скривалище на Левски, обявяваме нечии духовни одежди за негови, защото, според откровеното признание на председателя на комитета „Левски” Васил Василев, дори тези дрехи да не са на Апостола, по-добре е да се обявят за негови, за да възпитават младите в патриотичен дух. И няма значение, че истината е друга. Свикнали сме да употребяваме само онази истина, която ни е удобна – и така изкривяваме не само историята, но и настоящето.
Преди дни председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер намекна, че Румъния може да ни изпревари в отпадането на механизма за сътрудничество и проверка. Виновниците за изоставането веднага се направиха на незаслужено обидени и унижени. Дори бизнесът, но този, който е покровителстван от властта, обяви чрез собственика на един футболен отбор това изказване на председателя на ЕК за напълно несправедливо и дискриминацонно и нарече автора му „брюкселски чиновник”. Тези думи станаха любими тъкмо за онези, заради които ни критикуват и които не само искат да неглижират проблема, но и да демонстрират едно пренебрежително, а за тях може би „мъжкарско” отношение към ЕС. Но ето че „чиновникът” Юнкер ден или два след това обяви българския премиер за свой „брат и приятел” и го увери, че до края на мандата на ЕК мониторингът върху България ще отпадне. Трогателна беше тази среща между двамата. За миг или два дори се почувствах горд, че съм българин. Даже и Бойко Борисов изглеждаше горд. Може би за да оправдае доверието на своя „брат”, по-късно премиерът обяви във Фейсбук, че ще измете корупцията от страната ни. А дано! Беше сниман с метла, подарена му от благодарните чистачки на летището, спасени от уволнения или съкращения след негова лична намеса – поне засега. /Между другото МЕТЛАТА е често използван символ на радикални намерения. Спомням си как преди двайсетина години, когато СДС имаше огромна народна подкрепа, най-кресливите му привърженици истерично размахваха метли с неизменните викове: „Ще изметем комунизма завинаги!” И започна едно метене.../
Схемата „тука има, тука нема” сигурно е „лицензирана” от българи. Поредната игра е тази с Евелин Банев-Брендо, считан за „краля на кокаина” и обявен от 190 държави за издирване. Само преди седмица бил забелязан да се разхожда из центъра на София, сега пък изчезнал, най-вероятно в чужбина, предполагат „специалисти”. Ами така ще е, след като Софийският апелативен съд е преценил, че доказателствата срещу него били само „косвени”. Всички знаем официално, че „царят” е облякъл новите си дрехи; не сме деца, за да извикаме, че е гол, щото, току-виж, съблекли и нас. Приказките са за другите, може би за такива като румънците, които започнаха да им вярват.
Седмицата беше добра за българския спорт. Григор Димитров стигна до полуфинал на тенис турнира в Дерей Бийч; ансамбълът ни по художествена гимнастика спечели турнира в Москва, която не вярва на сълзи, но повярва на качествата на нашите гимнастички и призна доминацията им; двойката момичета по бадминтон побеждават; българската шахматистка Антоанета Стоянова спечели първата си партия на турнира в Техеран, макар и забрадена / питам се: как така домакините изискват определено облекло за жените в съответствие с техните традиции и култура, а ние нямаме право да забраним носенето на бурки, което пък въобще не си пасва и с културата ни, и с религията ни, и с манталитета ни!/
Почина писателят Умберто Еко, за когото много говорят, но малко са чели, а още по-малко разбират. Почина и Харпър Ли, авторката на „Да убиеш присмехулник”. Напускат ни духовни лидери, зейват празнини, към които напира посредствеността. Но имам странното убеждение, че възвишеното се самоохранява, че самовъзниква, че е неизтребимо...
Светослав Минков е роден на 17 февруари 1902 г. в гр.Радомир.
„Той беше един самотник в българската литература: без предходници и следовници” – пише за него Симеон Султанов.
„В своята полемика с буржоазния свят – продължава Султанов
, - Светослав Минков прилага една постоянна, изпитана тактика: преди да произнесе присъдата, осмива с хапливи двусмислици неприятеля, прави го жалък и жалък”.И умните хора, какъвто несъмнено е Св.Минков, понякога попадат в капана на собствената си ирония – дали защото е бил недостатъчно далновиден или пък наивен, не знам. И тъжно, и нелепо звучат днес неговите хапливи обвинения към „довчерашните царедворци”, че искали такава държава, в която „
важното е не те да служат на републиката, а тя да служи на тях. И още по-важно е: народът да стои малко по-далече от управлението, да си гледа работата и да не пипа постоянно конституцията с грубите си ръце”. Сякаш годината не е 1946, а 2016.
Остава да се попитаме: каква е разликата между „довчерашните царедворци” и днешните ни управници?
Георги К.Спасов
