преглед на един ежедневник от 13.07.2015

   20-годишнината от клането в Сребреница, окачествено като военно престъпление по време на гражданската война в Босна и Херцеговина, повдигна отколешни вражди и спомени. Превърна се и в повод лидерът на ДПС Лютви Местан отново да упражни ораторските си влечения: „Камбаната на Сребреница трябва да се чуе и тогава паметта на 8000 жертви ще се успокои...” Трибуналът на ООН класифицира това клане като геноцид. А защо, г-н Местан, вие и вашата партия не подкрепяте предложението България официално да признае масовите кланета и насилствената депортация на над 1 000 000 арменци в периода 1915 – 1916 година като геноцид? Да не би защото избитите 8000 босненци са мюсюлмани, а десетки повече закланите арменци са християни? Или защото Онова се е случило в началото на 20 век, а Това в наши дни? Лицемерието е визитната картичка на нашите политици, но лидерите на ДПС са неговата  еманация.
    „Държавата взе очите на слепите” – сигурно за подобни заглавия дават премии. След тръпката от ужас следва пояснението, че става дума за услугите на т.н. лични асистенти на напълно слепи хора, отнети заради административни абсурди – просто защото програмата „Помощ в дома” изтекла на 30 юни 2015 г. За това незрящите били уведомявани ...по интернет, разбира се, без версия за слепи хора. По тази програма са разчитали 14 186 лица. И сега чакат, само онези обаче, които са успели в десетдневен срок да подадат документите си за втората програма.
   И докато у нас на хората с увреждания става все по-трудно да живеят, в Германия, по-точно в гр.Бремен, предлагали сладолед на кучетата си с вкус на наденички. Помня, имаше един на село, който биеше много магарето си. И хората казваха: „Да не си магаре у еди кого си!” А друг имаше крава и си я гледаше много добре. И хората казваха: „Ей, крава да си у еди кого си”. Та хубаво е да си куче в Германия и не толкова да си човек в България, особено с физически проблеми...
   Кримихрониката очаквано не разчита на читателско състрадание, а на ехидно злорадство, че не сме измежду потърпевшите. „Суетна” баба скочила от балкона. Преди да се самоубие се подготвила така, че да не се обезобрази. „Спипали муле” с амфети за 250 бона. Дъщеря на борец се убила от 7-и етаж. „Изрусена” задигнала пенсията на старица, няма как по това полицията да не я открие. Намереният в луксозен джип убит в „Бояна” е идентифициран. Бил еди кой си бизнесмен и „вероятно” сам се е прострелял, щото, видите ли, куршумът дошъл от дясно наляво. Ами на дясната му седалка може да е имал друг човек. И още: „вероятно” мъжът е спрял там през нощта и се е гръмнал. Известно е, че досега не е разкрито нито едно поръчково убийство от общо 150. Може би защото работим по „теорията на вероятностите”...
   След четвърът век Преход можем да признаем, че у нас има само една категорична, всепризната победа – тази на парите. В нея се вричат и управници, и политици, и депутати, и бизнесмени, и магистрати, и журналисти, и ... обикновени хора. Така е било, така и ще бъде, казват старите хора. Даже Петко Р. Славейков написа цяла ода в потвърждение на тази нелицеприятна максима:
........
Радвай се, парице,
всесилна царице!
Ти патрици прогласяваш,
ти попове осветяваш,
ти безумни умъдряваш,
ти и старци подмладяваш,
ти и грозни разкрасяваш,
ти си, дет света управляваш!
И какво ти не направяш?
Родения за мотика
поставяш го ти владика,
направяш го и патрика.
Недостойния чрез тебя
висши длъжности обсебя.
Сичко с тeб са лесно върши
и затуй та секи търси.
Женско, мъжко теб обича,
старо, младо, след теб тича.

   А Патриархът на българската литература, толкова пъти възрадван и отчайван от победите и паденията на обичаната от него България, вижда друг изход и ни зове към него с императивни и настойчиви заклинания :
...
Да работим! Бедствията бягат
при труда и прав е наший друм.
Хленч, сълзи в дни тежки не помагат,
а десници здрави с бодър ум.

Да работим дружно и съгласно,
ден изгубен е изгубен век,
на живота ни в морето бясно
труд е наший Ноевий ковчег!

   Ех, Дядо Вазов, призоваваш ни към нещо, което вече е почти забравено. Ще ни трябват години, за да построим българския си Ноев ковчег, който да ни спаси от хаоса на собственото ни безпътие и да ни отведе...не, не на върха на планината Арарат, а в голямото европейско семейство като благосъстоятелен и равноправен народ, с достойнство, с морал, с гордост…Ще ни трябват години.


Георги К.Спасов

ПП Числото 13 и 80-я ми поред „Бръснещ полет” са удобна комбинация за край на публицистичната ми авантюра. Благодаря на Па-медия-Пазарджик за неразумното й решение да публикува текстовете ми, както и на читателите ми, независимо дали са били съгласни с мен или не.






Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините