Проучване във Великобритания подредило най-крилатите обиди в света, като под номер едно безапелационно се наредил сър Уинстън Чърчил. Той заковал известна лейди със следната забележка: "Аз може и да съм пиян, госпожо, но на следващата сутрин ще съм изтрезнял, докато вие ще си останете все така грозна!" Очевидно чувството за хумор на този велик мъж е също толкова забележително, колкото и това, което е направил, казал и написал. Но нека все пак уточним, че не става въпрос за лек, безобиден хумор, нито за игрива ирония. Подобна язвителна, често злобничка забележка към някой, който ти е паднал на мушката, си е чиста проба сарказъм. А сарказмът не подбира: жена, мъж, аристократ, простак, умница, хубавица. Простичко казано, това е като да те ударят с тухла четворка по главата, без да искат да те усмъртят. Целта е леко да те зашеметят, от което състояние не можеш да излезеш от няколко часа до няколко години. 

Без да се опитвам да допълня онази престижна класация, предлагам да направим един съвсем повърхностен преглед на смешките, които напоследък, на фона на цялата съсипия и хаос в държавата ни, не само ни развеселяват, но понякога и услаждат живота ни. Че то ако не се посмееш на другите и те не се посмеят на теб, и заедно не се посмеем на общия си хал - по-добре да хващаме пътя … Към Лондон, например. А както е известно, там ни чакат с червен килим, духова музика и… други хубави работи.

багерчето не могло да копне плочките и това предизвикало конфуз. И защо, моля ви се? Голяма работа. Едно време при соца всичко се правеше здраво, та да остане „от векове за векове”. Ама младите не знаят и затова тръгват с традиционни способи. Да питат! Да бяха поканили Силвестър Сталоун (например). Представяте ли си как слиза от Поршето, залага онзи експлозив - Ц4, А5 или Ф16 - не помня (не внимавам много в екшъните), опва дългата жица, залягат гостите и зяпачите в окопа (предварително изкопан), нашият кмет, изтупан с костюм „Армани”, пали пура, а г-н Роки приближава с онази походка на пантера (ала Юл Бринър) и пали фитила от пурата. След това, без да бързат, разговаряйки на ушенце, двамата се отправят към окопа и в последния, ама най-последния миг, на забавен кадър се хвърлят в него. Който зарадват долу - зарадват! Другите - следващия път. Журналистите сами да решават. Ще скачат ли, или ще се правят на герои?! Представяте ли си, скъпи съграждани! Взрив, огън, пушек! Въздухът трепери! Тъкмо нищо няма да остане от ЖП гарата, защото от това, което аз със скептичното си око видях, това ще е основен ремонт. Чак пък багер да прави първа копка. Затова сигурно малко фалстарт се получи. Ама, народът мъдър български и за туй чудо нещичко е казал: Всяко зло за добро! Дано пък стане гара за чудо и приказ! Дано!

си умират да обвиняват другите в собствените си грехове. Не че са чак толкова глупави или им липсва елементарна интелигентност (която за съжаление не се придобива с лазене по разнопосочни политически дестинации). Тесничко им е кръгозорчето и нямат въображение да измислят нещо по-различно от това, което самите те са сътворили. И после да го припишат на другите. А другите пък, като се ядосат, започват да ги наричат от трибуната нагли, безпардонни и арогантни, защото нали и те същото били правили?! И всичко това, разбира се, го дават по телевизията. В този етюд, най-общо казано, се съсредоточава целият ни политически живот. И понеже сценарият е отрепетиран, някои по-хитри взеха да се възползват от ситуацията и да влизат остро в медийното пространство с фрази и мъдрости, които после четем на първи страници. Например как Борисов щял «да пусне Цветанов по бобслея». Или изваждането на тежката артилерия на световната класика - Ф. Достоевски, но не с някоя мисъл или поне цитат, а със заглавие. Понеже не можеш да му кажеш на колегата «Идиот», защото ще те осъди като едното нищо, му припомяш някое заглавие от класиката и готово.

За тази цел май е време партийните централи да изготвят нови опорни точки, които да включват заглавия не само от литературната и филмова класика, но и от поп, рок, реге - класиката и всякакви други класики. Например наскоро една напориста (и ужасно скучна) депутатка, която по никакъв начин не могат да я свалят от трибуната, отказа да отговори на безобидния журналистически въпрос как щяла да отпразнува Св. Валентин. Не било тяхна работа! Абе кажете нещо мило и духовито, бе госпожо! Пропукайте черупката! Жените в политиката, ако и да са мъжки момичета, са преди всичко жени. Ама като си опериран от чувство за хумор, се налага и по-остричко да те сръчкат. И понеже не мога да се сетя за заглавия от световната класика като „Скумрия”, „На всяка манджа мерудия” и „Бургия”,  ще се въздържа от сравнение.

Онези хора изобщо не ги е еня за нас. Те живеят в друг свят, хилядолетие и измерение. Ние обаче не в Ганковото кафене, в Националния парламент си имаме комисия за сътрудничество и приятелство с тях. И преди сме я били имали, и ще продължим да я имаме. Докато смъртта ни раздели! Та тези комисии за братство, сътрудничество, любов и омраза за пореден път показаха на редовия български гражданин за какво плаща данъци. Очевидно освен за светлото ни бъдеще, народните ни избранници треперят и за международното положение. Затова от време на време прескачат до някое по-далечно място, за да си купят сервиз, килим или чорапи и да огледат като как е ситуацията. И после да напишат доклад. А на приказките, че всъщност онези държави плащали разноските, да кажем ПАК, че «безплатен обяд няма».
Но нека се върнем към великия Чърчил и му кажем (условно) следното: Срамота, мистър Чърчил! Може ли един джентълмен да говори така на една лейди! Вярно, че благодарение на тази фраза тя е станала прочута, ама все пак … Да кажеш на една жена, че е грозна, е по-страшно от това да й кажеш, че е дебела. Но аз пък взех да я харесвам тази лейди Астор. Може и да е била грозна, но поне е имала куража да разгневи най-влиятелния човек във Великобритания.
Остава да добавим, че сарказмът на Чърчил, като всеки добър (класически) сарказъм, винаги е предизвикан -

Затова на фона на злорадството на бившия ни премиер, че нека, нека ни е зле сега, та да ни стане още по-мъчно за него, да му припомним, че тази държава не е негова. Нито на Първанов, Станишев или Доган, нито на който и да било друг лидер на нещо си, още по-малко на онзи несъстоял се цар. А народът български не е рая! И всеки опит да се държиш с него като господар, за който мат`риалът е готов да умре от любов или глад (по избор), е поведение грандоманско, комично, та и инфантилно. Затова да не мисли толкова за нашите чувства, а да помисли за себе си. Като какво ще прави един ден, когато този театър на абсурда свърши?! Магистрали ли ще строи, футбол ли ще рита, звездите ли ще следи (да не би някоя да избухне) … Ние все някак ще преживеем без него.
Както и без всички тях.
Накрая ще си призная, че въпросната фраза на Чърчил ме заинтригува и по лични причини. Ядосан от публикациите ми (пак), един мой виртуален „фен”, ме нарече грозотия. Е, можеше да бъде и по-зле - да ме нарече дърта кранта например! Но въпреки ярката му изява, ние с него нямаме никакъв шанс да влезем в която и да било престижна класация. Първо, защото той очевидно много държи да си остане анонимен и се подписва с никнейм, определящ не само идеологията, но и писхичното му състояние. И второ, защото ще  му отговоря като сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил (сиреч, няма да сме оригинални):  «Аз може и да съм грозна, господине, но поне едно време бях хубава. Докато Вие завинаги ще си останете сервилен, злобен и никому неизвестен страхливец».


Грозна като смъртта
Мариана Бойрикова



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините