През есента на 1894 г. участва заедно с Георги Стефанов в учредителното събрание на социалистическата организация в града, проведено на остров „Свобода”. През 1896 г. е избран за секретар-деловодител на партийната социалистическа организация в Пазарджик.
Първите му стихотворения са отпечатани в списание “Общо дело” през 1901 г. и са в духа на социалистическите идеи.
През януари 1902 г. Димитър Бояджиев с подкрепата на К. Величков и В. Велчев се установява в София и постъпва в Отделението за печата при Министерството на външните работи и изповеданията.. Същевременно е уредник на Величковото списание “Летописи”, в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език – творби на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев и др. От 1907 г. до 1909 г. е секретар на Българското консулство в Марсилия. Последните му стихотворения излизат във вестник “Българан”, списанията “Летописи”, “Слънчоглед” и др.
Самоубива се заради нещастна любов на 12 юли 1911 г.
 |  |
| Димитър Бояджиев на 14 години | От дясно наляво: Елин Пелин, Димитър Бояджиев с Любомир Давидов и Петър Нейков. София, 1907 г. |
Външният му вид, както и вътрешният му мир излъчват една неземна чистота и обаяние. През погледа на Елин Пелин Димитър Бояджиев изглежда така: “Тънка, изящна, слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубаво къдрави, с чисто фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха, Всички го оприличаваха на Исуса.” Димитър Бояджиев е мълчалив, не споделя съкровени мисли и терзания и с най-близки роднини и приятели. Едничка поезията му говори.
В поетическото развитие на Димитър Бояджиев се забелязват два периода Още в първия период (1901-1903 г.) преобладава лексиката на мрачните тонове, повечето стихотворения са прорязани от тежки предчувствия, макар че се срещат и творби, където завладяващ е оптимизмът. В началото на века почти всички интелигентни младежи са обладани от духа на социалистическите идеи. Но много от тях се разочароват и отново поглеждат действителността с трезв поглед. Така става и с Димитър Бояджиев.
Чрез стихотворението “В самота” поетът разкрива своята същност. Каквито и усилия да полага, той не може да промени природата си:
“О, кой създаде мойта орисия?
Сред глупав глъч, сред срамна суета,
С размътен поглед ходя из света,
Преследван от зловеща проклетия.
Във мрачна и незнайна пустотия,
далеко от “световните борби”,
аз лесно бих избягал, може би, -
но, боже, де от себе да се скрия?!....”
Този трагичен въпрос звучи като рефрен през целия живот на поета.
От 1904 г. до 1909 г., с изключение на 1905 г., Димитър Бояджиев нищо не печати, защото престава да пише. Причините за тома мълчание не са ясни. В началото на 1909 г. се връща към поезията с обнародването на хумористични стихотворения. От престоя му във Франция се ражда стихотворението “Марсилия”. Но в същност истинската поезия продължава с публикуването на сонетите – “Нощем”, “Боязън”, “Измяна”, по-късно – “С дълбока нежност”, “Елегия”, “Писмо”, които стават шедьоври в областта на българската любовна лирика. Те се отличават със съвършената си художествена форма. Словата въплъщават в себе си музиката, която извира от душата на поета. Чрез тях Димитър Бояджиев се нарежда до най-добрите майстори на българския стих. Родее се със символистите, но не принадлежи към тях. Заедно с Пейо К. Яворов поставят началото на психологическото направление в българската поезия, което следват по-късно Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов и др.
В поезията на Бояджиев няма резигнация и проповеди на отчаянието, самотата, смъртта. По дух и характер лириката на Димитър Бояджиев е изповедна. Поетът не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност. Стилът му носи подчертано романтико-лирична багра.
“Сподавен вик” и “Вечерен трепет” са последните две стихотворения, които Димитър Бояджиев публикува. Те са страшни откровения на човек, взел своето решение:
“И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата, –
кой ръка ще дигне
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?”
Другият поет по съдба Пейо К. Яворов като че ли най-добре разбира постъпката му: “Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се помирява с нашия живот”.
Поезията на Димитър Бояджиев е силна, драматично разтърсваща, но все още е не докрай проучена и оценена от нашата литературна критика и литературна история.
Второ, допълнено издание на стихосбирката на Димитър Бояджиев с редактор Владимир Василев. София, 1940 г.
Приживе Димитър Бояджиев не издава своя стихосбирка. Пет негови стихотворения, снимката му и кратка биографична бележка са поместени в “Българска антология”, подготвена от Димитър Подвързвачов и Димчо Дебелянов и издадена през 1910 г.
Първата самостоятелна книга на Димитър Бояджиев е “Стихотворения” и е издадена от Владимир Василев през 1927 г. Предговорът е от Елин Пелин и в нея са публикувани 18 стихотворения.
Началото на личния фонд на поета в Държавен архив - Пазарджик е поставено през 1975 г., когато от Института по литература са взети копия на съхранените там ръкописи на поета и снимки с негови приятели. Осъществена е и среща и със сестра му Елена Бояджиева, която предава на архива запазените у нея документи. Във връзка със създаването на експозиция на поета в Държавен архив - Пазарджик са направени издирвания в Народната библиотека – Пловдив и във фондове на негови съвременници, които обогатяват личния му фонд с нови материали.
Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик. Останал сирак на 13-годишна възраст, той напуска училище и поема издръжката на седемчленното си семейство. Работи отначало в бояджийската работилница на мястото на баща си, а след затварянето й през 1894 г. – като писар в общината в Пазарджик и в адвокатската кантора на Георги Стефанов (1896). Самообразова се, изучава руски и френски език. Активно се включва в обществено-политическия и културен живот на родния си град. Участва в основаването на културно-просветното дружество “Младежка дружба” (1893) и е избран за негов председател през 1896 г. Член е и на културно-просветното дружество за самообразование “Юноша” и е негов секретар през 1895 г., както и съучредител на читалище “Св. Константин” (дн. читалище “Хр. Ботев”) през 1897 г.
