И рекла бях, че веч не ще да пиша ... Ама, не би.
Ръката ми замря, ама сърцето - бие. То не само не успокои ход, ами взе и честичко да прескача, да пообърква ритъма си и да ми напомня колко много сме смъртни и колко малко - живи. 

защото живеят толкова мизерно, че трябва да избират. Или да се хранят, или да си купуват лекарства, или да си платят тока. Ако някой от пребогатите ни политици, които сега са на власт или люто се канят скоро да я вземат, трябваше да направят този избор, какъв ли би бил той?!

че всичките им приятели са в чужбина, но те не искат да ги последват - искат да си останат в България. Но и пред тях стои тежък избор: Или да са безработни и да гладуват! Или да заминат и те на гурбет и да белят картофи в някоя западна кухня (макар инженери, икономисти или философи). Или да кривнат от правия път. Един хитов сериал, с който нашата национална телевизия толкова се гордее, показа колко лесно всъщност става това.

които поредната безумна идея на едно министерство принуждава да изпращат децата си в детска градина още на 4-годишна възраст, независимо от желанието им. Те също трябва да избират - да се оставят някой да се разпорежда с най-милото им, без да се съобразява с тяхната воля или открито да заяват несъгласието си. Защото чии са тези деца - наши или на държавата? Има едни, които наистина са на държавата - тя се грижи за тях от раждането им до раждането на техните деца (вече дори на 12-години). И така ... до края на света.

Чий устрем трябваше те да спрат и кого да бият - майките си, съседите, приятелите?! Тези, които им плащат заплатите! Защото ги плащаме ние, а не президентът, премиерът или още по-малко заминалият СИ (за САЩ) финансов министър. И те знаят това, но пък са най-малко виновни. Правят каквото им наредят. Но сигурно са омерзени. Поне видяхме смут в очите им ... Но не и в редиците им.

потънаха вдън земя. Уплашиха се. Разбираемо е, и простимо. Народният гняв е страшен! Той е като стихия, която може да помете всичко по пътя си. Като силна вода, изригнала от дълбините на майката земя. Като небесен огън, подпалил хоризонта и затъмнил слънцето. Като ураган, който оставя след себе си само разруха и опустошение. А това дори не беше гняв, а само леко ядосване.

останали толкова дълго без сладката ясла, че дори не се опитваха да скрият радостта си. Но покрай тръпката от предстоящата промяна, пак не разбраха, че народът не се радва и не се вдига заради тях. Народът не излезе по улиците, за да играе черно хоро - да свали от власт тази партия и тези политици и да я даде на други подобни, а за да каже: Писна ни от крадливи управници! (То ние имали ли сме други?!)! И същият този изстрадал народ не позволи на нито един партиен лидер да се докопа до гласа му, на нито една партия до „оглави” протеста му, на нито едно партийно знаме да „украси” редиците му.

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините