„ ... и вярвахме всички до един, че ни чакат само празници!”                              

„Един неразделен клас” - моят, се сбогуваше с гимназията и се готвеше за най-важното си събитие - абитуриентския бал. Защото тогава той си беше истински Бал. Довчера нагиздени с безформени черни ученически престилки и с баретки (наричани поради формата си „баници”), без мисъл дори за фризури, грим и къси поли, без опит за каквато и да било фриволност в поведението (и излъчването), с допустими не повече от 5 неизвинени отсъствия, без бягства от час и каквито и да било други глупости, които само бунтовният младежки ум може да сътвори, очаквахме нощта на Бала като освобождение от клетката на детството и
От месеци се готвехме за събитието. Обсъждахме рокли, костюми, обувки, парфюми. В класа ни вече имаше 2 тоалета, донесени от Запад (вълшебна по онова време думичка, която жестоко провокираше въображението ни), но повечето рокли бяха ушити с платове, закупени от Нармаг (народен магазин) и сътворени от ръцете на кварталните шивачки. И аз, като моите съученички, се оставих в ръцете на майки, баби, лели и по-големи братовчедки, които, съвсем разбираемо, ужасно се вълнуваха и съвещаваха по всеки детайл от предстоящото събитие. Но ... за такива моменти си е писано - бедите просто се случват. Всичко започна във фризьорския салон. За първи път в живота си бях на фризьор, което по онова време означаваше
седяне под каска с горещ въздух (от което ти завира мозъка), а накрая топиране и оформяне на фризурата. Такова скубане и опъване на косите съм преживяла само няколко пъти в живота си, но, естествено, запомних първото. За да не се разплача от болка, през по-голямата част от времето стисках очи и ги отворих, едва когато фризьорката любезно ми каза „честито”. Гледах се в огледалото и не вярвах на очите си. Изскочих от салона, тичах по улиците и плачех, а когато пристигнах, физиономиите на близките ми потвърдиха предположението ми.
Тогава сестра ми (вече омъжена) взе четката за коса и всичко започна отначало. Слава Богу, след нейната намеса светът изглеждаше по друг начин. Тя умело се превъплъти в толкова потребната за подобни моменти семейна вълшебница, а и това идеално й подхождаше, тъй като всички таланти в рода ни са се паднали на нея – като ученичка свиреше на цигулка и специалистите й предричаха музикално бъдеще, пееше, рисуваше прекрасно и винаги знаеше какво и как да съчетае.
защото зорко бдящите баби успяха да забележат, че копринената ми рокля, с цвят на слонова кост, „неприлично” прозира. Само за минути от парче сатен бе скроена подплата, буквално съшита върху тялото ми. Стисках нещо между зъбите си, защото лелите не забравиха да напомнят, че ако не го направя, ще си зашия акъла. На всичко отгоре закъснявах и сърцето ми щеше да се пръсне. И когато най-после всичко бе готово, семейният парламент установи, че чантата не подхожда на обувките. Освен това нямах никакво бижу и изглеждах, както се изрази най-преуспялата ми братовчедка, „повече от семпло”. Сестра ми извади сватбената си рокля, откъсна от украсата й няколко изкуствени цветенца и ги боядиса с бледорозов лак за нокти. Умело ги прикачи на черна кадифена панделка и я завърза на шията ми. Накрая ми подари кокетната си сватбена чантичка, свали единствения си златен пръстен и го сложи на ръката ми. Донесе повторно огледалото и пусна женския орляк, който вече недоволстваше пред вратата ... Не знам дали бях красива. Сигурно, колкото всички останали.
Имах си дом и семейство, което ме обичаше. Силно вярвах, че животът ми е приготвил приказка без край ... А и ми предстоеше вълшебна нощ!
Тъй като по онова време луксозните автомобили бяха рядкост, повечето абитуриенти отиваха до мястото на събитието пеша. Те се стичаха от всички квартали на града и всеки съсед можеше да зърне дечицата, израсли пред очите му, вече като млади хора с костюми и дълги до петите рокли, смело запътили се към бъдещето. Така че автомобилно дефиле нямаше. Събирахме се пред гимназията и бавно изминавахме пътя до ресторант „Тракия”, аплодирани от многобройна публика.
Светлето бе със зелена рокля, в тон с очите й, а в дългите й руси коси бяха вплетени малки бели маргаритки. Приличаше на горска фея. Розовата френска рокля на Мария, дълга до земята, цялата бухнала в тюл и перли, привличаше завистливи погледи. Краси, пък, изглеждаше като английска лейди - в строг костюм от дискретно ламе и дълга перлена огърлица. Всички се оглеждахме с блеснали очи, позирахме, смеехме се, прегръщахме се и не можехме да се нарадваме на новите си роли.
Уви, не можахме да се напием и да сътворим куп глупости, защото алкохолът, в тон със строгите порядки на гимназията, бе в минимални количества. Но пък запалихме първите си горчиви цигари ... И танцувахме безпаметно.
Малко преди разсъмване потеглихме към Острова, за да спазим старата ученическа традиция - заедно да посрещнем слънцето. Седнахме на празните маси в Казиното (ресторанта на Острова) и поосвежени от предутринния хлад, зачакаме изгрева. Когато моментът дойде, директорът се изправи тържествено, протегна ръка към небето и патетично изрече: „Ученици! Изгревът!” При всеки друг случай подобна фраза би ни разсмяла, но не и тогава. Слънцето леко се подаде над хоризонта и оцвети любимия ни град в синкаворозови отенъци. Започваше новият ден.
Събух високите си обувки и ги замених с меките бели пантофки, които предвидлива леля беше скътала в малката ми чантичка. Първоначално придържах с ръка копринената си рокля, за да не се изцапа, но после я оставих да се влачи. Нали бях принцеса тази нощ! А и се надявах да имам още много такива рокли - дори повече от мечтите си.
После слънцето засия между клоните на старите дървета и от тях сякаш се посипаха звезди. И всеки си взе по една ...
За да озарява пътя му.

Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините