В ОУ „Проф. Ив. Батаклиев“ отличиха учениците в конкурса "И ний сме дали нещо на света – на вси Словене книга да четат"
В конкурса участваха съвместно родител или представител на семейството и ученик от VI "д" клас с общ текст по зададената тема. Изискването беше за кратко съчинение разсъждение, разказ с обем до 2 печатни страници или стихотворение.
На първо място беше класирана творбата на
Мартин Смиленов, на второ място е класиран
Себастиан Милушев, а на трето -
Даниел Василев. Съобразно регламента те са участвали в тандем със своите родители или членове на семейството. ПА медия публикува предоставените ни от журито отличени творби.
МАГИЯТА НА РОДНОТО СЛОВО
От малки сме свикнали с родното слово. На него сме проговорили и сме изрекли първите си думи, с негова помощ сме слушали приказките, които родителите ни четяха преди сън. Благодарение на него общуваме помежду си.
Но то си има своята магия. Може да ни отвори заключени врати или да превърне във враг доскорошен приятел. Може да ни представи в очите на хората като възпитани и интелигентни – или напротив, да ни отреди място сред байганьовците. Зависи за какво ни трябва и доколко разбираме значението му, колко богат е речникът ни и дали го използваме с чисто сърце и добра душа.
Нашето слово е свещено, защото е многовековно. Твърде рано ние, славянските народи, сме имали писменост и книги на роден език. През векове на робство и войни родното слово е съхранявало нашата националност и ни е запазило като народ. С негова помощ творците ни създават произведения, които ни отвеждат в дни на героизъм или страдание.
Свещено е Словото ни, защото с негова помощ човек може да изрази всичко, което чувства, или да изкаже мисли, с които да убеди другите в правотата си. То има богати изразни възможности. Нашето слово е подходящо за красива поезия.
Родното слово за съжаление често е подценявано. Човек не трябва да предпочита чуждия език пред своя. Не че подценяваме другите – напротив, всеки език е богатство и възможност да навлезеш в чужд свят, но родният език ти дава самочувствието, че си част от нещо по-голямо, че имаш минало, че писмеността е помогнала на отделния човек и на народа като цяло да се развиват.
Магията на словото най-лесно се усеща по хубавата книга. Ако не искаш да я оставиш, защото си стигнал до нещо интересно, значи си уловил възможностите на езика и в лицето на автора си открил майстор на словото.
Затова е добре да не забравяме, че времената се менят, но ценностите остават. А няма по-голяма ценност от родното слово, с което общуваш, но и получаваш духовна наслада.
Автор: Мартин Св. Смиленов – ученик в 6 „д“ кл.Консултант: Николина Смиленова – родителИ НИЙ СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА...
Българската азбука е едно от нещата, за които с основание можем да се гордеем по доста причини. Най-основната ни води към делото на Св. Кирил и Св. Методий и факта, че те създават оригинална азбука, изцяло нова, въз основа на диалекта, който най-добре познават. Те са от Солун. Градът по това време е гъсто населен с компактно славянско българско население, което говори на източнобългарски по тип диалект, близък до родопските говори. Този диалект те вземат за основа на азбуката, която желаят да създадат. Изключителен принос, който се смята, че е недостижим след тях, е това, че успяват за всеки звук да намерят точно съответстваща буква. По този начин успяват да обхванат специфичните особености на българския език.
Делото на светите братя е толкова значимо, че векове по-късно папа Йоан Павел II обявява светите Кирил и Методий за съпокровители на Европа с апостолическото послание „За безпримерно достойнство“.
Кирилицата е българският принос в културата на света, на нея пишат повече от 300 милиона души на два континента. Неслучайно в края на XIX век великият български поет Иван Вазов пише: „че и ний сме дали нещо на светът, на вси Словене книга да четът...“
Първата славянска азбука е глаголицата. И до днес – единствената азбука, в която буквите си имат имена. Това е азбука с послание за човека и знанието. Изреждана последователно, глаголицата образува следната фраза: „Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек…“ Това е смисълът на съществуването.
През ІХ век възниква и втората старобългарска азбука – кирилицата, която съдържа 24 букви от гръцкото писмо и 14 знака, близки до глаголическите, които съответстват на българските звукове: Б, Ж, З, Ш, Щ, Ч, Ц, Ъ, Ь, Ю, Ы. Смята се,че Климент Охридски е неин автор. По-вероятно е той да е усъвършенствал глаголицата на светите братя Кирил и Методий, защото както казва Черноризец Храбър – „без устроението й“ /приспособяване към българската реч/ не би бил възможен развоя й в България.
Кирилицата и глаголицата се ползвали едновременно в продължение на няколко века. На глаголица били писани църковните книги, а на кирилица – светските. Постепенно обаче новата азбука измества глаголицата. За нас, българите, е важно да знаем, че кирилицата, с която днес си служат милиони хора по света /сърби, македонци, руси, беларуси, украинци, румънците до средата на ХIХ в., казахи, таджики, монголци и др./, е възникнала в България.
За съжаление основните и най-известни писмени паметници с използвана глаголица от Х век не се намират у нас. Зографското четвероевангелие се съхранява в Санкт Петербург, Асеманиевото евангелие е във Ватиканската библиотека, Мариинското евангелие – в Московската държавна библиотека, Мюнхенският абецедар – в Баварската държавна библиотека, Синайският псалтир се пази в Синайския манастир „Света Екатерина“ в Египет, Охридското евангелие е в колекцията на университета в Одеса и само част от Рилските глаголически листове се съхраняват и до днес в Рилския манастир, докато друга част също са в Санкт Петербург.
Но най-странното от всичко е, че на глаголица и кирилица е написан и Молитвеникът в катедралата „Нотр дам” във френския град Реймс, където се е провеждала коронацията на френските крале. Ръкописът е известен във Франция като „Свещен текст” /„le Texte du Sacre”/ и смятан за народна светиня, понеже над него са се клели във вярност коронованите монарси. Това всъщност е препис от молитвеник, написан на старобългарски език. Защо е избрана точно тази книга, чиито текстове никой в страната им не е можел да прочете? И до днес е загадка. Те са смятали, че това са някакви древни божествени писмена, съдържащи тайните на миросътворението… През 1717 г. руският император Петър І при посещението си във Франция по държавни дела и попадайки в Реймс, за изумление на всички започва свободно да чете на глас първата част на ръкописа... Самият той се състои от две части – 32 страници, изписани на кирилица, и още 62 – на сътворената от Константин-Кирил Философ глаголица. Смята се, че е написана през 1395 г. на ъглеста глаголица от монасите на Емауския манастир, основан в Прага през 1347 г. като католическа обител с богослужение на славянски език. Написаната на глаголица част съдържа неделни четения от Новия завет. Върху този текст има надпис на френски: „Лето Господне 1395. Това Евангелие и послание са написани на славянски език...“
След влизането на България в Европейския съюз през 2007 г., кирилицата става третата официална азбука в съюза – наравно с латиницата и гръцката азбука. Сред държавите, които използват кирилицата, са: Русия, Сърбия, Украйна, Беларус, Македония, Монголия, Казахстан... Вербалната лексика на сродните славянски народи също е изключително близка, взаимоподобна с българската такава.
Затова можем гордо да заявим: И ний сме дали нещо на света – на вси славяни книги да четат! 24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света – празник на писмеността, просветата, културата.
Автор: Себастиан Кр. Милушев – 6 „д“ кл.Консултант: Анета Тачева – родителИ НИЙ СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА...
Всяка държава по света има своите празници и обичаи, своите паметни исторически дни, изпълнени с преклонение. Един от най-светлите български празници е 24 май – ден, в който честваме силата на словото, устояло векове наред, и почитаме българската просвета и култура.
Светите братя Кирил и Методий са създали не само азбуката глаголица, а и са помогнали на много хора чрез своето просветителско и книжовно дело.
В Библията се казва, че „в началото бе словото“, защото човекът се различава от другите видове, живеещи на Земята, по способността си да разсъждава, да чете и пише, да открива и споделя знание за следващите поколения. А словото трябва да бъде запазено в устен или писмен вид.
Едно от най-великите творения на човека, е книгата. Тя съществува в различни видове през вековете – отначало от: камък, дърво, глина, папирус, хартия, а днес вече има електронни и аудио книги. Без значение какъв е нейният вид обаче, хората са се учели и са се усъвършенствали чрез нея, така знанието на човека се е запазило до днес. Заради технологиите ни е трудно да си представим какъв мост са били писмеността и книгите. В миналото хората са се свързвали и са научавали нови неща чрез тях. Нямали са интернет, телевизия, нито компютри и новините не са достигали толкова бързо до всеки... Историята, разказана през вековете, е написана благодарение на писмеността. Документите и книгите /артефактите/, които са открити, ни подпомагат да разберем нашите корени. Ако не знаехме собствената си история, нямаше да можем да знаем какво е било добро и лошо, към какво да се стремим и какво да не правим в бъдещето.
България е имала добри и лоши моменти в своята история. Приемането на християнството и създаването на славянската писменост през IX век са едни от най-важните събития по време на Първата българска държава. Делото на Светите братя Кирил и Методий трябва да бъде продължено. И други исторически личности са положили основите на учения, които са променяли живота на славяните, но азбуката без ученолюбиви хора е просто знаци /йероглифи/ и благодарение на това че българите са приели учениците на Кирил и Методий, сме успели да запазим нещо, което е трябвало да бъде предадено на поколенията. Личности като Светите братя, като Паисий Хилендарски, Иван Вазов и много други, чието слово е стигнало до нас, ни доказват, че „и ний сме дали нещо на света“. А целта на писмеността е да повдига духа на хората, да искат да знаят повече, да четат, да пишат и да стават по-добри всеки ден.
Празникът 24 май през 2020 година е по-различен. Ученици и учители не са заедно в класната стая, но са обединени от модерните технологии. Хората на книжовността търсят начини да останат свързани. И въпреки трудностите – от нас зависи как ще честваме този ден. Той не е само цветя и празненства. Нека не си спомняме за важността на словото само на 24 май... Нека то да е част от нашето ежедневие, защото бъдещето е на хората, които следват силата на знанието и винаги са готови да научат нещо ново!
БЛАГОДАРИМ, ВИ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ!
Автор: Даниел Ив. Василев – 6 „д“ кл.Консултант: Ивелина Ив. Цонева – по-голяма сестра
