Целият й живот преминава в малкия град и бащиния дом, който тя не напуска никога - голяма строга къща с високи тавани, тъмна лакирана мебел и сводест вход. Майката на Емили е плаха жена, постоянно заета с домакинска работа - понякога боязливо изразява мнение, друг път просто бъбри с другите. Но присъствието й е сякаш невидимо. Защото безспорен авторитет тук е Бащата - адвокат, общественик, представител на Масачузетс в Американския конгрес, горд, респектиращ, с елегантна шапка и сатенена връзка, прихваната с диамант. Къщата е изрядна и непроменена с годините, а денят на всички (семейството има още две деца) -

подчинен на събития, свързани
изцяло с бащиното присъствие -
закуска, отиване на работа, връщане, четене на вестници, църква в неделя. Вечер, с висок възторжен глас, той чете на семейството Библията, като на моменти така се вживява, че малката Емили подскача от страх. Думите, които я плашат най-много са: „От онзи, който няма, ще бъде отнето дори онова, което има”. Но въпреки огромния респект, който вдъхва, Бащата се радва и на искрената, неподправена обич на Емили. По-късно тя ще напише: „Сърцето му беше чисто и страшно и струва ми се, не е имало равно на неговото”.
Девойката е покорна и внимателна и с нищо не застрашава семейния мир. Но понякога в нея се надига толкова силен порив на недоволство, че тя с мъка го сподавя. Дори до 15-тата си година се преструва, че не познава часовника, за да може поне отвреме-навреме да избяга от смазващия ред.
Емили е много емоционална. Ако не сдържа чувствата си,

би могла като внезапна лятна буря
да помете всичко по пътя си.
Вместо това, всеки ден, малко по малко, се „сервира в чаши”. „Опитах да се разпадна в първичното небитие, но въпреки всичките ми усилия, останах седнала там в естествен ръст” - пише тя в едно от писмата си. Единствената й снимка я показва в традиционните за онова време поза и облекло - кадифена панделка на врата, коси на път, прибрани на тила, замислени очи и ръка, която държи цвете. Нищо в тази, застинала в спокойствие, жена не подсказва състоянието на душата й.
През деня е заета с домакинска работа, а в неделя отива със семейството си на църква. Следобед понякога посреща приятели и роднини в салона за гости. Сервира чай и сладки, говори за времето. Чете много. Но неизменността на тази реалност я съсипва - 

Градът и Къщата, застинали във времето,
улисани в дребни теми и повтарящи се събития -
сватби, раждания, смърт. А тя се чувства различна. Вътрешното й напрежение е толкова силно, че започва да търси пролука - иначе ще се пръсне. И го намира. Но никой приживе не разбира затова.
След смъртта й, по-малката й сестра Лавиния открива  в стаята й заключено шкафче. Налага се да го разбият, защото не намират ключ. В него, прилежно подредени, откриват стотици стихотворения. Впоследствие се оказва, 1775. Близките й са изумени. Те са знаели за нейните занимания, тъй като Емили е обичала да се усамотява в стаята си на горния етаж, дори понякога се е заключвала, но никой не е предполагал, че става въпрос за съзнателен, упорит и вдъхновен творчески процес. Стиховете й са странни, неравни и объркващи, но същевременно смели, проникновени и противоречащи на общоприетите норми. Три от тях са публикувани приживе без нейно съгласие. Първата й книга със стихове излиза четири години след смъртта й, а първото пълно събрание на съчиненията й - 65 години по-късно. Въпреки неблагоприятните отзиви тогава, се сбъдват нейните думи:

”Ако славата ми принадлежи, няма да й убягна”.

Днес Емили Дикинсън е между най-ярките представители на американската литература.
Спирам дотук с разказа си за тази изумителна жена. Останалото може да бъде намерено в библиотеките - в стиховете и писмата й. Разказвам за нея, не защото наближава годишнина от раждането или смъртта й - не обичам тези чествания, които изваждат от архивите личности и събития, изтупват ги от прахта и (често нескопосано) ги използват за пример, назидание или поука. Вярвам, че ако човек има потребност, ще намери в миналото или настоящето си безценни камъчета, които да озаряват пътя му. Разказвам за нея, защото животът и стиховете й са онази

енигма, чието разгадаване би могло
да отключи пътя към всяка женска душа.
Една вдъхновена изследователка на нейното творчество, Грация Ливи, пише: „Това, което умира в нея на долния етаж, се възражда на горния”. Двойствената природа, която кара жената денем да бъде непретенциозна и обикновена, а нощем да лети на крилете на мечтите си, смирено да носи предопределената маска и да я сваля, точно когато никой не очаква това от нея, да изглежда силна, когато е слаба и да използва като най-мощно оръжие своята нежност - това е Емили Дикинсън. И това е всяка жена, дръзнала да разкрие душата си - дори само за бъдещето.
Емили не се омъжва. Има няколко сърдечни приятелства и една невъзможна любов към семеен протестантски пастор, авторитетен и благороден човек на годините на баща й. Но въпреки несъстоялите се любов, женитба и майчинство, приемани като неразривна част от всяка женска съдба, тя изживява пълноценен живот.
Защото там, на горния етаж, в голямата мрачна Къща, в моминската си стая, намира смисъла на своето съществуване.

„Аз съм най-строгата цел на самата себе си -
забързана подир желаниетода запълня страшното пространство,
което животът оставя след себе си.” -
пише тя в едно от стихотворенията си. И макар че приживе не получава своята „звезда на славата”, Емили Дикинсън не потъва в мрака на отминалото и не остава там, където са изгаснали милиони човешки съдби.
И продължава да изумява, стряска и вдъхновява, да усилва женското присъствие в този свят, като го прави по-смислен, красив и непредсказуем.


                                                                                        Мариана Бойрикова


Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините