Първа история. На една пазарджишка улица едва се крепи схлупена къщурка с малко дворче. Там живее най-лошият човек в квартала. Ще кажете: Откъде знаеш, че е най-лошият! Не знам, разбира се. Но така е прието при нас - каже ли се нещо за някого, до живот е. Човекът е с една ръка. Не е известно какво се е случило, но той не се държи като инвалид. Непрекъснато търчи нанякъде - изхвърля боклука, яхва очукания си велосипед, за да отиде на пазар, разнася кашони, бутилки, премита двора и улицата - цял ден не спира. Наистина често се кара с някой съсед или минувач, дори налита на бой (само се пъчи всъщност), гласът му оглася квартала, а зад перденцата се показват ухилени физиономии - ето, виждате ли колко е гаден!
Един ден едноръкият излезе с някакви инструменти и започна да кърти плочки от тротоара между паркинга и малката уличка пред къщата си.

Той спокойно си работеше - мереше нещо с рулетка и си подсвиркваше, после разкопа земята, донесе някакви пръчки, увити в найлон и накрая посади три фиданки. Почисти всичко, изнесе излишната пръст, премете, после седна на пейката пред малката си къщичка, запали цигара и се усмихна. На сутринта всички фиданки бяха счупени. Той побесня, крещеше като луд, псуваше, заканваше се на целия свят ... До вечерта донесе нови фиданки и ги посади отново. В движенията му се долавяше толкова гняв, че никой не посмя да иде при него и да му даде поне малко кураж затова, което вършеше. На следващия ден фиданките отново бяха прекършени. Този път той бе по-спокоен. Извади счупените дръвчета и ги изхвърли в близкия контейнер. Всички мислеха, че се е отказал. Никой не преброи колко пъти в продължение на седмици се случваше това - някой ги чупеше, а той садеше нови.

Победи в малката си непосилна, мъчна, предизвестена, но упорита битка с непонятното и безмислено зло!
И продължи да бъде най-лошият човек в квартала.
Втора история. Това е история за стар контейнер със смет, поставен пред един сив панелен блок.  От онези  обикновени метални съдове, в които изхвърляме боклуците си и нехаем какво се случва с тях по-нататък ... В един горещ августовски следобед пред контейнера спря дрипаво ромско семейство - мъж, жена и малко дългокосо момиченце, което унило влачеше след себе си ръждясала бебешка количка, или каквото бе останало от нея. Възрастните разбъркаха с пръчки съдържанието на металния съд, отвориха няколко торби, но тъй като не намериха нищо годно за употреба (ядене), продължиха нататък. Но момиченцето се позабави. Долу, вляво до контейнера, то откри чистичък кашон, в който очевидно имаше нещо много интересно, защото,

После нетърпеливо, но внимателно заизважда съдържанието му. Кашонът бе пълен с детски играчки - кукли, камиончета, кутии с игри, един лъскав робот, червен автомат и какво ли още не. Всичко здраво, чистичко, подредено. Детето седна на асфалта до контейнера и нареди играчките около себе си. Но не играеше. Дори не ги докосваше. Като че ли мислеше за нещо. Може би за Дядо Коледа, който го бе забравял толкова години наред, но накрая все пак се сети за него. Макар и не през зимата, когато снегът затрупва града и елхите приказно светят, а в един горещ августовски следобед, край един боклукчийски контейнер ... Момиченцето поседя още малко под адския пек, после стана  и внимателно нареди играчките в потрошената количка. Преди да тръгне, то се обърна към блока и внимателно огледа прозорците. Никой не разбра какво видя там, но в един момент щастливо се усмихна и помаха с ръчичка на някого. Може би на Феята на куклите! Или на Магьосника от Оз! Или на Дороти с червените обувки! Или на една самотна стара дама с добро сърце, която тъжно наблюдаваше света от своя малък прозорец ... Знае ли човек?
Но  когато продължи по пътя си, се усмихваше.
Трета история. Един добър музикант се пропи. Само той си знаеше защо. И докато музиката на саксофона му огласяше квартала и дразнеше пенсионерите, които обичаха да си подремват по някое (всяко) време, изведнъж инструментът заглъхна, човекът взе все по-често да се прибира залитайки, а домът му, вместо от музика, да се оглася от скандали, крясъци, женски и детски плач.

Загуби работата си, заложи саксофона, а накрая продаде и жилището си. Никой не разбра накъде се загуби, но по едно време започна да се появява - издрипавял, отслабнал, небръснат - сядаше на пейката пред блока, в който бяха минали най-хубавите му години и гледаше към прозорците на някогашния си дом. Бившите му съседи (същите, които толкова недоволстваха от джаз импровизациите му) започнаха да спират и разговарят с него, а после и да му носят храна - кой колкото и каквото имаше. Разпъваха стари омачкани вестници и нареждаха на тях хляб, сирене, домати, по-жалостивите му донасяха и супичка. Той поемаше храната с треперещи ръце, разливаше супата по брадата и дрехите си, а по бузите му се стичаха сълзи ... не от студ, беше лято тогава. Не всички спираха, може би защото беше пиян и миришеше лошо, а може би и защото започна да не ги разпознава - нито състрадателните, нито безразличните (наказващите). После спря да яде. Идваше към обяд и сядаше на пейката, но не поглеждаше към храната.

Един ден изчезна. Всеки ден съседите проверяваха дали не се е върнал, питаха се един друг, но той не се появи. Скоро дойде и тъжната вест. Беше се преселил в един по-добър свят. И сигурно там бе станал солист на небесния оркестър.
А вечер свиреше на ангелите „самъртайм”.





Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините