“Гостоприемния град”
                Людмил Стоянов

“Гостоприемството на българския народ е пословично - то е неизменна национална добродетел. Но то е също израз на голямо сърце, на любов към човека, за който знаеш, че към него е извър­шена несправедливост. Така се проверява гостоприемството, друже­ското отношение, добрата дума, закрилата срещу злото, желанието да вдъхнеш увереност в очите на онеправдания. Убеждението, че се намираш между приятели в трудни минути, е най-голямата утеха, която едновременно те изпълва с радост и дълбоко чувство на бла­годарност.
Такова искрено чувство изпитвам винаги при спомена за време­то, прекарано в Пазарджик в края на 1939 и първите няколко месеца на 1940 година, където бях интерниран от фашистката полиция. По какъв повод? За това, че бях протестирал срещу снемането от екрана на съветския филм „На изток" по романа на П. Павленко. Разбира се, истинските причини бяха по-дълбоки и те се знаеха от цялата интелигенция в града. Те бяха свързани с моята дейност на писател-антифашист, вече достатъчно известна на фашистките фак­тори, едновременно и на прогресивните хора в България.
Писателят е навсякъде писател при всички условия, особено ако в творбите си е засегнал чувства и мисли, близки до сърцето на по-голям брой читатели. Ето защо ние (аз и моята другарка Мария Грубешлиева) изведнъж се почувствувахме в близка среда, сред хо­ра едномислещи, сред гражданство, наследило свободолюбивите тра­диции иа Априлското въстание от 1876 и на Септемврийското от 1923 година, калено в партийните борби срещу кобургската дина­стия и организаторите на националните погроми.
Разбира се, въпросът има и друга страна. Всички шефове на фа­шистката власт в града те гледат с недоверие, с подозрителност. В техните очи ти си „враг на държавата" (смятайки себе си за нейни господари) и все пак при среща се държат конфузно, че са накара­ли един човек на перото да се разписва два пъти на ден в околий­ското управление, откъснали са го от писмената му маса и са го осъ­дили на заточение. Но затова пък всяка среща с хората от народа те убеждава, че срещу тия малцина е изправена стена с дигнати юмруци, вълните на голямото народно море.
Още в първите дни, разхождайки се из главната улица, виж дахме доброжелателното отношение на хората, техния интерес към нашето положение. Отседнахме в къщата на покойния адвокат Майер, бивш прокурор по делото по убийството на Алеко Константинов. В кабинета му имаше реликви и спомени за автора на „Бай Ганю" Естествено, първи към нас пристъпиха наши другари комунисти, като поп Русинов, наречен „червения поп", учителката Войводова, артис­тът Крюгер Николов, начинаещият критик Борис Делчев, Гиздов, д-р Даскалов и други. Постепенно ние навлизахме в културния живот на града. Намерихме връзка с младежи от селата, които доброволно ни снабдяваха с продоволствие. Като редовни посетители на градския театър, запознахме се с работата на читалище „Виделина". Тук, с оскъдните средства на читалището, кипеше трескава културна дейност.
Не можехме обаче да се освободим от тежкото чувство, че сме жертви на едно брутално насилие, от унизителното съзнание, че над нас е извършено грубо беззаконие, че е поругана човешката ни свобода. Веригите бяха невидими, но техният звън отекваше явствено в душата. Всичко това се смекчаваше от братската близост на хората, които мислеха като нас и ни закриляха от възможни провокации. Градът кипеше от привидно спокоен, но дълбоко бушуващ обществен живот, който увличаше и нас. Мълвата, че полицията не е доволна от нашето поведение и че се готви да ни „експедира" в по-далечен край на село, не ни изненада и не ни уплаши. (Това свое намерение тя изпълни на следната година, като за участието ми в чествуването на 40-годишнината от смъртта на Лев Толстой в Пловдив, което се превърна в истинска демонстрация срещу фашистките методи и на­силия, бях „въдворен" в Сомовит).
Разбира се, редом с това не спираше и нашата творческа ра­бота. Под грижите на добрата и любезна г-жа Майер имахме въз­можност спокойно да продължаваме творческата си дейност. Прогресивното издателство „Българска книжнина" се свърза с нас за превода на романа „На изток" от П. Павленко, който едновременно бе издаден от българското издателство в Киев. Сборникът „Съветски хумор", в превод на М. Грубешлиева, ни завари в Пазарджик. Тук аз завърших превода на поемата на Маяковски „Владимир Илич Ле­нин", а Грубешлиева -- романа си „Насрещен вятър. Дните течаха бързо и ни увличаха с разнообразното течение на обществения живот.
В началото на пролетта Хитлер завърши операциите и разгрома на Югославия и Гърция. Германските войски се връщаха и замина­ваха на север. Къде отиваха те? Този въпрос вълнуваше нашите приятели и целия град. Не замисляше ли Хитлер своя поход на Из­ток? Тия мисли бяха в сърцето на всеки честен човек, но никой не искаше да ги сподели. Вярата в силата и могъществото на съветска­та страна беше за всички неоспорима.
Читалище  „Виделина"  устрои за нас литературно  четене, разгласено широко в града. Своето участие в четенето ние смятахме ка­то акт на благодарност към дружеското отношение на  гостоприемния град, едновременно и като чест за нас като писатели.
В своето встъпително слово познат комунистически оратор очер­та политическото положение в Европа и показа възможното разви­тие на събитията в света, наред с ролята на Съветския съюз като за­щитник на мира и свободата на народите.
Неудобно е да разказвам как бяха посрещнати нашите стихо­творни творби - това могат да направят гражданите, които са при­съствували на четенето. Стиховете на Грубешлиева „Роман без лъ­жа", „Родина", „Ангелче", „Видение", „Два свята" и разказът й „Съ­битие", в които кипи болката от социалното неустройство на бур­жоазния живот, протест за изоставения бездомен човек, за бедняка, който не може да погребе детето си, минаваха в притихналата зала като польх на пролетен вятър, който утре ще се превърне в буря.
В моята поема „Европа" се разказваше за съдбата на европей­ския свят, за войните и революциите, за безумните управници, кои­то доведоха народите до кървавото самоизбиване. Краят на поемата завършваше със следните строфи:

Да не говорим, да мълчим
за оня безполезен героизъм,
който за нас е толкоз близък,
кошмарът за душите ни неизличим.
Стояхме,   в   трескаво   войнишко   братство,
да пазим твоите богатства!
Като къртици,  в дъжд и кал,
безсилия влачехме крака. . .
И днес е споменът горчив
за безконечните окопи,
където твоите деца, Европа,
навеки склопиха очи.

Тъй ние се простихме с Пазарджик, с приятелите, които и до днес са ни скъпи и близки, с буйната пълноводна Марица, с накъдрения гребен на родопския масив. Тракийската равнина остана зад нас и пред нас - неизвестното бъдеще, което ни доведе до Девети септември 1944 година.”


На снимките:

Борис Делчев с писателя Людмил Стоянов. 13 ноем. 1972 г. София.

Книга за изнесените сказки в читалище “Виделина”. 1929  Под №10 са записани изнесените сказки от Людмил Стоянов