ПО ПОВОД 70 години от смъртта на поета

Спомен за поета Никола Вапцаров от Никола Църцаров, известен юрист от Пазарджик

“....
    И сега е пред очите ми. Висок, слаб, леко прегърбен, с продълговато бледо лице, кафяви очи, високо чело и немирна коса, кичури от която често падаха ту на едното, ту на другото слепоочие. Ходеше леко разкрачен, навик от моряшкия живот.
    Запозна ни Христо Минев, негов съвипускник и мой състудент по право. Христо имаше огромни познания по литература. Познаваше отлично по-важните произведения от световната литература. Умело разказваше съдържанието им и правеше отличен разбор. Станахме близки, понеже и аз имах и имам трайни интереси към художествената литература. Водеше ме на гости в македонски семейства, близки на съпругата му. Води ме няколко пъти и в дома на известния македонски революционер д-р Христо Татарчев.

  През свободното от занятия време се отбивахме в кафене “Темида” под Богословския факултет, за да играем табла. Един ден бяхме се увлекли в игра. Усетих, че някой застана зад мене и заследи играта. Христо не вдигаше глава от таблата, толкова се беше увлякъл. По една време човекът зад мене каза доста високо: “Мина, Минааа, останал си си все същият запалянко на табла.” Христо вдигна глава, засмя се до уши и извика: “Ооо, моряк, здравей!” Скочи и прегърна непознатото за мене лице. Покани го да седне при нас. Започнаха да се разпитват за житието и битието си от деня на завръщане на Морското училище във Варна до днес. Непознатият разказа доста подробно за живота си, като завърши с това, че в момента работи в БДЖ. По едно време Христо се извини, че не ни е запознал. Представи ни едни на друг. Стиснахме си ръцете. Като чух името му, запитах дали не е от Банско. Той се засмя и се заинтересува как съм познал? Казах му, че съм роден в Лъджене (дн. квартал на Велинград) и че там има доста банскалии, с които общувам и които имат особен начин на говорене, като удължават някои гласни. От тези банскалии и най-вече от дядо Лазар Колчагов, съратник на Гоце и Яворов бях слушал много за харамийските приключения на Йонко Вапцаров. Предположих, че Вапцаров е негов син, поради което го запитах за това. Той отговори: “Да, баща ми е, но с него се различаваме по много неща.” По-късно проумях смисъла на този отговор. Вапцаров предложи да излезем, за да се поразходим. Станахме и тръгнахме към Борисовата градина. От този момент започна истинският разговор между двамата.Аз повече слушах. Христо запита Вапцаров, дали продължава да пише стихове. Той отговори: “Пиша, дори съм публикувал някои неща, но още не съм доволен от себе си. Още не мога да намеря подходяща форма. Новото съдържание иска и нова форма, по-проста и по-въздействаща.” Христо възрази: “Борбата срещу неправдите и стремежът към изграждане на по-съвършен свят са вечни. Ботев е създал чудни стихотворения, отразяващи тази борба със стари форми. Това ни най-малко не накърнява силата и красотата им. Същото важи и за Смирненски. Ти владееш отлично старите форми. Обличай в тях новото съдържание!” “Не си прав – възрази Вапцаров. Прекланям се пред Ботев и ценя Смирненски, но не искам да пиша като тях. Търся и ще намеря, сигурен съм в това нова форма. Новото вино не се налива в стари мехове.” “Знам – каза Христо, увлякъл си се по Маяковски. Искаш да му подражаваш.” “Ни най-малко искам да му подражавам – възрази Вапцаров. Само се уча от него. А той е много голям поет. Аз го ценя много.”
    Изглежда, че този спор между двамата е стар, а сега само се подновяваше. Между другото Вапцаров се изпусна и каза, че участва със свое стихотворение в конкурса на списание “Летец”. Пожелахме му успех.
    Един пролетен ден бяхме с Христо пред Богословския факултет и се наслаждавахме на хубавото време. По едно време от трамвая скочи Вапцаров с книжка в ръка и се насочи към нас. Засмя се до уши, вдигна книжката и каза: “Спечелих конкурса. Стохитворението ми вече е поместено в списание “Летец”. Ето го!” Разгърнахме списанието. Наистина стихотворението му “Романтика” беше отпечатано. Поздравихме го и му пожелахме още по-големи успехи. Вапцаров поиска да черпи за случая. Влязохме в кафенето, изпихме по едно кафе и изядохме по един локум.
    След като се разделихме с Вапцаров, Христо ми каза, че Вапцаров е израсъл с поезията на Яворов, че е писал хубави стихотворения под негово влияние и то много хубави, като ми рецитира няколко. Спомням си само “Сън в планината”.
    Няколко дни след това Вапцаров отново ни намери в “Темида”. Излязохме. Между тях започна интересен разговор за световната литература. И двамата бяха много начетени. Христо бе по-силен в западната литература, а Вапцаров – в руската и съветската. Познаваше основно творчеството на Гогол, Лермонтов, Толстой, Достоевски, Горки, Островски, Еренбург,  Гладков, Маяковски и др. Когато говореше за съветските писатели и поети, лицето му светваше. Можеше да приказва за тях с часове. Беше влюбен в Пушкин, Горки и Маяковски. От Достоевски ценеше “Братя Карамазови” и “Идиот”.
    Веднъж Вапцаров ни заведе в къщи. Бойка я нямаше. Живееше на таванския етаж на една масивна къща на ул. “Върбица” №4. Беше наел целия тавански етаж, но живееше само в една стая. В останалите живееха, както ни каза той, баща му, Борис /брат му/ и студенти и студентки. На шега наричаше живеещите на този тавански етаж “комуна”. Стаята беше наредена скромно: легло, маса, няколко стола, етажерка с малко, но подбрани книги, а на стените посмъртната маска на Яворов и портретите на Горки и Маяковски. Помолихме го и той рецитира отпечатаните вече стихотворения “Родина” и “Горки”. Харесаха ни много. Не скрихме това. Скромно каза, че не са нещо особено, но се надява да напише много по-хубави от тях.
    Запитах го за отношението му към Вазов, тъй като по това време имаше хора, които го отричаха. Вапцаров се усмихна и каза: “Вазов не случайно е наречен патриарх на българската литература. Той е като мощен дъб. Под неговата сянка са израсли почти всички наши писатели и поети, макар че не искат да признаят това. Вазов е истински народен поет. Фактът, че много от стихотворенията му са станали песни, обичани от народа, говори много. Пял съм и вие сте пели “Радецки” и “Де е България?”. Най-хубав български роман си остава “Под игото” и най-хубава повест “Немили недраги”. А бисерите от “Епопея на забравените”? С тях той издига неръкотворен паметник на загиналите в борбата за освобождението ни от петвековно робство и удари плесница на овълчилата се буржоазия, която ги беше забравила. Беше време, когато и аз погрешно поставях Яворов над Вазов.”
    След като си отидохме, Христо ми каза, че Вапцаров е отличен рецитатор и има дарба на артист. В Морското училище играли “Хъшове”. Вапцаров изпълнил прекрасно ролята на Странджата. Играл сполучливо и в други пиеси. Имал дарба и на постановчик. Запитах Христо, защо всички се обръщат към него не с “Кольо” или “Вапцаров”, а с думата “моряк?” Той отговори: “Вапцаров не беше добър плувец, но въпреки това, с риск на живота си спаси една давеща се девойка в морето. Ние бяхме във възторг от постъпката му и му казахме, че е постъпил като истински моряк. Когато излизахме в града, гражданите го сочеха и казваха: “Ето го морякът, който спаси давещата се девойка!” От тогава всички започнаха да се обръщат към него не със собственото или фамилното му име, а с думата “моряк”.
    Срещнахме се с Вапцаров още много пъти. Приказвахме по най-различни въпроси. Направи ми впечатление, че е влюбен в театъра и съветското кино. Когато заговореше за съветските филми, той се преобразяваше. Ставаше друг. Говореше вдъхновено. Думите му се лееха. Спомням си, че най-много говори за “Пътният лист в живота”, “Три танкиста” и “Чапаев”. Беше ми неудобно, но реших да му задам щекотливия въпрос за отношението му към Македонския въпрос. Той се замисли и каза приблизително следното: “Нямаше да има Македонски въпрос, ако нямаше Берлинския договор. След Освобождението, великите сили, страхувайки се от влиянието на Русия върху българския народ, решиха да го разкъсат. И го разкъсаха. Оставиха под робство българите от Македония и Тракия. Съвсем естествен е стремежът на тези българи да се присъединят към нас. Заинтересованите държави обаче няма да позволят това. Считам, че единственият изход от това заплетено положение е да бъде създадена Македония като самостоятелна държава, независима от Югославия, Гърция и България. Това обаче може да стане, когато дойдат на власт в тези държави прогресивмните сили.” Зададох отново въпроса: “Ако на власт дойдат прогресивните сили в Югославия, Гърция и България, защо ще трябва да се създава Македония като самостоятелна държава при положение, че тези прогресивни сили са убедени, че населението в Македония е българско?” Вапцаров отговори: “По начало си прав. Не забравяй обаче, че и най-прогресивният човек плаща данък на националните си чувства. Затова прогресивните сили в Югославия и Гърция по-скоро ще се съгласят с автономна Македония, отколкото с присъединяването й към България.”
    Дойде юнската сесия на 1938 г. Взехме изпитите си. Пръснахме се по родните места. С Вапцаров повече не се видях. Бях потресен, когато научих, че този прекрасен човек и отличен поет е разстрелян.



Пазарджик, 5 август 1985 г.                    Никола Иванов Църцаров



Споменът се съхранява в Държавен архив – Пазарджик
Подготвен е за публикуване от Мария Керезова, гл. експерт