Художествена галерия „Станислав Доспевски” Пазарджик, е организатор и домакин на „Месец на полската култура в Пазарджик”, реализиран съвместно с Полски институт - София.
На 20 юни (сряда) от 18.00 часа в галерията ще бъдат открити две изложби: „Полски плакат” и Фотоизложба „Дом” с авторски фотографии на Анджей Крамаж и Вероника Лоджинска.
В двата текста по-долу Полският институт в София представя двете изложби:

ПОЛСКИ ПЛАКАТ
 
 
      Художествена галерия „Станислав Доспевски” и Полският институт в София представят изкуството на полския плакат с помощта на 53 копия на творбите на различни полски автори.
 
Полският художествен плакат придобива формата, която го прославя в цял свят, през втората половина на ХХ век. Този прекрасен период условно е наричан ПОЛСКА ПЛАКАТНА ШКОЛА и това название живее като дефиниция за най-високото ниво в тази област на изкуството. Хумор, шега, ирония и гротеска се преплитат в полския плакат с абстракцията, символиката и метафората. А ако добавим сюрреализъм и фантазия, ще получим рецептата за полския плакат. Когато гледат на него от дистанция, чужденците забелязват единството на стила, свободата в начина на художествен изказ и чиста поезия, неограничена от държавна програма.
По силата на обстоятелствата днешното изкуство на плаката е различно от онова от епохата на полската плакатна школа. Измина почти половин век и творците разполагат с нови технологии, електронни методи за създаване и обработване на образа – нещо, за което някога дори на са мечтали. Компютърна графика, цифрова фотография, електронно пренасяне на образи и т.н. Този безспорно по-богат избор разширява и творческите  възможности на авторите, състезаващи се помежду си за титлата майстор. Поляците неизменно участват в това състезание. (Кшищоф Дидо).
 

 
ФОТОИЗЛОЖБА „ДОМ”

„ДОМ” е съвместен 5-годишен проект на полските фотогра­фи: Анджей Крамаж и Вероника Лоджинска. „ДОМ” е отличен с многобройни престижни награди в страната и в чужбина, в т.ч. EPSON Photo Art Award (2005), Photopoland 2007, European Bank Award 2008 и Наградата на „Newsweek Polska”. Представян е във Франция, Германия, Ан­глия, Чехия, Словакия, Гърция, Полша и Унгария.
 
„...Известна поговорка гласи, че домът е там, където е сърцето ни, което означава, че усещането за смисъл, свикване и реализация е тясно свързано с това, което обичаме. Но в същото време означава и обратното – навеж­да ни на мисълта, че реалните домове с цялата им покъщнина са картини на сърцата ни, ве­рни отражения на мечти, убеждения и идеали.
От най-стари времена хората се стре­мят да опознаят и разберат заобикалящия ги свят, а своите представи за него пренасят в домовете си. Ловците от Ласко се опитват с магии да повлияят върху действителността, рисувайки ловни сцени по стените на пеще­рите, защото животът им зависел от успешния лов. В юртите и палатките на номадите имало отделено място за оста на света (axis mundi) – централна греда, свързваща „майката земя” и „бащата небе”, за изображенията на духо­вете-закрилници, както и за пера и нокти на животните-тотеми. А горящото огнище, както слънцето, е било център, около който се съби­рат всички и благодарение на който животът процъфтявал.
С течение на времето предметите и ук­расите се променят: орловите пера и мечите черепи са заместени от благороднически гербове, икони на светци и портрети на пра­дедите. По-късно мястото им заемат дребни фигурки и предмети, скъпи килими и карти­ни на признати художници – свидетелство за високия обществен статус на собстве­ниците. Днес господстват рекламните пла­кати, фототапетите и модерното приложно изкуство. Огнището е изместено от камини и печки с въглища, свещи и газени лампи, докато накрая побеждава електричеството и газовото отопление. Съвременният дом се управлява от моди, диктатори-стилисти и дизайнери. Веднъж домът трябва да бъде аскетичен, друг път – модернистичен, баро­ково пищен или постмодернистичен.
Но независимо от това, че наоколо гос­подства модерната техника, свидетелство за невероятния технически прогрес – компю­три, домашно кино, хладилници, перални, климатици - същността на дома си остава неизменна. Той е свидетелство за това, как се виждаме ние самите и как разбираме света, в който живеем. Ние интуитивно усе­щаме, че домът е нещо повече от механи­чен сбор от помещения – това сме най-вече ние: нашата история, памет, любови, работа, деца, родители, важни и маловажни събития от живота, съвместни обяди и вечери, тъги и радости.
Съвременният Космос вече не е така еднороден както някога - той изглежда раз­парчетосан и накъсан, липсва му единство и увереност. Животът в съвременния, сляпо препускащ свят, също е лишен от последова­телност. Идентичността ни постоянно се къса и разпада – ние сме различни вкъщи, в ра­ботата, с приятелите и близките (ако все още имаме време и сили, за да поддържаме връз­ките). Напоследък, и май не случайно, се по­яви много точен рекламен слоган „My home is where my hard disc is” – Домът ми е там, където е харддискът ми. Ние все повече се затваряме в себе си и се изолираме, ставаме почти аутистични, погълнати от галактиките в нашите компютри, в които се разпореждат служебни документи, снимки от отпуските, малко музика, свалени филми, мейли...
Човекът от края на ХХ и началото на ХХІ век е чергар, глобален пътешественик, слу­чаен турист. Той сменя местоработата си и дома си в съответствие с ритъма на раж­дане и сгромолясване на големите корпора­ции. Мигрира в търсене на прехрана и по-добър живот. Често живее в много жилища, които все по-рядко са отражение на неговия вътрешен свят и все по-често изпълняват функциите на безлична спалня. Наетите жи­лища с не-свои мебели се превръщат във временна спирка преди следващите, отново наети жилища и хотелски стаи.
    Фотографиите на Анджей Крамаж и Веро­ника Лоджинска ни носят оригинален поглед върху дома. Създават изображение, притежа­ващо не само странна красота, но и изненад­ващо тревожно – както става винаги, когато надникваме в нечий свят, в неговите дълбини, а може би в съня му. Те разказват за тради­ционни домове, в които господстват светите икони, бродирани салфетки и пирамиди от пухени възглавници, за странните аскетич­ни жилища на циркови артисти, временните спални на шофьорите на тирове, къщите на колекционерите на причудливи предмети и удивително разнородните килии на мона­си. Когато разглеждам тези фотографии ми хрумва мисълта, че за мнозина от нас домът е толкова близък, питомен и постоянно на личен, че е станал незабележим и поради това непознат. Едва сблъсъкът с неговите различни и контрастни превъплъщения из­важда на бял свят пукнатината в настоящето – цялата му неподредена мозайковидност и богатство.
Тези визуални трактати на тема „дом” са всъщност портрети на съвременния човек. Някои от фотографиите излъчват спокой­ствие, други ни грабват с тайнствеността си, трети ни препращат към абсурда и гротеска­та. Изумително е разнообразието от пред­ставени домове, обезпокоителна е както слу­чайноста, така и методичната лудост – скрити зад техниката, обзавеждането и атмосфера­та. Допирът до тези снимки ни кара да се чувстваме като някогашните антрополози и етнолози. Колкото по-дълго ги разглеж­даме, толкова по-силно е усещането ни за контакт с чужди цивилизации, народи и ек­зотични планети. Разбираме, че не е необхо­димо да пътуваме до тропически острови, за да срещнем хора, по-различни от нас, като бушмените от Калахари, гренландските ес­кимоси или амазонските индианци.
Фотографиите на Вероника Лоджинска и Анджей Крамаж подчертават в интериори­те на домовете и техните собственици таки­ва мотиви и елементи, които могат да бъдат странни не само за зрителя, но и за самите обитатели. Както психоаналитикът по време на сеанс с неосъзнаващ пациент, те откри­ват скрити смисли, интерпретират по нов начин познати неща, дават възможност да разберем абсурден сън или чудата фанта­зия. Всъщност, всяко описание е излишно и безсилно – стига да се съсредоточим и да дадем възможност на картините да се движат пред очите ни, да приемем в нас да нараства несигурността за това какви сме, откъде ид­ваме и накъде отиваме... Заслужава си да се отдадем на тъгата и меланхолията, родени от снимките, подчертаващи отлитащото време, постоянното течение, промяната, липсата на привързаност и неизвестния финал...”
Бартломей Доброчински