Новина: Георги К. Спасов: "Щурец или другото име на Щастливец - житейски и литературни паралели"
(Категория: Култура)
Публикувано от pamedia
Friday 05 March 2021 - 17:42:52

  
georgi_k_spasov2020jpg.jpgНа 7 март се навършват 128 години от рождението на Райко Алексиев."Щурец или другото име на Щастливец - житейски и литературни паралели" е най-новата книга на Георги К. Спасов, която все още е в ръкописен вариант. Тя ще представя в съпоставителен план Райко Алексиев и Алеко Константинов. В поредица от публикации ще я представи в отделните и части, предоставени от автора.



   
 
 
 
  
 
 
 
ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ
Райко Алексиев и Алеко Константинов – житейски и литературни паралели

Пазарджик Пазарджик



1.НАЧАЛОТО
 Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.
     Китайска поговорка

    През 1897 година близо до Пазарджик е убит авторът на „Бай Ганьо“ – Алеко Константинов, съвестта на България. Четири години по-рано в града сред равнината се ражда бъдещият редактор на хумористичния седмичник „Щурец“ – Райко Алексиев.
    Примамва ме мистичното предположение, че синът на свищовския първенец Иваница хаджи Константинов е завещал творческата си аура на нашия край. „Провинциално-претенциозната“ теза, че Алеко-Константиновият хумористично-сатиричен темперамент е въплътен в лицето на Райко Алексиев намира впрочем неочаквани опорни точки. И Райко Алексиев, подобно на Башибозук-а, който стряска съня и почивката на българските политици, е обречен да се взира в тъмните герои и прояви в нашия обществено-политически живот. Та това е „пророкувано“ още когато се ражда „в една пазарджиклийска стая/на миналия век към края/през месеца на котараците“ от една гледачка:
Ще се намесва, що се вика
в кавги със всичките обесници,
носът си навсякъде ще тика.
А пък кажи-речи с езика
ще троши орехи и лешници.
/ „Моето рождение“, в. „Щурец“, 16 октомври 1938 г./
    Шестнадесетгодишен той ще дебютира с карикатура във вестник „Въртикъщник“. По-късно списанията „Българан“, „Смях“ и „Людокос“ ще му отстъпват охотно страниците си за неговите карикатури и фейлетони. Ще го пожелаят и големите политически вестници по това време – „Вечерна поща“, „Македония“, „Дневник“ и „Мир“ и ще отговаря за страницата „Смях и закачка“ във в. „Зора“.
    Но неговият творчески подвиг ще бъде издаването на „Щурец“ в продължение на 12 години: това е най-дълготрайният и най-популярният хумористичен вестник до 1944 година. Неговите герои Генчо Завалията, Отец Терапонтий, Мачо Пуща, Гуньо Гъсков ще станат част от бита на българина, политиците ще се оглеждат в „кривото“ огледало на неговите фейлетони и карикатури; историята на България ще бъде видяна откъм смешната й страна; обществените и човешките слабости ще бъдат показвани с тънък присмех, който отново ни връща към Алеко Константинов.
    Едни от любимите псевдоними на двамата – Щастливец и Щурец – имат не само фонетична, а и смислова близост. Свободното и щастливо свирене на щуреца е метонимичен синоним на нравствената хармония на онзи, който се смята „за цар, майка му мечка!“, само дето много му се пуши, а няма четиридесет и пет стотинки, за да си купи тютюн. И двамата заради неподкупната си съвест печелят както уважението, така и тъмната омраза на властимащите. И двамата загиват по един привидно нелеп и „случаен“ начин, а всъщност дълбоко обосновано и логично. Потресно е признанието на умиращия Райко Алексиев, чуто от съпругата му Весела, че в училището на слепите, където бил откаран през ноември 1944 година, бил заплашван и измъчван от млад човек с шмайзер, който му крещял, че навремето Алексиев му бил върнал предложени за вестника материали. Щурецът му казал: „Ти можеш сега да ме застреляш, ама от това хуморист пак няма да станеш“.
    Зловещо е това израждане на творческата завист, скрита зад силата на „идеологическата правота“ и политическата конюнктура. „Животът след смъртта“ обаче на двамата е по-различен. В една своя карикатура, публикувана във в. „Щурец“, бр. 233 от 27 май 1937 година, Райко Алексиев е нарисувал изправения пред паметника на Алеко Константинов Бай Ганьо с преметнати дисаги да му казва: „Видиш ли, брайно, ако некога не бех ти теглил куршума, сега нямаше да те честват и кой знай дали некой щеше да чете зевзеклъците ти!“ След смъртта на Райко Алексиев е наложено пълно табу върху неговото творческо наследство. Библиотеките изхвърлят книгите му, художествените галерии се освобождават от карикатурите му, името му е заличено от учебниците. Четиридесет и пет години разнообразното му творчество е неизвестно и недостъпно за младите българи. Излишни са предположенията какво щеше да стане, ако бе останал жив. Разтворим ли страниците на някой от стотиците броеве на „Щурец“, веднага ще усетим духа на времето и сатиричната температура на главния редактор – Фра Дяволо. И ще стигнем до един изненадващо категоричен извод: този човек би бил неудобен за всяко време, за всички политици, за всички управляващи. Нещо повече – той би бил неудобен и днес.
    Не го поставяйте в графата „фашист“ или „антикомунист“, или дори и „демократ“. Райко Алексиев е преди всичко човек с висока и самодостатъчна нравствена същност и духовни ценности, които обезличават охранителните парапети с надписи „наши“ и „чужди“. Той принадлежи на всички българи и на всяко българско време.
    Едва ли бихме имали неуката смелост да отхвърляме със снизходителна надменност неговите афористични разсъждения като анахронизми. В „Прилики и разлики“ той делово отбелязва:
„Училището и парламентът си приличат по това, че и двете учреждения дават: училището дава знания, а парламентът – дневни“.
    Сигурно би било израз на нравствено затъпяване, ако отречем като неактуални и някои негови „Парламентарни дребосъци“:
„Кое е по-право да се каже: „Понеже са претрупани с работа, народните представители не могат да се занимават с ходатайства“, или „Понеже са претрупани с ходатайства, народните представители не могат да се занимават с работа“?
    Разбира се, подобни съпоставки биха могли и да са спекулативни, защото извеждат моменти от Райко-Алексиевото творчество извън контекста на конкретното историческо и обществено време. Но аз ги използвах, за да охладя ентусиазма на онези, които имат навика да присвояват фигури и процеси като емблематично свои.
    Граждани и творци, Алеко Константинов и Райко Алексиев съхраняват изконната ни надежда в онзи прословут „смисъл на живота“, който е така изкусителен за болезнената ни ирония. Щастливецът и Щурецът облъхнаха нашата литература и българския живот със светлината на чистите си помисли, със свежестта на непосредния си хумор, с нетърпимостта към грозното и неестественото, с нравствения огън, към който протягаме премръзналите си от духовна безпътица ръце.
2007 г.

    Написах този текст преди 14 години с намерението да добавя своя скромен принос в припомнянето на живота и творчеството на големия български художник, писател и издател Райко Алексиев. С годините обаче се уверих, че той продължава да тъне в забвение, а спорадичното му споменаване е свързано единствено с годишнините от рождението му или с Националната награда за хумор и сатира, връчвана от Община Пазарджик на всеки 3 години. Забраната на едно творчество има странното свойство да действа дори когато е вече вдигната. Сякаш и днес негласно продължава да съществува подозрително отношение към този хуморист и сатирик – е, щом е бил забранен, сигурно е имало защо; бил е „враг на народа“, осъден на смърт, приятел на царица Елеонора, буржоа, богаташ…Все „основания“, които затрудняват едно ново, а то ще бъде и преоткриващо, вглеждане в богатото творчество на този истински мъченик, останал докрай верен на каузата за честно и хуманистично изкуство. Дори и тук, в града ни, не виждам стъпки за по-нататъшното му реабилитиране като гражданин и творец. Наскоро в Регионална библиотека „Н. Фурнаджиев“ беше открита прекрасна зала за литературни срещи – „Перото“. Върху една от стените й са наредени портретите на изтъкнати творци от Пазарджик. Един от тях прави изключение – Иван Динков, роден в с. Смилец, община Стрелча. А липсва – противно на всякаква логика – портретът на Райко Алексиев, роден в града ни, създал тук първите си приятелства, изживял тук най-личния период от човешкия живот – Детството.  И с какво този истински майстор на карикатурата, на хумора и сатирата, журналист и издател, убит по един подъл и омерзителен начин, отстъпва на поета от Смилец, галеник на всички власти?
    Реших да се опитам – най-вече за моите съграждани от Пазарджик – да се върна към този забележителен творец в един по-необичаен контекст – в съпоставка с живота и писателската дейност на Алеко Константинов.












Новина от ПА МЕДИЯ Пазарджик
( http://www.old.pa-media.net/news.php?extend.21470 )


Време за изпълнение: 0.0978 сек., 0.0133 от тях за заявки.