Има три теми, по които пиша с удоволствие, с желание. На първо място е историята – това са корени, които дават крила. На второ място са творците – те са сегашните ми крила – писатели, поети, художници, музиканти, и на трето място са децата и техните таланти и успехи – това са бъдещите ни крила. Невероятно удоволствие е да се лети с всички тях -  в историята назад, с творците нагоре и в бъдещото напред. И чак звучи невъзможно, че сивото, гадно, мрачно януарско утро вчера може да ти поднесе такава среща. Тя е с тези, които сега дават крила – поетесата Цветанка Убинова. Изминалата година беше тежка за нея, но и плодотворна. Оставям я сама да ни сподели. За някои неща тя разказва за пръв път. А ако в края усетите, че ви е по-леко… то е от крилата.

На снимката: Цветанка Убинова

Иванка и Дело Убинови

Книгите, които издадох през 2020-а -те са пет. Неочаквани и съкровени. Когато излезе стихосбирката ми „Любовта ми е дантела…“/2019 г./ бяха минали няколко месеца от смъртта на родителите ни. Те си отидоха един след друг – татко на 20-и, а майка на 23 февруари. Десет дни преди това бях написала стихотворението „На устието на реката…“. Събитията ни затрупаха, беше главоломно, тежко, непоправимо… Книгата беше тръгнала, а те обичаха моята поезия, макар че не я разбираха. Трябваше да я издам. Но след като излезе, не можех да спра да пиша  Всяка нощ – разплакана, вцепенена, объркана… Чувствах всяка наша обща секунда като впита в кожата ми искра. По някакъв начин в стиховете, които пишех, се въплътяваха не само чувства, а и последвалите неизбежни промени и случки/„Оглед преди сделката“, „Мама шета по двора“ / Стихотворенията ставаха все повече. Публикувах ги в страницата си /“Поезия и проза с Цветанка Убинова“/. После реших да ги събера в  книжка и да я нарека „Подлистник“.

Родена съм през септември, решението ми дойде около рождения ми ден. Започнахме да я правим с екипа на „Беллопринт“. Оформихме всичко, а стиховете не спираха! Продължих. Така се появи поредицата „Подлистници“ – четири номерирани книги, съответни на сезоните. Началото е „Есен“. За да бъдат равностойни като обем, добавих и някои писани по-рано стихотворения, тематично подходящи.

Повтарящият се мотив в оформлението на кориците е едно знаково листо от чинар – намерих го на Ларгото, докато в главата ми се луташе идеята за първия подлистник.

Тази поредица е в съвсем ограничен тираж. Не е представяна никъде – реално и/или виртуално.

Другата книга е благословение за мен. Започнах да я пиша няколко дни преди Великден,  в Страстната седмица, завърших я в деня след Петдесетница. Не съм старателна и стриктна християнка, не търся знак в този факт, но не мога да го подмина…

Книгата е проза, може би роман. Аз я определям като досънувани сънища. Това е и подзаглавието й. Заглавието е „Дъжд в цветовете на хортензиите“.Тя е  247 страници и обхваща времето от 2 май 1930-а година, когато се е родил баща ми, до април 2020-а, когато написах първия ред от нея.

Това е втората ми голяма прозаична книга, първата е „Тревата не умира“ – за живота на 12 българки в Испания.

Интересна е причината да напиша „Дъжд в цветовете на хортензиите“. Преподавах Вапцаров в тогавашния 12 „е“ клас на ЕГ „Бертолт Брехт“. Стихотворението „История“ ги впечатли с факта, че жените са раждали по  нивите. Някои го приеха за художествена измислица. Тогава им разказах, че баща ми почти се е родил в реката. Тишината, която настъпи и продължи, докато разказвах, тръпките, които лазеха по мен и по тях, ме накараха да се замисля и да си дам сметка за  времето, което  е толкова бързо, че от „прозорците“ му дори близкото минало се размазва, чезне, топи се… Осъзнах, че с моето поколение си отива един цял свят – богат, силен, същински и абсолютно непознат. Почувствах се длъжна да го запазя – такъв, какъвто е в моите спомени. Идеята ми беше да са само спомени, но книгата заживя  сама. Неща, които знаех, други, които са ми разказвани, настоятелно и непреклонно ме отвеждаха до други, които не знаех  откъде идват, но бяха свързани с всичко мое преживяно…

Така се получи този любим мой „Дъжд…“.

И той не е представян пред  читателската аудитория. Имах една среща в Лесичово, родното ми село, свързана с 65-годишнината и, и една среща с приятели на 5 ноември в Пазарджик, в съвсем малък кръг, поради обективната ситуация…

Автор на корицата е най-малката ми племенничка – Глория Начева. Там са  баба Цвята, дядо Цвятко и аз - Цветанка.

Тази книга толкова настояваше да види бял свят, че ме накара да направя нещо нетипично за мен – обявих я за предварителна продажба сред близки и приятели. Бях написала само 20-ина страници, които им изпратих, за да преценят дали си струва.

Благодарна съм на всички, които откликнаха! Така се събра сумата, необходима за внасяне на ръкописа в печатница. Беше празник за мен, когато можах месец-два по-късно да им дам вече реализираните сънища! Всички участници в това приключение получиха своите книги. Само един бивш мой ученик още не си е взел заръчаните  три екземпляра – не ги иска с пратка, а на среща с кафе!

Благодарна съм на всеотдайната съпричастност  на екипа на „Беллопринт“, с които работя повече от 15 години и чувствам изключително близки.




Това е Цветанка Убинова и нейните пет книги през 2020. Едва сме встъпили в 2021, но вече ми се иска да чуя продължението…  или новото начало…, дошло със слънцето днес след пречистващия януарски дъжд.





Катя Бузник