През първите десетилетия на миналия век България е нормална европейска държава, с авторитетни институции и респектиращо управление. Нейните духовни първенци са получили образованието си в Западна Европа, познават културата й и най-видните й представители, вписват се в модерните за времето художествени търсения. Официална държавна политика е талантливи български  творци да бъдат командировани във Франция или в Германия, за да се запознаят „на живо“  с тяхната култура и нейните създатели. Един от тях е и Георги Райчев, командирован като писател през 1923-1924 година в Мюнхен. Истина е, че той е извън „скалата“ на българските класици и е познат на онези литературни критици и изследователи, а и читатели, които са привлечени от специфичното му дарование. В своя предговор към книгата „Георги Райчев. Избрани творби“, изд. Български писател, София, 1982, Елка Константинова пише:
„…Георги Райчев има свое неповторимо място в националната ни проза – не е между най-големите й създатели, но е един от най-своеобразните и разноликите; не достига върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си, придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство“
    Райчев е от най-изявените български писатели, представители на диаболизма като течение в литературата. Той е склонен да вмъква в творбите си необичайни образи и явления, да създава обстановка и атмосфера на мистика, мрачни предчувствия и ужас, да акцентира върху ирационалното и фантастичното. В повестта си „Грях“, печатана за първи път в сп. „Златорог“, 1920, кн. 5, той разказва за сложните, психологически  загатнати, взаимоотношения в дома на Попварадиновите синове от Медово. По-големият – Стан, учителят - се развежда; по-малкият, малоумният Дико, се жени за Елка. Стан има „връзка“ с нея, тя забременява, ражда от него. Финалът е класически „диаболичен“: учителят е клекнал пред омаломощената от раждането си Елка, през прозореца ги вижда Дико и връхлита вътре:
    „…Когато отвън се притекоха хора, с мъка откъснаха от ръцете на помрачения Дико трупа на брата му. Лицето на учителя беше обезобразено; от шията му течеше на черни струи кръв, на дясната му ръка личеше дълбока рана от зъби и целият му гръден кош беше преломен със страшна нечовешка сила.“
   В началото обаче на писателската си кариера Райчев има по-ведър, по-жизнерадостен поглед към света; до 1912 г. той е редовен сътрудник на хумористичните издания в. „Българан“, сп. „Шантеклер“ и „Смях“, през войните и в сп. „Българан“. В тези издания публикува хумористични и сатирични стихове и „весели разкази“ под псевдонима Гриша Печорин, които след войната издава  в книгата „Любов в полето“. Ето една негова публикация от това време:
Простак
- Доде си променя корсета,
излезте, Кольо, пред вратата…
- Ах, нищо, Надя, няма нищо -
ще се обърна към стената.
- А, не - не може… - Що пък има?
Аз тъй съм скромен, погледнете.
Ще се обърна и ще чакам,
догде самичка позовете…
Минават пет минути, пита:
- Готово, Надя? - Не, почакай.
Минават десет - пак попитва:
- Готово, Надя? - Е, не крякай!
Минават двайсет: - Ще се махна!
Ти, Надя, искаш да ме сърдиш.
- Ах, Боже мой! Цял час те чакам.
Простак, не ще ли се обърнеш?!
сп. „Смях”, г. 3, бр. 129, 9 февруари 1913 г. Подписано: Граф Алмавива.
     Георги Райчев е роден на 07.12.1882 г. в с. Топрак хисар, сега Землен, Старозагорско. Не успява да завърши гимназиалното си образование, работи като писар в Стара Загора, като деловодител в III мъжка гимназия и VI мъжка прогимназия в София. Дългогодишен библиотекар в Министерството на финансите и Народното събрание, коректор, журналист, инспектор на читалищата при Министерството на народното просвещение.
     Пътят на Райчев от селото до големия град е характерен за житейската и творческата съдба на много хора на изкуството. Любен Бумбалов, мой преподавател от Великотърновския университет, който е един от най-задълбочените изследователи на литературното наследство на Георги Райчев, отбелязва:
    „В житейската му биография се отразява пътят на български интелигент, роден на село, израснал далече от културните центрове, с будно съзнание и изострена чувствителност и „с пълна торбичка с амбиции“.
„Лабиринтите на Психея, Георги Райчев и психологическите търсения на българските белетристи между двете световни войни“, изд. „Наука и изкуство“, София, 1988
    И пак там:
„Дружбата му със Страшимиров, Лилиев, Дебелянов и Подвързачов го въвежда в атмосферата на честни и интелектуални взаимоотношения, събужда у младия човек интереса към естетическото и в същото време доразвива най-благородните черти на характера му: безупречната му честност, деликатната и пословичната му скромност“.
    Името на Георги Райчев е свързано със следвоенните модернистични тенденции в българската литература. В някои от типично диаболистичните си творби - „Страх“, „Безумие“, „Съновидения“, „Карнавал“, „Незнайният“, писателят изследва патологични душевни състояния и показва разпадането на човешката личност. Мисля, че разказът му „Съновидения“ е „представителен“ както за особеностите на диаболизма като литературно течение, така и за упоритите усилия на Райчев да вниква в лабиринтите на човешката душа, в кошмарните й противоречия с реалността и въображението. Бихме могли да го определим и като еротичен, макар поведението на Калиопи, или както я наричат - Опи, героинята му, да е по-скоро болезнено, отколкото резултат от сексуална наслада. И все пак – ето малък откъс от творбата, почти от началото й, когато девойката току-що е успяла да се качи на трамвая:
    „…Ето, тогава тя трепна като опарена, вдигна глава и изгледа околните. Но когато поиска да се извърне и погледне зад себе си – не можа. Някакво странно вцепенение беше сковало цялата й снага; горещи вълни се разливаха по всичките й стави, краката й се подкосяваха, задъхваше се. И безсилна и омаломощена, тя се подаде неволно назад с цялото си тяло. През тънката си лятна дреха тя чувствуваше вече подгънатия чужд лакът до лакътя си и нагоре – от лакътя до мишцата – притиснатото мъжко рамо; надолу – чак до коляното – плътно я досягаше подадено мускулесто силно бедро.
    Трамваят профуча по надолнището и пое към града по осветления булевард. И ето оттук между момичето и този чужд мъж се почна една безразсъдна игра, в която беше мъчно може да се реши кой напада и кой е жертвата. От бързия ход двете пламнали тела ту се разделяха, ту се досягаха в бързи, плахи ласки, гонеха се, търсеха се; привличаха се и се отблъскваха; тръпнеха в мъчително очакване при късите паузи и се топяха при мигновените докосвания. Трамваят сечеше навалицата по площадите, електрическите кълба блестяха в очите им, вътре се качваха и слазяха хора; може би някои ги забелязаха вече и следяха възмутени, ала момичето беше безсилно да се опомни; смесено чувство на срам, на страх и сладка притома гореше снагата й, помътяваше ума й. В късите мигове на полусъзнание тя се опитваше да се помести оттам, но се чувствуваше като омотана в невидима мрежа, из която нямаше сили да се откъсне. И – най-странното – чинеше й се, че всичко това тя бе изпитвала вече много пъти по-рано – тия обжегвания и тоя ужас и мъчителна наслада, - но когато речеше да си спомни де и кога е било то, споменът й се топеше в неуловима и безпределна сънна омая…“
„Съновидения“, разказът е печатан за първи път в сп. „Златорог“, 1921 г. кн. 4 и след преработване – в кн. „Разкази“, С, 1923 г.
    Очевидно е влечението на Райчев към подобни героини, които живеят в странно състояние на „съновидение“, на критична чувствителност, на една постоянна тревожност; те страдат, плачат, припадат/по това приличат на героини от творби на Достоевски/. Същевременно в много от творбите му откриваме тематика, характерна и за най-добрите ни писатели от това време. Така например повестта  му „Мъничък свят“ може да ни припомни повестта на Йовков „Земляци“; а разказите „Карачакал“, „Човекът и лисицата“ и „Вълчето“ са съотносими към Йовковите „Ако можеха да говорят“. „Легенда за парите“ пък съдържа послания като повестта „Гераците“ на Елин Пелин.
 
    И през тази седмица дните ни минаха под знака на ковидпандемията. По няколко пъти на ден информациите за заболели, излекувани и умрели имаха въздействието на военни комюникета. А така и ни казват: ние сме във война, врагът е невидим.
    Обичаният от много хора Веселин Маринов се вписа в модерната напоследък тенденция певците ни да издават биографични книги. Очевидно те са решили, че гласът е преходен, а словото – трайно. Заглавието на книгата му е в типично негов стил – трогващо: „От любов“. И признанието му е в същия стил:
    „Всички знаем какво се случи в тази година. Животът ни отиде в посока, в която никой не е подозирал. Много пъти съм казвал, че толкова добре съм подготвен в работата си, че няма какво да ме изненада, но дойде нещо, което обърка живота на всички. Любовта на моето семейство, хубавите неща, които се случиха през този тежък период, ми помогнаха да вървя с достойнство и надежда".
    Не знам дали е имало премиера на книгата му, но вярвам, че тя няма как да бъде отмината от приятеля му Цветан Цветанов, познат ни вече като „републиканец за България“.
    Покрай Веско Маринов се сетих за родната полиция, която ни пази. Според социологическо изследване, поръчано от МВР, сред населението имало „тотална и безкомпромисна удовлетвореност от услугите на МВР.“ Гражданите ги харесвали, нямали препоръки, а ако се оплаквали, това било винаги неоснователно. И все пак, смущаващо било, че на този фон на всеобщо задоволство някакви си 3 процента казали, че не са доволни от услугите на МВР. Нищо чудно, че за полицията има най-много вицове.
    Тази година Денят на студентите – 8 декември, мина под мотото „Тихо!“ Това празнуване „под сурдинка“ отне същината на едно събитие, което свързва хиляди българи с неповторими изживявания, белязали живота им. Вярно е, че днес да си студент не е никак трудно, достатъчно е да го пожелаеш. Не ми се ще да се връщам десетки години назад, когато влизането във висше учебно заведение беше трудно, но престижно. Сега все по-намаляващият ни народ „излъчва“ огромно количество студенти, записали и завършили странни специалности. Единственият ни университет, който беше напълно достатъчен за интелектуалния капацитет на българското  народонаселение, вече е „конкуриран“ от десетки други висши училища, претенциозно преименувани в университети. Други пък се нарекоха „академии“. Авторитетните ни професори, които знаехме по име и по заслуги, бяха изтикани от амбициозни хора, новопровъзгласени за професори, които имаха нужда от тази научна титла, за да разсеят съмненията в тяхната компетентност. Прави впечатление, че много от настоящите политици и депутати успяха – те си знаят как – да станат професори и напълно сериозно държат да се обръщаме към тях с титлата им. Иначе се сърдят.
    По време на онлайн среща, организирана от омбудсмана Диана Ковачева, просветният министър Красимир Вълчев обяви, че за втора поредна година може да отпаднат български класици от матурите и Националното външно оценяване за 7 клас. Малките ще завършат основното си образование, без да са чували за Нонка и Моканина, за бялата лястовичка, за неумиращата човешка надежда, без да „чуят“ вика на овчаря: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“; големите пък никога няма да разберат каква е била съдбата на българите от Преспа и вероятно ще си мислят, че става дума за македонци, нито пък ще съпреживеят голямата любов между Борис Морев и Ирина на фона на драматично историческо време…Продължава, да го кажа патетично, „похищението върху българската литературна класика“, която генерира българската ни идентичност. Какво пък, на България не са нужни умни, а прагматични хора, IT-специалисти, изобретателни и адекватни на времето си, които умеят да създават най-различни интернет платформи, като HelpKarma например.
    9 декември 1945 година се приема за рождения ден на теснолинейката, известна като теснопътна железопътна линия Септември – Добринище или линия № 16 от Националната железопътна мрежа на България. Самото й изграждане започва преди 100 години, а първият влак потегля на 1 август 1926 г. – от Септември до Велинград. Поетапно в следващите две десетилетия са изградени останалите участъци, за да достигне линията до пиринския край. Тя е единична, неелектрифицирана и единствената действаща теснопътна железопътна линия, с междурелсие 760 mm, известно още като Босненски тип междурелсие. Свързва Добринище с железопътната линия София – Пловдив – Бургас. Със закона за разширение на железопътната мрежа от 1925 г. официално железопътната линия се нарича „Татар Пазарджик – Неврокоп, с клон Саранбей – Варвара“. Разстоянието от 125 км между крайните гари се изминава за около 5 часа със средна скорост 25 км/ч. Спомняме си, че един министър на транспорта /мисля, че беше Вилхелм Краус/ предложи това уникално железопътно съоръжение да бъде закрито – едно откровено лобистко намерение в полза на автобусните превози и техните собственици. То беше отхвърлено, но все пак успяха да закрият атрактивната и изключително практична отсечка на теснолинейката Пазарджик-гара Варвара, която осигуряваше редовен и евтин превоз на стотици хора от Варвара, Ветрен дол и Ляхово до окръжния град.
    След като направи реми в Италия, ЦСКА победи като домакин „Рома“ с 3:1 и ни върна в онова далечно време, когато беше заплаха за големите европейски футболни отбори.
   Кубрат Пулев загуби от Джошуа. Не знам дали има изненадани. Това беше сблъсък между мечта и реалност.
   ДПС проведе национална си конференция онлайн. Свое видеообръщение направи почетният председател на Движението Ахмед Доган, който призна, че бил сърдит на съдбата, дето го направила политик.  Брей! Ами ако не беше „съдбата“, кой щеше да знае за Ахмед от село Пчеларово – може би само шефовете от ДС, които го познаваха като „Ангелов“, „Сергей“ и „Сава“? И пак тя, тази неблагодарна съдба, го направи „властелин на порционите“, бос на обръч от фирми, собственик на горски и морски сараи! Борците за права и свободи бяха поздравени и от самия президент на Турция Реджеп Тайип Ердоган, който, между другото, каза нещо смешно: „Виждаме, че под лидерството на моя скъп приятел, министър-председателя Борисов, България също продължава да води решителната си борба с коронавируса“. А „приятелството“ им е основано на васалското отношение на Борисов към Ердоган – разбира се, с оправданието, че сме съседи, че сме застрашени от идването на тълпи бежанци…Напоследък позицията на нашия премиер се оказва все в противовес с политиката на ЕС и май е време Брюксел да се запита с какъв човек си има работа. Отгоре на всичко се разбра, че още на 9 декември тази година палатата на представителите в Конгреса на САЩ е приела решение да бъде спряно строителството на двата руски проекта – единия към Германия, а другия през България. Специално за Турски/Балкански поток американците били категорични, че ще бъде спрян с всички средства като отговор на Анкара и Русия за сделката по доставяне на Турция на руски ракетен комплекс С-400. И сега какво правим?
   И полската медия Przegląd /Преглед/ реши да запознае читателите си с положението в една страна с 1300-годишна история::
    „Премиерът спи с пистолет до леглото си и държи хиляди евро в брой и златни кюлчета в нощното си шкафче. Ежедневни протести продължават почти три месеца по улиците…Една трета от българите са емигрирали, промишлеността по същество не съществува, селското стопанство е в ръцете на няколко олигархични семейства, здравеопазването и образованието са в състояние на перманентен колапс, инфраструктурата рухва, провинцията е напълно обезлюдена, вторична неграмотност навлезе в ромската общност. Един поглед към циклично съставените от Евростат показатели е достатъчен, за да разберем, че днешна България е нов Трети свят - с най-ниски доходи, най-големи социални неравенства и демографска катастрофа.“
     В случай на ядрена война президентът на Русия Владимир Путин, заедно с други високопоставени служители на правителството, трябва да се спасят на борда на самолета ИЛ-80, известен с прякора си „самолетът на страшния съд“. Преди седмица крадци отворили люка му за товари и откраднали 39 части от радиооборудване. Не е за вярване!
    Руският парламент приел на първо четене законопроект, разширяващ правата на полицията, под заглавие „Разбивай, стреляй, отцепвай". Вече се разрешава стражите на реда да разбиват коли и апартаменти, да отцепват жилищни сгради и да използват огнестрелни оръжия - не само когато някой се опита опасно да ги доближи или да докосне снаряжението им, но и в други случаи, преценени от полицая като „заплаха от нападение". Подозирам, че руският законопроект ще намери много поддръжници у нас. А защо не и да се приеме, като го вмъкнат, да речем, между текстове за домашното насилие.

    И Георги Райчев, както много други негови съвременници, идва в големия град от селото. Този преход е винаги шоков, в много случаи драматичен, с преформатиращо въздействие. Чувствителните сетива на селския човек възприемат атмосферата в младата българска столица противоречиво. Новосъздадените приятелства с едни от най-изтъкнатите представители на литературата ни – Д. Подвързвачов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, разширяват културния му хоризонт; същевременно животът тук му предлага широка палитра от най-различни човешки съдби, които го привличат като художествено анализиране и пресъздаване. Много от сюжетите му почиват върху реални събития. В една анкета на Георги Константинов писателят признава, че в основата на значителна част от произведенията му са залегнали действителни случки. Сам авторът признава:
    „Пиша, за да задоволя една вътрешна нужда или за да кажа една истина. Всяко мое произведение е преди всичко проблем за самия мене, който чувствувам нужда да си разреша. Освен това смятам, че само писателят, подир жреците на чистата наука, има право да казва цялата истина, без да се съобразява дали тази истина съзижда или руши, укрепва или осъжда хората. В света трябва да има някой да казва цялата истина - тя е също една нужда на човешкия дух.“
    Георги Райчев разказва, че когато бил двумесечно бебе едва не умрял. Челюстите му се били схванали и не можел да суче. Родителите му били отчаяни. Тогава на вратата се похлопало и когато отворили, видели белобрад старец. Поканили го, а той, като съзрял кърмачето, им казал да загреят вода и започнал да разтрива детето, после опипал внимателно челюстта му и я наместил. Малко по-късно бебето започнало да суче и температурата му спаднала.  
    Изкусително е да видим в тази история „божията намеса“, но споменът, разказан от родителите му, настоява да приемем случилото се като предопределеност с добри последствия - иначе нашата литература би обедняла.


Георги К. Спасов