Има писатели, чийто живот е толкова скандален, че е по-интересен от творчеството им: алкохолици, самоубийци, хомосексуалисти… Има и такива, чийто живот е лишен от драматични сблъсъци, от тежки изпитания и греховни залитания и са истинско разочарование за „жълтотърсачите“. Към тях можем да причислим българския писател класик Йордан Йовков. В предговора „Дълголетието на Йовков“ в том първи от „Събрани съчинения в шест тома“ /изд. „Български писател“, 1976/ Симеон Султанов казва:

    „Животът на този именит българин не е щастлива тема за биографите. В литературните справочници писаното за него се изчерпва с няколко незначителни реда: роден в стара Жеравна, учителствал в Добруджа, ранен около град Гевгели, военен кореспондент на Северния фронт, нещатен дипломат в Букурещ, дребен чиновник в София, починал след една неуспешна операция в Пловдив…“

   И толкоз.

   И след 140 години от рождението му – 09. 11. 1880, отдавна бихме го забравили, ако не  ни беше оставил своите разкази, романи и драми. Учениците изучават съвсем малка част от тях и получават, за съжаление,  „обобщаваща“ и определяща оценката им представа по-скоро чрез литературната критика, което в много случаи ги лишава от непосредственото общуване с художествения свят на Йовков, населен с доброта и човечност. Изучават, макар и набързо, някои от най-известните му творби – „По жицата“, „Песента на колелетата“, „Последна радост“, една-две от „Старопланински легенди“ и „Вечери в Антимовския хан“/отгоре на всичко научавам, че в някакво списание някакъв идиот развил тезата, че в гимназията не е необходимо да се изучава литература. Да се опонира на такъв, означава да се придаде значение и основание на абсурдното му мнение/.  

    Йовков е майстор на художествения детайл, чрез който деликатно ни провокира към размисъл. В този смисъл той е писателят на недоизказаното, на премълчаното, което остава като творческа загадка за читателя. В работата си като учител по литература /ох, как се изкушавах да кажа „в моята многогодишна учителска практика“/ истински се забавлявах – а мисля, че това беше и начин за по-интересно и въздействащо обучение, - когато настоявах учениците ми да съ-участват в Йовковия разказ, да го до-разкажат в съответствие с подсказката от негов художествен детайл. Има ги тези моменти и в „Последна радост“, и в „По жицата“. Ще се спра обаче на примера с разказа му „Серафим“. Знаем историята с този „серафически“ добър герой, който неволно става свидетел на мъката на Павлина, чийто мъж Иван е болен и тя моли за помощ собственика на кафене Еньо, неин кръстник. А той я отпраща с думите: „Остави ме, ти казвам, нямам пари!“

    …На другия ден той се забави…

    Така започва финалната част от разказа. Именно в него  е истинската развръзка, деликатно и фино завоалирана от сърцеведа Йовков. Именно сега става ясно, че тази кратка творба има за свой основен герой Еньо, а не Серафим. До този момент нашето внимание изцяло е насочено /чрез изящната манипулация на автора/ към Серафим – един от поредните „чудновати” герои на Йовков, един от неговите „светци”. Всъщност името му /„ангел”/ достатъчно очевидно номинира божественото у този сиромах, готов да дари последните си пари, събирани дълго време за ново палто. Онова, което той извършва, не е изненадващо – то е удивлението ни от човек, който е различен от всички останали, който стои над материалното и изглежда, че общува с бога /не случайно лястовичките и врабчетата не се страхуват да кълват падналите около него трохи/.

    Много по-силна и художествено зададена е изненадата от поведението на Еньо. Първото изречение от откъса съдържа глагола „се забави”. Един от типичните Йовкови художествени детайли, който само изглежда случаен и дори маловажен. А всъщност той е основен. Защо Еньо се е забавил? Откъде е разбрал, че Серафим е дал последните си пари на Павлина? „Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза“. Защо, преди да отвори кафенето, Еньо се е отбил при Павлина? Йовков не дава отговор на този въпрос. Писателят изисква от нас, читателите, едно особено „съавторство”. Ние трябва сами да разрешим загадката. Най-логичното обяснение е, че Еньо е отишъл при Павлина, за да й помогне. Въпреки суровия си отказ да даде пари за болния й съпруг, Еньо, изглежда, е мислил дълго през нощта и е стигнал до извода, че трябва да помогне на кръщелницата си. У него се е извършило онова нравствено преображение, което всъщност интересува Йовков и което е неговата главна художествена задача. Истинската случка следователно е станала „зад кулисите”, в неясното, но привлекателно пространство на въображението.

     Въпреки че реалният хуманен жест принадлежи на Серафим, другият персонаж от разказа – Еньо, този на пръв поглед нравствен антипод на сиромаха-ангел, вече никога няма да бъде същият. Доброто е посято у него и той, както Санчо Панса  „придобива” много от прочутия идалго Дон Кихот, „поема” у себе си нещо „серафическо”, което осмисля живота му. Правенето на добро прави другите добри – ето какво ни „казва” Йордан Йовков с разказа си „Серафим”.


    А в разгара на ковидпандемията правенето на добро е слънчев лъч в мрака на всеобщ страх и победа на инстинкта за самосъхранение. И е хубаво, когато телевизията показва прояви на добротворство. Като онова момиче от Чирпан, втори курс студентка по медицина, работещо като доброволец в болницата. Или като онзи общопрактикуващ лекар в Шумен, който успял да победи вируса и се върнал на работното си място. Или като кмета на Свищов, който стана доброволец в ковид отделение…

    Кметът на София Йорданка Фандъкова се похвали, че липсата на облекла и апаратура в болниците през пролетта е вече минало. „Ние снабдихме болниците с всичко,  но не можем да ги снабдим с персонал-лекари и сестри“ – резюмира тя. Не знаех, че лекарите се снабдяват. Мислех, че те са от жизненоважно значение за всички нас – та дори и за тази прословута „национална сигурност“ – и че за тях са необходими постоянни грижи /нямам предвид само заплащането/, високо професионално обучение, перспективи за развитието и утвърждаването им ТУК, в България, а не в чужбина. Милка Василева, председател на Българска асоциация на професионалистите по здравни грижи, заявява, че здравната система у нас се нуждае от 30000 медицински сестри, а в условията на ковид-19 необходимостта нараства още повече. Е, какво е направено в тази посока през последните 10-20 години? Отвратително е всеки ден да слушаме за МИЛИОНИ, които СЕ ОТПУСКАТ – на тези, на онези…Най-лесно и ПОПУЛИСТКО е да раздаваш пари, ден за ден, месец за месец, вместо да си разработил стратегия за развитие на здравеопазването.

    Ето че след полицаите и огнеборците поискаха увеличение на заплатите и се припознаха като участници „първа линия“ в борбата срещу коронавируса. Нямам представа – а и подобна информация липсва – дали има смъртни случаи сред полицаите и пожарникарите, но за учителите това се знае – вече 26 от тях са жертва на вируса. А от страна на техните синдикати – мъртва тишина. Сигурно баба Янка Такева е отпрашила към Щатите при своите внуци. Всъщност, ако размислим, всички сме на „първа линия“, всички сме изложени на риска да се заразим от ковид-19. Малко „лешоядно“ ми се струва това желание да се използва пандемията за лично или колективно облагодетелстване.

    Като истинско дете, което все още вярва, че щъркелите са го донесли,

тоест, че все още е любимецът на народа, премиерът вози в джипката си здравния министър и директора на „Пирогов“ и се хвали с „маркировката“, с новите мостове, огради, съоръжения…Инспекторът от АПИ продължава да живее в розовия свят на „своята“ пътна инфраструктура,  докато здравната система агонизира, а нейните овластени представители напразно се опитват да я изведат като тема за необичайния шофьор, който безцеремонно ги прекъсва, за да им сподели – а и тях да въвлече – в своето очарование от видяното: о, царят наистина има прекрасни нови дрехи, и всичко е толкова красиво, и хората работят, „защото трудът ги прави свободни“ /е, премиерът не е длъжен да знае какъв надпис е имало на входовете на концентрационните лагери по времето на Хитлер/.

    Пандемията увеличавала необходимостта от ментори за стартъпите, уверява ни от телевизионния екран един младеж. В първия момент си помислих, че има изпуснати буквички, като всъщност изразът е „старт на тъпите“. Оказва се, че „стартъп“ означавало бърз и удобен начин за бизнес начинание. Изоставането ми от новите технологии е непоправимо. Сигурно затова не мога да разбера и онези момчета от HelpKarma, които крадат от даренията за болни деца! Най-добре е да се поставя в услуга на  компанията „Върджин Хиперлуп" на Илън Мъск, която направила тестове за телепортиране на хора. Двама пътници са се качили в капсула, която е пусната във вакуумна тръба. Тя е развила скорост от 172 км/ч, но възможностите ѝ са много по-големи, казват от компанията. Проектът на Илън Мъск се базира на тръби, в които има почти пълен вакуум. Очаква се така да се постигне скорост около 1000 км/ч.

    Една социологическа агенция анкетирала 880 души и вече уверено прогнозира, че ГЕРБ убедително водят с 20,5%, БСП отбелязва спад  - 13,2%, ДПС и ОП са с почти изравнени сили, а „Има такъв народ" и „Демократична България“ били „под чертата“. Че много от тези „агенции“ са продажни, ни е отдавна известно, но толкова нагло да се представят изборните нагласи е откровено манипулативно. Очевидно са били добре заплатени. Започвам да мисля, че истинските протести, или по-точно – бунтове, ще бъдат след изборите през м. март догодина.

     10 ноември 1989 година! Струва ми се, че тази „историческа“ дата с всяка изминала година ни прави все по-резервирани към нея…а и все по-подозрителни. Това ли искахме да бъдем? Оставям сериозния анализ на сериозните политолози, за да отбележа само един тъжен факт: тази дата промени и демографските процеси у нас. Населението на България намаля, а населението на столицата се увеличи. Наплив към „мъдрия“ град имаше и преди 10 ноември, но той беше регулиран – за добро или зло. След 1989 година падна прословутото изискване за „софийско жителство“ и мечтаната столица се оказа достъпна за всички българи, включително и за пазарджичани. Градът ни даде много „лица“ на България. Цяла тумба политици и общественици от всички партийни цветове нахлу в столицата със своите мечти, намерения и действия: Емил Кошлуков, едно от симпатичните млади лица на Промяната; Петя Шопова, член на БСП до 1993 г., стартирала в голямата политика с партията на Александър Томов, на три пъти народен представител, която отведе в града под Витоша и съпруга си Николай Шопов и компания – Венета Шпиртова, Тамара Ганчева, Иван Есенски ; Георги Спасов/лека му пръст!/, редакторът на в. „Чапаевски зов“, превърнал се в близък съветник на президента Жельо Желев; Пламен Даракчиев – негов идеологически сподвижник и колега журналист; възпитаниците на нашата Езикова гимназия: Любка Качакова, влязла в парламента през 2001 г. с листата на НДСВ и зам.-министър на икономиката, по-късно зам.-министър по околната среда и водите в коалиционното правителство на Сергей Станишев, понастоящем търговско аташе в Лос Анджелис; Екатерина Захариева – вицепремиер и външен министър; Елена Белперчинова – Шекерлетова, извънреден и пълномощен посланик в Германия; а моят съученик от механотехникума Александър Паунов влезе отпреди много години – и все още е там! – в парламента като генсек на комунистическата партия… и още много са онези нашенци, които станаха „столичани“ и забравиха обратната посока към „тихия дом с белоцветните вишни“.

    Някой си Петър от „Фермата" се къпел с мляко, докато нежната част ахкала и се възбуждала. А пък някаква си актриса, впечатлена от мокрия пилот, въздъхнала и рекла: „Трябваше да се изкъпеш на забавен каданс“. Хубаво е, че има хора, които се забавляват по този начин. А покрай тях и други, които вероятно се вълнуват и страдат заедно с онези, които напускат фермата. Разни хора, разни интереси.

    Бившият хърватски президент Иво Санадер е осъден на 8 г. затвор по обвинение, че е създал черна каса на неговата партия Хърватска демократична общност. Подобни новини ме радват. Те доказват, че някъде се раздава правосъдие.

    Мирното споразумение между Армения и Азербайджан, сключено след шест седмици боеве, преобръща съдбите на хиляди цивилни арменци. Арменските сили започват изтеглянето си от района на град Калбаджар край Нагорни Карабах и жителите на селата в този регион предпочели да запалят къщите си, за да не попаднат в ръцете на неприятеля. И това се случва през 21 век, пред очите на Великите сили.

     Някакси логично след пандемията идва новината, че след осем години на преговори 15 страни от Азиатско-Тихоокеанския район подписали на виртуална среща в Ханой мащабно споразумение за световна търговия - най-голямото в света като брутен вътрешен продукт на страните, участващи в него. То предвижда създаването на гигантска зона за свободна търговия между десетте страни от АСЕАН, Китай, Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Страните от споразумението произвеждат 30 процента от световния БВП, а населението им възлиза на 2,2 милиарда души. Световната търговия вече няма да е същата.

    Премиерите на Унгария и Полша заплашват да наложат вето върху европейския бюджет за следващите 7 години и общия фонд за възстановяване от пандемията. Под въпрос е разпределянето на над 1 трилион и 800 милиарда евро. Те възразяват  срещу обвързването на европейските субсидии с върховенството на закона в страните-получатели. Защо? Може би защото знаят, че в страните им няма върховенство на закона? И още нещо – дали народите им споделят тяхното възражение? Не съм сигурен. Знам само, че абсолютно подкрепям това изискване на ЕС.

    Май не му се получи на Доналд Тръмп, който ревеше, че са му откраднали победата. Представители на щатски и федерални изборни органи, участващи в организацията и провеждането на изборите в САЩ, заявиха, че президентските избори на 3 ноември са били най-сигурните в американската история. Изглежда, навсякъде по света има самовлюбени лидери, които не могат – а и не искат! - да приемат загубата.

     Покрай изборите в САЩ бившият външен министър Соломон Паси напомни за себе се. Джо Байдън имал забележителна биография, бил добър и възпитан човек, двамата били работили заедно по приемането на страната ни в НАТО. Сега предстои основен ремонт на света, предвижда човекът с трабанта, и допълва: „Ако използваме риториката на „Междузвездни войни”, джедаите се завръщат“, което ще рече, досещате се, нали, че е победила Светлата страна на Силата. Да не би Доналд Тръмп да е Дарт Вейдър?


    Йордан Йовков създаде една малка вселена, която, по думите на Симеон Султанов, е „една от най-хубавите в българската проза”. Един от фундаментите на тази вселена, на нейната хармония е ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА. Този нравствен идеал е най-добре въплътен чрез образа-двойник на самия автор Сали Яшар от разказа „Песента на колелетата“:

       „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много неща беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.”

     Потърсило житейските проявления на любовта, Йовковото творчество надниква в бъдещето, за да апелира за повече човечност, повече любов между хората. Неговото основно послание е, че човекът е дух и плът, съизмерими и събалансирани. Дисхармонията между тях е знак за заболяване – душевно или телесно. Това тревожи Йовков и той казва:

     „Ние вървим всъщност назад. Грижите ни за духовния живот от ден на ден отслабват и смешното е, че нашите министри, най-често случайни хора, без отношение към нашия културен живот…гледат на литературата и на изкуството като на излишно нещо…съкращават в бюджета всички суми, чрез които в една или друга форма биха могли да се подпомогнат духовните ни работници. Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането и изобщо националното е преди всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българска душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тая душа“.

   / 13 март 1937 г. „Йордан Йовков. Събрани съчинения в шест тома“, изд. „Български писател“, 1978/

    И нека пак да се върнем към предговора на Симеон Султанов „Дълголетието на Йовков“:

    „Има писатели, които ни показват как хората стават „богове“. Йовков не е от тях. Има други, които ни показват как хората се превръщат в злодеи. Йовков не е от тях. Има трети, които ни разказват за това, как хората остават човеци.
    Йовков е от тях“



Георги К. Спасов