СЕДМИЦИТЕ 2020

СЕДМИЦАТА НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ, 31.08 – 06.09

    През 50-те години на миналия век наши сънародници, емигранти в Австралия, пишат до Комитета за българите в чужбина писмо, в което молят да им изпратят допълнителни бройки от книгата на Димитър Талев „Железният светилник“/1952 г./, защото тези, с които разполагали, били вече повредени от…сълзите им. И днес близо два и половина милиона българи по света носят в душите си болезнените спомени-белези от своя роден край; и днес те продължават да не късат нишките с роднини и приятели – та дори това да е по „скайп“, където сълзите не могат да бъдат скрити.
      Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в гр. Прилеп. „При население 14 000 души почти половината беха турци“ – казва писателят в анкетата на Ганка Найденова-Стоилова „При Димитър Талев“.  Баща му, Тале Палисламов, е майстор-железар./ Прилепчани наричали придошлите в града селяни „Паликупа“, „Палислама“/. Малкият Димитър не обичал да чете. Във второ отделение сричал и учителят му Йордан Ацев кипнал и му ударил плесница. После го поканил в училищната библиотека и му дал книжле за четене… „И мога да кажа – усмихва се Талев, - че тая плесница ме направи писател“. Ето защо нямаме силни съвременни писатели – просто защото не са ги шамаросвали.
    Е, господин Талев, или Палисламов, нека да видим какво се случи през „вашата“ седмица. Тя започна със захапката си на последния ден от месец август. Ден преди това, в неделя, президентът на Беларус Александър Лукашенко навърши 66 години. Той беше „поздравен“ от над 100 000 негови сънародници, събрани на масов протест на централния площад на независимостта в Минск, с мощни скандирания: „Честит рожден ден, плъх!" Тъжно е, че в наши дни подобни властолюбци се вживяват в ролята си на лидери, и то за дълъг период от време. Той разчита на силния си съсед Русия, докато Литва, Латвия и Естония изпревариха ЕС в умуването му да има или да няма санкции за Беларус и добавиха Александър Лукашенко към списък с нежеланите лица. Гражданите на тези балтийски страни най-добре разбират какво значи да са управлявани от диктатори.
    Сакралната дата 2 септември беше предварително натоварена с пламенни очаквания. Междувременно българското народонаселение беше зарадвано с една изключително полезна за битието му придобивка: новия дом на депутатите ни. И странно: докато отдавна се говори, а даже и ние, два милиона и половина души го потвърдихме в един референдум, че трябва броят на нашите „народни“ избраници да се редуцира надолу, то сега местата са 270 + различни ложи – за президента, за патриарха, за гости и наблюдатели. Луксозна работа. И един уникален стъклен покрив, който щял да щади изнеженото зрение на депутатите от слънчевите отблясъци.
    А иначе този ден, 2 септември 2020 г., смъкна маската от лицето на Бойко Борисов. Човекът, който ни разхождаше с джипа си, пееше с настроение, па макар и фалшиво, „Корона, чао!“,  и гордо показваше направеното по негово време; който говореше на достъпен за обикновените хора език, играеше футбол и биеше дузпи високо над напречната греда; който се шегуваше и използваше народни поговорки; който прегръщаше европейските лидери и закачливо им козируваше…този човек в сряда показа истинското си лице – на автентичен диктатор: зъл, безскрупулен, готов да изправи в кървави сблъсъци българи срещу българи. В този ден видяхме „на живо“ първата битка на българския народ срещу диктатурата.
    Във филма „Имигрантката“ френската актриса Марион Котияр е в ролята на полякинята Ева Цибулска, пристигнала в Щатите да осъществи своята „американска мечта“. След тежки и унизителни изпитания тя се изповядва пред леля си:„Желанието ми да оцелея се превърна в порок“. И я пита: „Порок ли е да се опитваш да оцелееш?“…Не, миличка, оцеляването само по себе си не е порок; но порок може да бъде НАЧИНЪТ, по който го правим. Та от ирационално към конкретното. Вече два месеца ще станат, откакто у нас има безпрецедентни протести срещу правителството ни. И вече два месеца Онзи, който не яде сланина, прави акробатически номера да избегне оставката: нова конституция, Велико народно събрание, „рестарт“ на държавата…Оцеляват, оцеляват, оцеляват. С цената на омерзителни морални и политически превращения. Ето как един „велик“ българин - Веселин Марешки, лидерът на семейната партия „Воля“, сутринта категорично заявява, че няма да участва в преговори за подписването на новата конституция, а часове след това прави точно обратното. Някои го иронизират, като го наричат МАГАРЕШКИ, но лично аз мисля, че това е много обидно – за магарето, разбира се; то има характер, има Воля.
    Няма как да останем безучастни към онова, което се случва в близост до нас. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган продължава с твърдата реторика по адрес на Гърция в контекста на задълбочаващото се напрежение в Средиземно море заради разногласията между двете съседки за правата за експлоатиране на природни находища в оспорвани райони.
Ердоган предизвика „враговете на Турция" да й се опълчат, ако смеят, добавяйки, че турската страна е „готова да плати всяка цена". „Ние не се страхуваме от битка. Не се колебаем да дадем мъченици и ранени в този път", каза Ердоган. Сербез комшия. Истински държавник. А „ДЪРЖАВНИЯТ МЪЖ е човек, който по време на война не се колебае да даде твоя живот за отечеството“/А.Бирс/. ТВОЯ живот!
    Същевременно у нас се внасят-изнасят боклуци, отровни пестициди, ядрени отпадъци.  „Франция гори пестицидите ни срещу 10 млн.лева“, хвали се хореографът Ревизоро. А по села и градове, по реки и долини, по гори и езера продължават да се изхвърлят найлонови торбички, строителни отпадъци, негодна дограма, мъртви животни…Превръщаме се в сметището на Европа, а десетките рекламни анонси, че „България е земен рай“, само ни връщат в детските ни спомени. Добре, че ги имаме.
     В САЩ не стихват бунтовете на чернокожите, рушенето на паметници, смяната на заглавия на филми и книги…Май политкоректността е за сметка на историческата истина. Ето че прочутата книга на  Агата Кристи „10 малки негърчета“ е получила нова заглавие  във Франция – „Те бяха 10“. Джеймс Причард, правнук на Агата Кристи, твърди, че баба му сама щяла да настоява за промяна на заглавието, ако била жива. Ако…Ако бях роден в края на 19 век, можеше да пътувам с Бай Ганьо из Европата. А ако бях роден като чернокож, може би щяха да ме прострелят, докато крадях телевизор или компютър…
    Продължават да ни занимават с финансовите проблеми на „Левски“. Човекът, който винаги говори сърцераздирателно, ни увери, че би приел пари от когото и да е, няма значение дали те са „мръсни“. И със сълзи на очи заяви, че църквата, в която се кръсти, е Жоро Илиев, убит преди 15 години, борец, осъден на 11 години затвор за групово изнасилване на германка; освободен предсрочно, предприемач, шеф на „застрахователни“ компании… Е, всеки си има своя църква.
    Започна турнирът по тенис в Ню Йорк. Григор Димитров отпадна във втория кръг, но за сметка на това бяхме изненадани от страхотното представяне на Цветана Пиронкова. Тя успя да отстрани бившата №1 в света Мугуруса, а след нея и световната №24 Дона Векич от Хърватия. Шесткратният шампион от Големия шлем Борис Бекер засипа с похвали Пиронкова: „Тя направи нещо наистина невероятно. Много е трудно за хората, които не са в професионалния тенис, да осъзнаят какво постижение е това. Трябва да отдадем огромно уважение не само на нея, но и на всички майки, които успяват да се завърнат на корта, след като са родили.“ Браво, Цвети! Продължавай!
    Седмицата завърши с Деня на Съединението, историческо събитие, с което се гордее всеки българин. Ето какво си спомня за него Йоаким Груев:    
    „На 6 септемврий, петък сутринта, рано чуха се отвън града пукот и гърмеж от пушки, и въоръжени селяни от Гол.Конаре и от Конушко надошли и заедно с Пловдивския гарнизон под команда на тогавашния майор Д.Николаев заобиколили конака, навлезли вътре, без да посрещнат отпор от жандармерията, поставена за стража под команда на руски офицер Коростолев.Водачите – Захари Стоянов и дружина, извлекли из леглото Г.Кръстевича, набързо го облекли и му съобщили, че по народна воля той е свален от власт, и Съединение със Свободна България е прогласено.“
    Като го извеждат, е посрещнат от бурни скандирания: „Долу треперко паша!“, „Долу Румелия!“, „Да живее Съединението!“; качват го във впрегнат файтон, ескортиран от 18-годишната Недялка Шилева, годеницата на Чардафон Велики, която с оголена сабя го закарва в Голямо Конаре.
    Всъщност това водевилно геройство е обида за личността и действията на Гаврил Кръстевич, управител на Румелия по това време. При решаващото нощно заседание на 5-ти срещу 6-ти септември именно той лично спира телеграмата, с която директорите уведомяват османското правителство, че не могат да се справят с обществените вълнения, като казва: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане."
    В своя роман „Нова земя“ Иван Вазов почти документално пресъздава този ден. „Кръстевич чакаше с нетърпение да се свърши това тежко положение за него. Той чуваше около себе си подигравки. На безсърдечието не беше доволно падането му: искаше и да го оскърби и  унизи“. Вазов цитира същите скандирания: „Долу Треперко паша!“-извика някой.“ Оказва се, че е синът на Рачко Пръдлето, учил в Париж, „копелак“, „синковец“/ето как всяка революция изтиква напред наглите кресльовци, алчни за власт и държавни кресла/.  В глава 19-та, „Съединението“, Вазов обобщава:
    „…Революцията на съединението се извърши леко, тихо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс.“
     В статията си „Историята е паметта на народите“ Димитър Талев пише: „Историята е паметта на народите. Без памет човек не би могъл да намери дори вратата на собствения си дом; в съзнанието, в мисълта му  не би имало никаква следа от това, което е вече минало… Но историята, отминалият живот на народа не принадлежат изцяло и безвъзвратно само на изминалото вече време. Връзката между вчера и днес е винаги жива. Човешкият живот е непрекъсващ поток, в него има закономерна последователност и много от съвременните проблеми идат от миналото или водят началото си от миналото.“/1958 г./
    Първото изречение на Талевия роман „Железният светилник“ е:  „Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна“. Хубаво би било и ние в края на тази година да си отдъхнем от Ковид-19, от тази „тъмна, отровна мъгла“, паднала над цялото човечество вече почти година. В края на романа Рафе Клинче е изработил иконостаса на българската църква, изваял е на него и образа на любимата си Катерина Глаушева и е оставил надписа: „Преспа градъ.м.декемврiа лето госп.1864“ – тоест повествованието обхваща период от 31 години! Резбарят се изповядва пред Стойна, приятелката на Катерина: „Птичките пеят, зреят гроздовете…Душата ми е в това дърво…Виждаш ли, погледни! По това ще ни познаят людете некога, ще ни знаят…“ По ТОВА!...Едно иносказателно перифразиране на сентенцията: „Животът е кратък, изкуството – вечно!“. А онези, милионите човешки същества, живели векове преди нас и умрели, без да оставят след себе си ИЗКУСТВО? Които са работели почтено, честно, за да прехранват себе си и семействата си? Дори и надгробни плочи не са останали, и спомените са изчезнали…Къде е Световната памет за тях? Защо тя ни оставя само имената на войнолюбци или диктатори, или творци, или просто  „ВИП“  - лица, които, щем не щем, запомняме, защото ни се натрапват – като Чичолина едно време, като Кардашиян в днешно време…
    И все пак…Искрено вярвам, че Историята запаметява Истината, Красотата, Доброто. И в този смисъл Иконостасът на Рафе Клинче е може би символно единение на материално и духовно,  свято завещание, че създаденото от човека е еманация на неговата духовност.

Георги К. Спасов