НЕ ЩА ДА БЪДА ДРУГ
Назад остана майчин праг.
Назад се връщам. Пак
назад се вие път
към роден кът. Блестят

прозорците. Тупти градът.
Врабец отърся се от прах:
тук първия си грях
и слънцето познах.

Тук с тръпнеща ръка
положих майка и баща –
във кръг въртя се вечно тук.
Не ща да бъда друг.

    „Тук първия си грях/и слънцето познах“. „Тук“ е Пазарджик, родният град на Тодор Биков, който иначе намери своето творческо признание в Пловдив. В интервю на Стефан Димов на въпроса „С какво родният град допринесе за вашето изграждане като личност и творец?“ Биков отговаря:
    „От детство, юношество и младежките ми години Пазарджик ме „облъчи” с различни родове и видове изкуство. Незабравими и градивни за мен са общуванията с покойните вече поети Иван Павлов, Георги Спасов, преводача Стоян Бакърджиев. Пряко или косвено поетите Иван Есенски, Петър Илинов и писателят Георги Балабанов също са додавали към моето творческо развитие.“
    Вестник „Марица”, 27 февруари 2009 г., бр. 40 – притурката „Пазарджишка „Марица”.
    Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография. Той е поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция „Литература, изкуство, култура” на Радио Пловдив, завеждащ отдел „Общество” и „Култура” във в. „Пловдивски новини“, редактор на в. „Глас“. Бил е преподавател в ПУ "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите „Гео Милев“, както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарна етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор е на изданието за култура, изкуство и социални идеи „АртКлуб“. Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в национални антологии в българския и чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс „Цветан Зангов“ – Пловдив, а през 2015 г. „за цялостно литературно творчество“ му е присъдена Национална награда за поезия „Иван Нивянин“. Издал е стихосбирките „Звук от светлина” (1990), „Високи съзвучия” (1998), „Кристално наднебесие” (2003), „Душа зад хоризонта” (2007), „Стихослужения“ (2012). Съставител е на манускриптивния сборник „Пловдивски поети и художници за любовта” (1993) и сборника с хайку-поезия „Прагове” (2005) – на български и английски език.
    Тодор Биков впечатляваше с безупречния си външен вид, с елегантните си обноски и аристократичното си излъчване. Той не се интересуваше от скандални клюки, нито от коментарите за успеха или провала на свои колеги. Човешката суета му беше чужда и той стоеше някакси самотен, но и достолепен със своето достойнство сред обществото. Може би неговото духовно образование го бе изградило като човек, който съзнава преходността на материалното и е обърнал поглед към пространството на вечното спасение. Не е учудващо, че и поезията на Тодор Биков има по-особена „материя“, трудно съпоставима с познатите ни литературни канони. Сам той признава в същото интервю на Стефан Димов:
    „Мен ме вълнува и ме вдъхновява по-малко и още по-малко материалният свят. Затова в поетическия ми лексикон доминират понятия и образи с минимално веществено съдържание. Така се опитвам да дематериализирам света и да стигна до метафизическия му корен, където нещата са идеи, а идеите – Добро, Истина, Красота…“

    Мисля, че стихосбирката „Душа зад хоризонта“, изд. „Български писател“, 2007 г., се превърна в желания мост между двама ни. Получих стихосбирката му с автограф:

и с предложение тя да бъде представена в Пазарджик. Това не беше познатият ни в много подобни случаи суетен копнеж по слава и признание, а естественото желание на родения в града ни поет да бъде видян и опознат от съгражданите си в битността си на лирик. И ако това желание беше разбираемо, второто ме озадачи – той помоли аз да я представя. Съгласих се и вложих старание и мисъл/доколкото я имам/ да усетя поезията му и да аргументирам личното й възприемане. В началото бях истински затруднен.
   Първото прочитане беше равносилно на смътно разчитане на някакъв смисъл, което, ако държиш все пак да разбереш поета, налага връщане обратно и непременно усилие – и интелектуално, и сътворческо, за да се доближиш поне до оная специфична авторова оптика към света и хората, която извежда силуетите от мрака на неизвестността и ги облича в образи, видени единствено от него. И тогава започваш и да разбираш, и да се съгласяваш с поета, че светът е магическо тайнство, вълшебство, неразгадана вечност. Лирическият субект на Биков е само част от огромната хармония на една жива човешка и природна вселена, в която звездите ни идват на гости, а мракът златни мисли ни носи, водите пулсират, луната посипва главата си с пепел, нанизват се дните на копие ловно, и плава планината отвъд брега нататък, вятърът проплаква, слънцето пали цигара, пътят скрижали отваря…Митично и мистично се спояват в едно специфично световъзприятие, което изисква усилие и отново усилие, за да се изпита естетическо удоволствие от прочетеното…
    Човекът е вместилище на ада и на рая, той е уникалният минимодел на света/а защо не и на Вселената?/. Грехът и добродетелите стоят на двата края на везната, наречена Човек, и балансирането им е пътят от нашето раждане до нашата смърт. Ето защо интерпретирането на този проблем е естествен за философски умъдрената поезия на Тодор Биков. Ето защо и болезненият стон – „Раздвоен аз живея“/ „По дългите езици на сънни огньове“/ не ни учудва; това е присъщо на мислещия, на търсещия автор. Лирическият човек на Биков има усещането за един различен от другите житейски път:
Надсмъртна пътека. Със шемет по нея
и смъртен, и вечен се нося.
… Мистерията на смъртта е фундаментална тема в изкуството. Въпреки предпоставеното си мрачно, резигнативно настроение в поезията на Биков е художествено защитена идеята за смъртта като пре-скок в едно друго, много по-извисено и като че ли очаквано и желано измерение. В стихотворението „Климат на безсмъртие“ отново душата е действеният лирически субект, тя полита към топлите страни на своите „призрачни криле“. И смъртта не е край, а съзидателен акт на нов свят:
В сърцето на смъртта
небето затуптя
и лумнаха звезди.
   Подобно „пречистващо“ настроение носи и стихотворението му „Светло ноктюрно“:
Човекът е птица,
която говори.
Словата му вик са
пред гроба отворен.

Той литва, проплаква
и песенно чезне
в лицето на мрака
с луничките звездни.

Но ангелски трели
изпълват всемира –
гнездо щом намери,
човек не умира.
    Стиховете „словата му вик са/пред гроба отворен““ обемат драмата на съвременния човек. И наистина – всяко раждане отваря гроба – далечен или близък, и в пътя си към него ние търсим предназначението си. И в този смисъл всеки човешки живот е уникален вик пред неизбежното, своеобразно негово неприемане, една обречена на неуспех съпротива. И би било истинска агония, ако нямаше ориентир, опора – и това може да бъде вярата, любовта, упованието. У Биков това естествено човешко търсене намира своя смисъл в уюта на личното убежище – каквото и да означава това:
…гнездо щом намери,
човек не умира.
    Това бяха някои от основните ми тезиси върху поезията на Тодор Биков, когато го представях в залата на пазарджишката художествена галерия. Той ни гостуваше по покана на поетесата Катя Данчева, председател на пазарджишкото дружество на писателите. В интервюто си пред Стефан Димов поетът благодари за поканата и сподели впечатлението си за моя анализ на стиховете му:
    „…Уверявам ви, че „Душа зад хоризонта”, която получи широк положителен отклик сред пловдивската и националната критика, като беше дори предложена от Дружество на пловдивските писатели и за Награда „Пловдив”, тук, в Пазарджик, чрез оценката на Георги К. Спасов грейна с нова, още по-бляскава светлина, защото той я разгледа и от много чисто регионални аспекти, които са своеобразен културологичен и естетически колорит.“
     Може би е нескромно от моя страна това цитиране, но истината трябва да бъде казвана, дори когато говори добре за нас!

    Другата стихосбирка, която ми помогна да разбера по-добре Тодор Биков като творец, а и човек, беше „СтихослужениЯ“, изд.БП,2012. И нея получих с негово топло посвещение:
    „На приятеля Георги Спасов, събрат по перо и съдба: продължавай, Георги, да служиш на Словото, за да си добре и да живееш дълго на земята и във вечността! Сърдечно: Тодор Биков“
Тези стихове оставиха у мен впечатлението, че авторът им като че
търси нарочно дистанциране от традиционната лирика – със звучността и мелодичността й, с лесното свързване на различните тропи с конкретни представи и послания, с центрирането върху интимното Аз. Той не ни предлага достъпни пътища до себе си, а подобно на обичания от него митологичен лабиринт изисква от нас да търсим нишката на Духа – почти незрима, но осезаема по дъха й, по напрежението, зачервяващо стиховете – а това е така, защото при него „тупти сърцето на молива“, защото има до себе си „звезда, дошла за миг на гости“, а „мракът златни мисли носи“. В този одухотворен материален свят творческият акт е представен като рожба на „любов неземна“, сърцето като „бляскава ракета“ се изстрелва в „звездните простори“, където душата се преражда в звезда/“Преображение“/.
    В стихотворенията на Тодор Биков откриваме един постоянен, последователен и упорит порив НАГОРЕ – като метафоричен образ на копнежа на тялото по душата, на онова /не/очаквано пътуване към неизбежната вечност. Сливането на долу и горе, взаимното просмукване на земно и небесно, на тленно и духовно е характерно устойчиво състояние на лирическия говорител.
   Когато разговарях с Тодор Биков, винаги срещах сдържани и отрезвяващи оценки за ставащото у нас. Дали от омерзение или по друга причина, но Тодор Биков беше „обърнал гръб“ – не демонстративно, показно, театрално, а с достойнство и аристократизъм – на т.н. обществена действителност, ето защо тя не присъства – или това е епизодично – в неговата поезия.
    В тази стихосбирка Тодор Биков използва мощни метафори, които разколебават обичайните ни, традиционните ни представи за природата, за съня, за нощта и небосвода/ „Щастливо сънотворение“/. Без да сме разгадали докрай/а и едва ли това е нужно/ философския или емоционалния сюжет на творбата, на нас ни се внушава чувството за нещо преживяно, което обаче е припознато като такова от поета и той е извел само онези маркери – писмени и стилови – чрез които ние реконструираме първоосновата/ „Човек разказва душата“/. Нищо видяно или споменато не е назовано с конкретното си име и не е представено с обичайната си форма, а е вместено в сложна фразова и образна конструкция, носителка на поетични асоциации и изискваща сътворчество:
Дъхът отглежда голо тяло
във шапка на урок последен
и с шепи две ръка израсла
люлее звук от светлина.
„Самотно било се белее“
    Приех за лично откритие, че тайната за творческия подход на поета се крие в стихотворението му „Домът, в който живея“ – имам предвид двата стиха „Прозорецът е/светла саксия“: щом е така, в нея можеш да посадиш и да видиш израстването на каквото си искаш. И точно това прави поетът. А светлината е прескокът, толкова обичан от Тодор Биков, от земното към отвъдното, от материалното към нетленното.
    Поезията на Тодор Биков е странен отглас на поезията на символистите, но интонирана с модерното светоусещане на съвременния човек. Тя напомня на хитовите филми за красиви чудеса и приключения, в които законите на физиката са безсилни и всяка метаморфоза е възможна. Защото той, Творецът, може /а е и призван/ да посее в своята светла саксия безкрайния си свят, който да припознаем и като наше светло жизнено пространство.

    В края на своя очерк за Тодор Биков искам още веднъж да се докоснем до поезията му чрез стихотворението „Прокрустово ложе“:
Дано двуострият не падне
върху невинната ми мисъл,
преди да съм настигнал пладне.
И листа си мечтан изписал.

Аз тръгвам с дрехите си нови.
Щом слънцето заблика,
напук на бухали и сови,
ще го закича на илика.

Но как ли пиша тази страница,
когато знам: не съм Тезей.
И мойте думи имат граница –
леглото на един злодей.

   Тъжно е, че поетът не успя да стигне своето „пладне“, че „листа му мечтан“ остана неизписан. Но той отиде Оттатък с „дрехите си нови“ и със слънцето, „закичено на илика“…като на Празник!
 ·   Ще завърша с думите на Янина Фьодоровна, дъщерята на Тодор Биков, която на 12 декември 2017 година написа в неговата страница във Фейсбук:
     „Днес се навършват 61 години от рождението на баща ми, Тодор Биков. Благодаря от все сърце на всички близки и приятели, които пазят в душата си спомена за него! Той Ви обичаше и обича безмерно! На 59 години, подобно на Достоевски, той се яви пред Господа Нашего. Перифразирайки Достоевски, в контекста на бащиното творчество и духовност: Любовта ще спаси света!“

Георги К. Спасов