Обичам да пиша за местни автори. Не само защото ги познавам/познавах, а и защото те остават извън голямата литературна сцена, която най-често се идентифицира със Столицата. За „големите“ имена има кой да пише и да получи отразена част от тяхната популярност.
Предлагам ви поредица от очерци за пазарджишки дейци на изкуството, които вече не са измежду нас. Избрал съм онези хора, за които по-малко се пише/говори и те остават встрани от иначе юбилейните излияния за по-известни регионални и национални дейци на културата. Моите текстове представят малък отрез от цялостната представа за твореца. Не съм търсил, не съм и искал други, ЧУЖДИ спомени и впечатления. Държах да си/ви припомня МОИТЕ спомени за тези хора. Знам, че те са познати и на много други от града ни, които вероятно имат какво още да кажат и допълнят за тях. Разбира се, те имат възможността да го направят в СВОИ текстове. И това ще бъде добре, защото ПАМЕТТА не е еднозначна и безспорна, а динамична, многоизмерна, податлива на манипулация, но и отстояваща своята автентичност, без която ще сме НИКОИ.

…И СЪМ ПОИСКАЛ ХЛЯБ! Георги БАЛАБАНОВ, 24.05.1929 – 12.01.2017

    Винаги съм усещал благоразположението и подкрепата на моя земляк Георги Балабанов. Макар и по-голям от мен с 20 години, той обичаше да ми споделя различни истории и събития, свързани с хора от нашето село. Странно ми беше, че той, който толкова обичаше родното си село, вече рядко стъпваше в него – може би по семейни или други причини; но има, струва ми се, и една друга – като че ли желанието му миналото да остане съхранено във вида, в който го познава. Промените, които постепенно превръщаха селото ни в курортно селище, го отдалечаваха от свидните спомени на детството и юношеството му. Ето и неговата официална кратка визитка:
    Роден на 24 май 1929 г. в с. Варвара, Пазарджишко. Петнадесетгодишен става партизанин в отряд „Ангел Кънчев“. Участва в Четворната акция и битката на вр. „Милеви скали“. През първата фаза на Отечествената война е доброволец на фронта. Служил и завършил военната си служба с чин полковник.
    Сухите биографични бележки не могат да дадат – а това не им е и функция – човешка представа за субекта. Те маркират важни житейски факти, без да ги коментират и обосновават. Затова винаги ми е било по-интересно да видя личната гледна точка, да надникна – ако има такъв текст – в неговата АВТОбиография, още повече ако тя е художествено интерпретирана. Ето как самият Георги Балабанов представя своето появяване на белия свят:
„Аз съм роден в деня, когато царят пътувал за Чепино и от
Сараньово покарал влака за село. Хукнали нашенци да го посрещнат. Мама останала сама на двора. Усетила родилната болка. Хванала се за цъфналата круша. И ме изтърсила върху волските лайна….Така съм се пръкнал на белия свят. Локомотивната свирка писнала. Кучката залаяла. Дошла баба Неделя и ми отрязала пъпната връв и освободила от мамината утроба. Сетне съм заболял тежко. Дядо приготвил агне за панихида. Отишла мама при епитропа. Измолила десет лева срещу работа на църковната нива. Взела ме на ръце и тичала пет километра боса до Сараньово. Железничарският доктор ми сложил инжекцията. И съм поискал хляб!“
 „От корена до върха“, 2004 г.
    След края на т.н. „четворна акция“ на 18 август 1944 г. Георги Балабанов, едва навършил 15 години, тръгва заедно с партизаните в планината. Първото му и последно изпитание като партизанин ще бъде на 4 септември същата година в сражение на връх „Милеви скали“. Импулсивен, решителен, категоричен – това са качества, които ще определят неговия професионален и житейски път. Макар да е офицер от българската армия, Балабанов винаги ще проявява интерес към българската литература и сам ще прави опити в писането. Първото му „легитимиране“ като автор ще бъде участието му в сборника с разкази „В строя“, 1974 г. Три години по-късно/1977/ той издава и повестта си „Пеперуди и куршуми“ с основна тема-партизанския живот. Документалната повест „Фронтовачето“/1985/ пък съдържа спомени за участието му в Отечествената война, когато е в домакинския взвод на Трета гвардейска рота, а известно време се движи с каруците, които са пренасяли боеприпаси. В нея личи опитната редакторска намеса на Рашко Сугарев. Черно-белите илюстрации онагледяват повествованието и го правят по-четивно. Съдбата на малкия войник дава основание на някои да кажат, че тази книга е „нещо като „Синът на полка“ от съветския писател Валентин Катаев. На същата тема е и повестта му „Переправите“/2001/, но предназначена за възрастните читатели.
    Деен, енергичен, търсещ, Балабанов постоянно експериментира в любимото си поприще на писател. Той беше един от инициаторите и основателите на пазарджишкото дружество на писателите и активен участник в живота му и в списването на в. „Метафора“. Негови разкази, есета, фейлетони, спомени са излизали в различни вестници и списания и в самостоятелни книги.
    Някои от книгите на Балабанов/както и на много писатели от града ни/ са финансирани от община Пазарджик. Неведнъж той е отбелязвал този факт като изключителен принос на общината в стимулирането и реализирането на местните автори. В обръщението си към Иван Копривщенов по повод на неговия 70-годишен юбилей Балабанов каза:
„…А през 2010 година в регионална библиотека „Н. Фурнаджиев“ са постъпили около 70 нови авторски книги от региона. Това е чудо! На много от тях спомоществовател е Общината.“ Може би това беше причината да направи свое изследване на историята на пазарджишка община и да издаде книгата си „Кметовете и кметството на Пазарджик“ /2005 г./, а по-късно, през 2011 г., и книгата „История на Пазарджик“.  Този му краеведски интерес роди и книгата – „ТКЗС – епопея на забравените“/2009 г./ Но неговото лично постижение, мисля, си остава книгата му „Историята на 27-ми Чепински пехотен полк/1878-1951/“, в която проследява съдбата на този знаменит полк.
    Още пазя неговите сведения за родното ни село Варвара, с които той години наред ме подтикваше да направя краеведско изследване. В тях той старателно е номерирал стъпките, по които да „вървя“ – за строежа на теснолинейката и двата железни моста, за общинското управление/когато селото ни е било централна община/, за църквата, за училището, за местностите, за партиите…дори да вмъкна една познавателна задача:
   “Още при географското описание да се отбележи, че в България няма село, в което от дефилето да излиза река, път и железница и в едно и също място да се дели на две направления. Ако тази загадка се даде на ученик по география, ще го открие по картата“
  Станеше ли дума за Варвара, Балабанов се променяше, думите му се надпреварваха, за да оживят стари за селото ни събития, случки, хора. И го болеше, че не ценим онова, което притежаваме.
„Лъхне ли на пролет, градините се разцъфтяват. Гората се разлиства от долу нагоре. Въздухът се изпълва с дъх на липи и треви. Няма по-хубав край от нашия! Ние го наричаме Родопска яка! Човек, който го види, би съжалявал, ако в него не е роден. Где го има другаде? От една страна планина, от другата равна Тракия! В дефилето за Чепино реката шуми. Край нея се вие шосето и железницата. Издигат се скали високо до самото небе! А там кръжат орли и соколи! Надолу се спуска гората. Клоните се оглеждат в бързеите, където като стрели се мярка пъстърва, мряна и клен. За мен това е най-красивото място на света! Самата райска градина.
    Идва у дома наскоро един грък. Разходих го над селото. Видя наоколо и възкликна:
-    Имате ли балкан? Имате! Имате ли поле? Имате ли река? Имате!
Имате ли минерални извори? Имате! Имате ли шосе? Имате! Имате ли железница? Имате! Какво нямате? Ние плачем за такова място. Какво ви липсва, та сте толкова бедни?
Имах отговор. Но го спестих. Защото беднотията ни не е природно
явление. Тя е друго нещо. Казано с думите на поета, като си нямаме управия, ще си плюем в тази проклетия.“
„От корена до върха“, 2004 г.
    Рязък, спонтанен, прям…той често си създаваше неприятности и врагове. Още по-зле е, когато тази му прямота го противопоставя на доскорошни приятели. Такъв е, за съжаление, случаят с проф. Тодор Балкански. Виждал съм двамата заедно да си говорят приятелски, да обсъждат разпалено някакви събития – най-често миналото и партизанското движение, но винаги да се разделят с добри чувства. Но ето че сражението на вр. „Милеви скали“/4 септември 1944 г./ и смъртта на Методи Шаторов се превърна в разделителния вал между двамата, изправени един срещу друг и изписали нелицеприятни взаимни обвинения. В. „Виделина“ направи публичен техния спор и ги превърна в непримирими врагове. Първопричината, доколкото си спомням, беше книгата на Балкански  „Методи Шаторов – между македонизма и българизма“, просопография на стариот бугарин“. Другата гледна точка, която противопостави доскорошните приятели, беше представена от статията на Георги Балабанов „Партизанският командир Методи Шаторов през погледа на проф. Тодор Балкански“ – в. „Виделина“, 22 септември 2006 г.  Петнадесетгодишният участник в битката на „Милеви скали“ си позволи остри реплики, в които да обвърже бащата на Балкански със стария режим и неговите жестокости. В своето „право на отговор“ проф. Балкански отправи язвително обвинение към своя опонент:  „Дописнико, извини се пред паметта на баща ми, ако и ти си създаден от баща, иначе Сталин и Гьорче няма да ти се разсърдят“ – в. „Виделина“, 4 октомври, 2006 г.  Всъщност и двамата споделяха мнението, че българските войници не са стреляли „на месо“ по време на сражението. Сам Георги Балабанов признава в статията „Изповед на един оцелял при сражението на Милеви скали“/в. „Виделина“, 4 октомври 2006 г./: „Трябва да отбележа, че войниците сякаш бяха на наша страна, мнозина стреляха просто безцелно…По-късно, когато на 9 септември влязохме в казармата на полка, бай Кръстан Петков, нашенец, войник, картечар, ми каза, че ни видял в този момент отблизо, ако е искал, могъл да ни избие. Вярно е. Разбрах колко неопитни сме били във военно отношение“. Онова, което противопостави двамата, е въпросът кой е убил Методи Шаторов – войниците или партизаните. Тъжно беше да се следи този сблъсък между двама умни мъже, способни доскоро да обменят цивилизовано свои становища въпреки полюсните си оценки за миналото.
    Тази упоритост на Г. Балабанов да отстоява мнението си постепенно като че ли го изолира от хората и той започна да се чувства самодостатъчен като човек и творец. В мишена на острия му език се превръщаха местни и национални партийни вождове. Трудно беше да обвиняват в „изкривяване на партийната линия“ един човек, който едва петнадесетгодишен е станал партизанин и малко по-късно – участник в Отечествената война. Ето защо съпартийците гледаха на него като на неизбежно зло, с което се примиряваха, но не се съгласяваха.
    Георги Балабанов илюстрираше напълно поговорката „Шило в торба не стои“. Вземаше отношение към всичко и всички – и почти винаги рязко, спонтанно, убедително. През всичките години – имам предвид и онези преди 1989 – той намираше пропуски в управлението на културния живот в града ни, срещаше се с неговите шефове, караше им се, предлагаше промени. И в нашето дружество на писателите не седеше мирен. Винаги вземаше думата и изричаше прямо оценките си за творбите и таланта на своите колеги по перо, често пъти нелицеприятни. Критикуваше и списването на вестника ни „Метафора“, искаше промяна в концепцията му, сърдеше се на редакторите му, ратуваше за по-демократично управление на дружеството ни. „Дружеството не е партия!“- написа той в свое писмо до председателя му.
     „Перестройката“ на Горбачов през 1985 година намери срамежлив отклик и у нас. Интересен пример за двойствеността /или може би притвореността/ на българското преустройство беше скандалната серия от статии на журналиста Георги Тамбуев във в. „Труд“/4, 5, 6 и 8 юни 1987 г./ -  „Корупция, облечена във власт“. Скоро след това Централната ревизионна комисия на БКП взе решение за изключването на журналиста от партията, оповестено в сп. „Партиен живот“ в същия брой, в който то публикува интервю с Георги Балабанов. В него, изцяло в духа на това оптимистично преустройство, Балабанов споделя:
     „Смущават ме някои неща на преустройството, които слагат букаи на краката и сериозно пречат за развитието на демокрацията…Трудно изчезва и административно-командният метод….Лично аз съм смутен от протекцията на някои лица. Имам предвид някои издигнати хора, когато повличат след себе си верния си антураж и разгонват на новото място опитни, кадърни кадри, без да се церемонят. Време е да се прекъсне издигането на кадри по принципа на личната довереност…“
     Неговият кръгозор не свършваше с Пазарджик. Като офицер от запаса той се интересуваше от състоянието на българската армия и си позволи да напише до президента Плевнелиев следното писмо, което по-късно ми го предостави:
Писмо до Президента на Р.България г-н Плевнелиев отн. военната организация за защита на населението на Р.България от нападения, бедствия, аварии и катастрофи:
…Извадете от сън военното министерство. Създайте работа на Аню Анев, че много тихичко си живее. Не дублирайте двете министерства – военното и на вътрешните работи като два отделни щаба. В един щаб центрирайте ръководството….И запомнете! Умният се учи от всеки. Но малоумният не взема акъл и от умния. Затова е глупак1 Мъдрият се готви отнапред за всякога! Слушайте гласа на народа!
Дано ви бъде полезно моето писмо. Амин!
Приемете от мен, 83-годишната ми същност и 30-годишна служба в Българската народна армия, лично уважение…
   10.02.2012 г.                               Пазарджик, подпис………../Г.Балабанов/
    Познавах бащата на Г.Балабанов. Още докато работех като учител в родното си село, се виждахме от време на време. Нисичък на ръст, дядо Методи запълваше представата ми за литературен герой от рода на Елин-Пелиновия дядо Матейко или Шолоховия дядо Щукар. Обичаше да се шегува и когато жена му, баба Паса/Спаска/, беше известно време кмет на селото ни, той беше казал: „Докъде стигнахме, да таковам властта!“.
    Веднъж не на шега ми каза:
-    Аз пиша по-добре от Гочето /имаше предвид сина си Георги/.
    И като потвърждение на това твърдение ми даде тетрадка, в която намерих изписан с молив текст.
-    Прочети какво съм написал – помоли ме той. – Ако трябва, да поправя
нещо, а?
    И аз го прочетох. Имаше някакъв странен смисъл, разбираем само за дядо Методи. Казах му, че съм харесал написаното от него, а той пожела да го напечатам на пишещата си машина и да го изпратя в някакво издание! Сега разбрах откъде Георги Балабанов е наследил писателския си талант.
   В посока Велинград, на около два километра от дома си, дядо Методи беше построил от другата страна на река Чепинска някаква колиба с огромен надпис на нея „ВИЛА БАЛАБАНКА“. До „вилата“ се отиваше по въжен мост, изработен от самия него. И ето още една асоциация с Елин-Пелинов герой - мечтателят Лазар от „Ветрената мелница“. Просто той беше от онези колоритни образи, “чешити“, с които българските села формираха специфичен облик – вече изчезващ, обезличаващ се, поглъщан от тоталната баналност на живота ни.
    В последните години от живота си Георги Балабанов често се отбиваше при мен в общината да се видим и да си поговорим. Всъщност говореше той – бързо, припряно, емоционално. И отново – за политика, култура, хора. И оценки – остри, категорични, неподлежащи на обсъждане и оспорване. Беше болен, но не се оплакваше, а продължаваше да гледа напред, да крои планове и да ги споделя с приятели. Пенсионерската общност провокира у него творческото желание да я представи в художествени картини. Така се стигна до неговия симптоматичен роман – „Шехерезада“, Клуб на пенсионера“, в който той с много симпатия сътвори цяла галерия от представители на пенсионерското съсловие, които на своите редовни сбирки в клуба разпалено обсъждат политиката, предлагат изход от бедственото положение на страната и в дългите си спорове все повече се убеждават, че партиите, към които принадлежат, остават чужди на ежедневните им проблеми. Тези разкази са концентрирана илюстрация на пенсионерските тегоби в цялата страна и тъжен документ за нашия безконечен Преход.
    От сведенията на Балабанов, дадени ми за ползване, намирам една любопитна информация:
„Спирка Марко Николов. Бай Марко кантонер. Семейството му живееше в кантона. При него е гостувал Елин Пелин. Убит от паднала скала, но спасил от катастрофа влак.“ Става дума за жп спирка, на която слизаха онези, които искаха да отидат на ветрендолските или варварските минерални бани, и за саможертвената постъпка на кантонера Марко Николов. „Изискваше“ да разкажа и за дядо си Данчо, „ който като малък си направил от гилза пищов за стрелба на оратницата и си извадил едното око. На банската пътека в гората има местност на негово име, наречена Данчевите площики. Той е правел от тях паметни плочи“.
    Чужд на компромисите, рязък в оценки и постъпки, Георги Балабанов създаваше впечатлението, че с него трудно се живее. И въпреки това останах с убеждението, че това не е истинската му същност, че той е добър човек, отзивчив към света и хората с хуманистичната вяра в промяната им към добро. Спомням си с какво себеотдаване и любов той подготви интимното си лично празненство за своята 85 – годишнина, на което бяхме поканени със съпругата ми. Направи го в стола на военния гарнизон, без да щади средства и труд.
    По повод на моята 60-годишнина Георги Балабанов ми подари огледало с надпис на гърба: „В огледалото се оглеждай само когато ще се бръснеш! Радвай се, че си в старостта, защото други няма да я достигнат никога. И помни, че без радост няма щастие! Когато се смееш, смей се с пълен смях. Яденето си изяждай винаги до край!? – 24 април Балабанов“
    Това с яденето не беше добър съвет. Качих килограми, от които сега се опитвам да се освободя. Но остана споменът – за един „селски“, който „не цепеше басма никому“ и до последните си дни обичаше живия живот – с всичките му предизвикателства.

Георги К. Спасов