-О, здрасти бе! Къде си се запътил?
    Усетил една тежка и решителна длан, аз се обърнах, за да видя нейния
притежател. Беше мъж на около 50 години, висок, добре сложен, с тъмни очила.
-Извинете, но не ви познавам! – смънках.
-Не ме познаваш, а! Забравихме се значи!
-Ами…

-Когато имаше нужда от мене, ме познаваше, а сега не, така ли?
-Не си спомням.
-Не си спомнял! Какви хора сте вие, бе! Как може вчера да ме имаш
за най-добър приятел, а днес да не ме познаваш…
-Ама наистина…Опитвам се да си спомня, но…Припомнете ми, ако
обичате…
-Ще ти припомня, разбира се! Когато ти дадох десет лева назаем, ме
познаваше. Оттогава не ме поздравяваш и не искаш да ме знаеш!
-Десет лева? Наистина не си спомням.
-Две по пет. Дадох ти ги и ти ми обеща да ми ги върнеш. Повярвах ти.
Все пак това не е голяма сума, приятели сме, казах си, ще ми ги върне. А ти…
    Човекът се извърна настрана и се изплю. Няколко минувачи спряха,
за да чуят и видят продължението на казуса.
-Смятах те за честен човек – продължи мъжът с ръка на очите си,
явно не можейки да асимилира моята подлост. – За светец те имах, така да знаеш. А ти за десет лева се циганиш!
    Хората около нас се увеличиха. Усещах укорните им погледи. „Мръсник!“ – изсъска с презрение една жена.
-Вижте – казах, - възможно е да се познаваме, но да съм забравил.
Възможно е да сте ми дали десет лева, но също не си го спомням. Но щом твърдите, сигурно сте прав. Ето ви десет лева, нали това е дългът ми пред вас. И моля да ме извините, ако с това съм ви създал затруднения.
-Както и да е – каза мъжът, като прибра десетолевката. – Не ми е за
парите. Най ми е обидно, че си ме забравил…ама в това мръсно време какво ли не се случва. Ще тръгвам, че жена ми ме очаква. Довиждане!
    Минувачите си тръгнаха разочаровани, че не са станали свидетели на
едно по-драматично развитие на спора. Въздъхнах с облекчение и се запътих за вкъщи.
    След два дни видях на площадката пред театъра група хора. В
центъра стоеше един висок, добре сложен мъж, с тъмни очила. Чух познат глас:
-Когато ти дадох десет лева, ме познаваше, а? Тогава бяхме приятели,
нали, а сега? За светец те имах, така да знаеш!...   
    Не, не се намесих. Там пространството е голямо и е огряно от
слънцето. А то вреди на здравето ми. Ето защо предпочетох да вляза в градското кино и да гледам поредния епизод на „Мъже в черно“. Все пак вътре има климатик.

Георги К. Спасов