Веднъж учителката ни по български език и литература ни каза: „Скъпи ученици, запазете завинаги детското у себе си, за да не загубите човешкия си облик“.
       Приех думите й за мой девиз.

       Канех момичетата, с които се запознавах, на сладкарница по една боза, или да гледаме анимационни филми, или да караме ролери. Но те, странно защо, ми отказваха или веднага след това скъсваха с мене.
    Ожених се за жената, на която обещавах околосветско пътешествие – разчитайки на въображението и интелигентността й. Оказа се, че тя е приела обещанието ми буквално и се разведохме.
    Предлагах на колегите си да играем на криеница. В началото те се смееха, после ме намразиха. Помолих шефа си за отпуск, за да посетя софийския дисниленд, а той ме уволни. После и следващият, когато поисках да се надбягваме с чували.
    В бюрото по труда свикнаха с мене. Когато отивах там, всички служителки се струпваха около гишето, за да чуят защо отново съм останал без работа.
    Не се сърдя никому.
    Аз имам девиз и го следвам неотклонно.
    За да запазя човешкия си облик.
    Понякога само един въпрос ме обезпокоява: учителко любима, наистина ли казахте да съхраним детското у себе си, или грешно съм ви разбрал?

Георги К.Спасов